Винс Флин
Списъкът на обречените (41)

Четирийсета глава

Кенеди придружи Стансфийлд до посолството, докато другите останаха в колите. Роли Смит ги чакаше и ги поведе вътре, като нареди на охраната да ги пропусне. През цялото време почти не каза нищо. През годините Кенеди беше чувала не една и две истории за Смит. Той имаше внушителни мустаци, които поддържаше в изряден вид. Беше започнал да си пуска мустаци още на двайсет и няколко години, за да прикрие обратната си захапка, и с течение на времето мустаците заедно с папийонките се бяха превърнали в негова запазена марка. Смит се гордееше с външния си вид на чистокръвен английски джентълмен. Цял живот беше служил в британската Тайна разузнавателна служба, по-известна като МИ6. Баща му беше работил като дипломат на средно ниво във Форин Офис, а младият Смит и двете му сестри бяха прекарали младостта си в континентална Европа. Най-дългият мандат на баща им беше във Франция, но той беше живял известно време в Белгия, Австрия и Германия.

Смит беше на осемнайсет и живееше в Белгия, когато Хитлер прегази Полша и с това даде началото на Втората световна война. На следващата пролет нацистите извършиха знаменитата си заобиколна маневра на линията „Мажино“ и семейството му беше отзовано в Лондон. Бащата се примири с мисълта, че младият Роланд ще отиде на война и затова задейства връзките си, за да назначат Роли в МИ6. Четири години по-късно Роли се запозна с един американец, който беше прекарал последните дванайсет месеца в тила на нацистите.

В последвалите десетилетия, когато Студената война се „разгорещи“, Томас Стансфийлд и Роли Смит станаха още по-големи приятели, споделящи една и съща страст — и двамата искаха да унищожат Съветския съюз. Понякога дори получаваха назначения в един и същи град, посолствата им бяха само на няколко пресечки едно от друго. Друг път се намираха на различни континенти, но за тях разстоянието нямаше значение. Останаха си близки приятели и бойни другари.

Двамата се поздравиха с твърдо ръкостискане и изпълнени с топлота усмивки. Те принадлежаха към стоическото и сурово поколение на мъже, които нямаха навика да се прегръщат с мъже.

Смит насочи целия си чар към Кенеди:

— Каква приятна изненада да ви видя, доктор Кенеди.

Тя се усмихна.

— И на мен ми е приятно, сър Роланд.

Смит или бързаше, или по-вероятно страдаше от същите страхове, характерни за всички офицери от разузнаването. Разговорите на тихи и незащитени срещу подслушване места никога не бяха смятани за добра идея, освен ако човек съзнателно не искаше да го чуят какво говори. Подобно на американското посолство в Париж, изолираните помещения на МИ6 се намираха на второто подземно ниво. Те слязоха по стълбите и когато стигнаха до тежка стоманена врата с камера над нея, Смит набра кода, за да влязат. Вътре завариха един мъж на бюро, когото Смит само кратко поздрави, но не сметна за необходимо да му представя гостите. Продължиха по дълъг коридор със стени, боядисани в грозен кремав цвят, и застлан с линолеум под. За разлика от останалите части на посолството тази доста отдавна не беше ремонтирана.

Смит отвори една врата вдясно и направи знак на Кенеди и Стансфийлд да влязат. Айрини веднага се почувства като на познато място. Подът беше гумен, а стените и таванът бяха покрити със сив звукоизолиращ пенопласт. Тук хората от МИ6 провеждаха най-секретните си и деликатни срещи. Вътре имаше маса с по четири стола от всяка страна и по още един до всяка от стените. В другия край на стаята седеше и се усмихваше много дребен човечец, облечен целия в черно. Тя също му се усмихна и предположи, че е някъде на деветдесет години.

Кенеди забеляза, че мъжът имаше бяла яка. Тя се доближи, протегна ръка за поздрав и се представи.

Мъжът продължи да се усмихва и каза на френски:

— Приятно ми е, госпожо Кенеди. Аз съм монсиньор Пиер Де Фльори.

— Нали няма да ме караш да ти целувам ръката? — попита Стансфийлд.

— Ще целуваш и още как. И кльощавия ми бял задник ще целуваш.

Айрини остана напълно изумена. Шефът й никога не се шегуваше. Стансфийлд и Смит прихнаха да се смеят като малки деца.

— Ваше Високопреосвещенство, за мен е голяма чест да бъда във вашето свещено присъствие — каза Стансфийлд.

Де Фльори се усмихна и отвърна:

— Трябваше да те отлъча още навремето.

