Винс Флин
Списъкът на обречените (37)

Трийсет и шеста глава

Хоризонтът на изток беше станал оранжев от изгряващото слънце. Кенеди стоеше на бетонната настилка и гледаше как частният реактивен самолет прави завой и се приготвя за подход, а слънчевите лъчи проблясват върху гладката му повърхност. Беше облечена в тъмнокафяв костюм с панталон и кремава риза. Сутрешният въздух беше малко студен, но в момента повече я вълнуваше друго. Съзнанието й беше заето със събитията от предната вечер. Създалата се критична ситуация можеше да прерасне в истинска катастрофа, която да върне ЦРУ десетки години назад. Парламентарната комисия щеше да се събере и да организира изслушване. Сетне щеше да последва процес във федерален съд. Много добри хора щяха да изгубят работата си, а други — най-вероятно живота си.

Докато наблюдаваше кацането на самолета, умът й беше зает с детайли, намеци, спекулации и бог още знае колко варианти и хипотези. Стансфийлд искаше отговори, а за съжаление тя не разполагаше с такива. Едва беше пристигнала и от няколко часа се намираше в страната, когато Хърли й се обади, за да й съобщи, че конспиративната квартира е компрометирана и по-лошото, че е имало жертви. После той изрече думи, в които тя още не можеше и не искаше да повярва:

— Беше твоето момче. Той ги дебнеше в засада.

Кенеди му отговори:

— Нали на хората ти беше наредено да се изтеглят?

— Да, но тогава се намеси твоята счупена играчка. Предупредих те, че рано или късно ще се стигне до там.

И в типичния си стил Хърли затвори, преди тя да е имала възможност да го разпита по-подробно.

Кенеди не знаеше колко са убитите и кои са те и след час, прекаран в опити да разбере това, тя се отказа и тръгна с колата към конспиративната квартира.

Полицията беше оградила целия район. В двата края на улицата пред барикадите се тълпяха любопитни местни жители и журналисти. Лесно беше да различи местните от журналистите. Последните носеха диктофони или бележници, а някои от тях и фотоапарати. За разлика от местните те се провикваха и задаваха въпроси на полицаите. Кенеди остана на разстояние от тях и започна да подпитва местните. Френският й беше перфектен и никой не се усъмни в нея нито за секунда. Разказите варираха от човек на човек, но в тях имаше един общ елемент: най-малко двама души бяха убити, а трети беше ранен и закаран в болницата. Изненадата и шокът дойдоха малко по-късно, когато тя подслуша разговора на двама полицаи. Раненият, закаран спешно в болница, беше агент от ДЖСЕ. Ако това беше вярно, Кенеди веднага си представи какви ужасни последици можеше да има. Малко вероятно беше агент от френското разузнаване случайно да се окаже в престрелка, точно в този малък парижки квартал. Кенеди се сещаше само за две причини хората от ДЖСЕ да са дошли тук. Или бяха открили конспиративната квартира, или бяха проследили хората на Хърли. И в двата случая следите водеха към ЦРУ.

Тя се върна в посолството, обади се на Стансфийлд по защитения срещу подслушване канал и му разказа всичко. Той търпеливо я изслуша, после отговори, че ще ускори заминаването си за Франция. Стансфийлд веднага си даде сметка, че ако не успее да потули случилото се, и то много бързо, инцидентът щеше да нанесе непоправими поражения на френско-американските политически отношения. След това Кенеди се свърза с Хърли и във въздуха припламнаха искри. В последвалите часове той неколкократно си изпусна нервите. Хърли беше затворен зад стените на посолството и си даваше сметка, че ако излезе, е много вероятно новият му приятел Пол Фурние да го спипа на улицата и да проведе с него пълен и не много любезен и нежен разпит. След шестата или седмата му тирада Кенеди изгуби всякакво търпение и го прекъсна с думите:

— Търпеливо те слушах два часа и си мълчах. Но ще ти дам един съвет. Прекалено много разчиташ на човек, който има доста сериозни недостатъци. Чет Брамбъл съвсем не е светец. Той е самовлюбен егоист и изпечен лъжец. Не вярвам на нито една негова дума. Ето какво ще ти предложа. Ако си прав… тогава аз се предавам. Ще си подам оставката и повече никога няма да ме видиш. Но ако не си прав, тогава с теб е свършено. Свършено е с цялото ти мърморене, мрънкане, кавги и скандали. Ти ще си подадеш оставката и ще се оттеглиш. И ще признаеш пред мен и пред всички останали, въвлечени в този скандал, че вината е твоя и че не си упражнил достатъчно контрол върху твоя глупав главорез.

Кенеди не изчака отговора му. Излезе от подземния етаж на посолството и отиде в една от стаите, предназначени за служители на ЦРУ, на които се налагаше да пренощуват. Настани се в една от тези стаи, но не можа да заспи. Затвори очи, но продължи да си задава отново и отново едни и същи въпроси. В крайна сметка имаше само един начин да получи удовлетворителни отговори. Трябваше да се види с Рап и да изслуша неговата версия на случилото се.

На следващата сутрин, след като успя да поспи само няколко часа, тя вече стоеше на пистата на летището и се молеше Стансфийлд веднъж завинаги да постави Хърли на мястото му. Наредени в колона един зад друг, с работещи двигатели, чакаха три черни джипа „Рейндж Роувър“. Самолетът „Гълфстрийм IV“ рулира и спря на около петдесет метра от тях. Екипажът спусна трапа и един митнически служител се приближи към самолета. Шефът на личната охрана на Стансфийлд му представи необходимите документи. Служителят прегледа формулярите и паспортите, след което постави необходимите печати. Представиха му два пакета дипломатическа поща и той само кимна утвърдително. Кенеди продължи да се озърта назад, да не би да се появи някой от приятелчетата от ДЖСЕ.

Най-накрая от самолета излезе Стансфийлд, придружен от друг човек от охраната. Той беше с костюм, вратовръзка и сив шлифер. Задният товарен люк на самолета се отвори и един от членовете на екипажа разтовари четири малки чанти на колелца и няколко по-големи черни куфара. От самолета слезе и четвърти човек, който се стори смътно познат на Кенеди. Стансфийлд размени с него няколко думи, след което тръгна към Кенеди.

Айрини отвори за него задната врата на средния джип.

— Добро утро, сър.

Стансфийлд само кимна, качи се в колата и затвори вратата. Кенеди се качи от другата страна, а шефът на охраната седна до шофьора. Другият бодигард се качи в челната кола, а четвъртият заедно с багажа — в третата. Конвоят потегли към портала на летището.

Заместник-директорът по операциите се наведе и надзърна през предното стъкло на джипа.

— Някакви нови проблеми?

— Трудно е да се каже. Повечето хора проспаха нощта и като се събудят, ще научат доста неприятни новини. Разбира се, в ДЖСЕ доста ще се развълнуват.

— И аз мисля така… А Стан?

Кенеди реши да спести мелодрамата от техния късен спор и да се придържа само към фактите:

— Той е в безопасност, но не за дълго. Бил е с Полет. Няколко минути след като е напуснал жилището й, при нея са нахлули неканени гости.

Стансфийлд кимна.

— Тези джипове проверени ли са?

Тя сви рамене.

— От посолството твърдят, че редовно ги проверяват.

Стансфийлд се намръщи и извади бележник и химикал. Налагаше се да действат по старомодния начин. Той постави една запалка в готовност