— Сигурно, и тогава щях да се присъединя към англиканската църква като Роли.

— И заедно с Роли и всички останали езичници ще горите в Ада.

Сега и тримата се разсмяха и продължиха със закачките още три минути. Де Фльори погледна към Кенеди и каза:

— Съжалявам, че трябваше да изтърпите тези детинщини, но трябваше да ги видите тези двамата, когато настъпи краят на Втората световна война. — Монсиньорът насочи уморения си поглед към Смит и Стансфийлд и добави: — Помните ли, когато трябваше да ви спасявам от онзи публичен дом и тогава…

— Хей, хей… — прекъсна го Стансфийлд, — стига си лъгал. Ще ме накараш да предам секретните си досиета на Ватикана. Ще те лишат от новата ти титла и ще бъдеш принуден да прекараш последните си години в срам.

— Давай — отвърна Де Фльори. — Онези дърти надути пуяци от години не са чели толкова вълнуващи разкази.

Отново стаята беше огласена от силен смях и отново продължиха да се разказват стари истории. Кенеди никога не беше виждала шефа си в толкова различна светлина. С този негов младежки дух и остър ум беше трудно да се повярва, че се е сражавал във Втората световна война. Когато мъжете най-накрая се укротиха и спряха да се заяждат един с друг, разговорът придоби по-сериозен тон.

Смит се обърна към Стансфийлд:

— Много ми се иска събитията да се бяха развили по друг начин. С удоволствие бих прекарал с вас цяла вечер в сладки приказки и закачки, но се боя, че след случилото се снощи това няма да стане скоро. ДЖСЕ без съмнение ще ви притеснят доста.

Стансфийлд остана напълно спокоен.

— Когато някога си ръководил резидентура в Москва, ДЖСЕ не ти се струват толкова страшни.

— Вярно е, но този нов шеф на Отдела за специални действия не е за подценяване.

— Така чух и аз.

— Пиер след малко ще ти съобщи нещо много важно, но първо с теб трябва да си кажем две думи.

Стансфийлд не се изненада. Роли му се беше обадил в дома му в събота. Англичанинът вкара в разговора няколко кодирани думи и когато Стансфийлд пристигна в офиса си, вече го чакаше шифрограма от шефа на резидентурата в Лондон. Беше молба за среща на четири очи. Темата на срещата беше убийството на либийския петролен министър.

— Благодаря, че ми се обади, Роли — каза заместник-директорът на ЦРУ.

— Знаеш, че ние с теб така действаме. Гледаме да си помагаме когато можем. — Смит забарабани с пръсти по масата, после добави: — Либийският петролен министър Тарек ал-Магариха… беше наш платен агент.

Стансфийлд не се изненада.

— Досещах се.

— Получи се лека спънка обаче. Той е бил платен агент и на ДЖСЕ.

Този път вече американецът не скри изненадата си.

— Кой пръв го е вербувал?

— Те.

— А вие сте го превербували.

— Не лично аз, но да, моите хора.

Стансфийлд направи пауза, за да осмисли чутото, и зададе най-логичния въпрос:

— В ДЖСЕ знаеха ли?

Смит сви рамене.

— Вероятно.

— Само това ли ще кажеш?

— Нямаме конкретно потвърждение, но ръководещият офицер на Тарек напоследък беше много нервен. Искаше да го евакуираме, смяташе, че ДЖСЕ го подозират. И тогава Тарек беше изпратен на посещение във Франция без никаква охрана. Той се беше оплакал пред ръководещия го офицер, че искат да го убият.

— Те искат?

— Казаха ми, че повече се боял от ислямистите от собствения му лагер, отколкото от френското разузнаване.

Сърцето на Кенеди се разтуптя, когато си припомни думите на Рап. Всичко е било инсценирано, било е капан. Бяха го чакали в хотела.

— Казахте, че са го пратили във Франция без никаква охрана — включи се тя.

— Да.

— Но във вестниците писаха, че четирима от бодигардовете му били убити.

Смит премести погледа си към Стансфийлд и го изгледа недоволно.

— Роли знае, Айрини — намеси се Стансфийлд.

— Какво знае?

— Знае за Мич. Знае, че той е бил там.

По лицето на Кенеди не трепна нито един мускул, но тя почувства как се изчервява. Преди да отговори, Стан й обясни:

— Нямаме по-верен съюзник от Роли и МИ6. Те имат достъп до райони, в които ние не можем да проникнем, и обратното. Имам на Роли по-голямо доверие отколкото на много хора в нашата сграда.

Кенеди кимна.

— Аз не съм в положение да ви съдя, сър. Не е необходимо да ми давате обяснения. Просто ме сварихте неподготвена.

— Ние сме в бизнеса със събиране и трупане на информация — продължи Смит. — Всички знаем защо. Не искаме някои хора да се доберат до тази информация, но както ще разбереш след малко, когато разчиташ на определени доверени приятели, с тяхна помощ можеш да запълниш празните места, което сам не си в състояние да направиш. — Смит се обърна към Де Фльори: — Така ли е, Пиер?

— Много вярно. — Отново насочил вниманието си към Кенеди, Смит продължи: — Монсиньор Де Фльори беше много активен участник във френската съпротива по време на войната. Толкова успехи имаше, че след войната беше награден с Ордена на Почетния легион, който му беше връчен лично от генерал Шарл дьо Гол. В последвалите десетилетия той помагаше на френското разузнаване и на нас.

— Не го слушайте — обади се Де Фльори. — Сега съм стар и безполезен, но навремето дадох своя принос.

— И продължаваш да даваш своя принос, както те след малко ще разберат. Кажи им какво чу в събота вечерта.

Старецът се усмихна на Кенеди.

— Аз съм свещеник в базиликата „Сакре Кьор“ — каза той. — Чували ли сте за нея?

— Разбира се.

— Тя е много голяма и я посещават много туристи. Много хора влизат и излизат. Също така е и идеално място за провеждане на срещи на хора от Дирекцията. Такава среща се проведе и в събота вечерта. — Той бръкна в палтото си, порови и извади няколко листа бяла хартия, сгънати по средата. Постави листовете пред Кенеди. — Водих си записки. Паметта ми вече не е така силна. Срещата беше организирана от Пол Фурние, който работи в ДЖСЕ. Другите не бяха свестни. Или поне двама от тях не бяха. Срещал съм се със злото достатъчно често, а тези двамата бяха злото. Те бяха убийци. Мюсюлмани, които бяха много груби. Ядосаха се, че срещата се провежда в църква.

Кенеди кимна.

— Третият беше вежлив. Със смугла кожа, но френският му беше много по-добър от този на другите двама. Казваше се Макс. Започнаха да говорят за убийствата в хотела. Фурние каза на един от сърдитите мъже… не си спомням името му, но съм го записал. Каза: „Дойдохте да убиете един човек, а сега аз трябва да се оправям с девет трупа“. Каза още: „Дадох ви убиеца на сребърен поднос, а вие така се издънихте, че цял ден трябваше да чистя поразиите ви“.

— И вие бяхте там, докато те разговаряха? — попита го Кенеди.

— Не. — Де Фльори се усмихна. — Те бяха в криптата. Аз бях над тях, в църквата. Има една въздухоотводна тръба, през която гласовете им се чуват ясно, все едно че са в изповедалнята.

Кенеди кимна.

— Моля, продължете.

— По едно време доста се разгорещиха. Терористите обвиниха Фурние, че ги е подвел, че ги е измамил. Той ги обвини, че са пропуснали златна възможност да убият убиеца. Фурние обвини Самир, да, така се казваше онзи, че е убил трима невинни граждани, когато е бягал от хотела.

Кенеди и Стансфийлд се спогледаха, после отново насочиха вниманието си към стария свещеник.

— Те заплашиха Фурние и той също ги заплаши да ги удави в морето. Тогава те казаха, че Либия може да спре петролните си доставки за Париж и че терористите може отново да започнат да взривяват бомби във Франция. Фурние им се изсмя и отговори, че ще даде техните досиета на убиеца, който ще види сметката на всички им. Те го заплашиха, че ще го издадат на шефовете му. Фурние отговори, че шефовете му знаят всичко за тяхната уговорка. И така продължиха, докато не се намеси и не ги спря третият, който се казваше Макс. После пак говориха за убиеца и за местопрестъплението. След това… не си спомням какво казаха. — Де Фльори погледна към Кенеди. — Всичко е в записките ми. Препрочетох ги няколко пъти, за да не изпусна нещо. Всичко е там.

Тя чак сега забеляза, че е зяпнала от изумление. Примигна няколко пъти и погледна записките в ръцете си, после трескаво се зае да ги прелиства. Осем страници, написани на ръка, с красив и равен почерк. Сякаш държеше най-големия подарък, който някой някога й беше правил. Всичко казано от Рап беше вярно.

— Благодаря ви, монсиньор.

— Ето затова — каза добродушно Роли Смит — ние си споделяме информация.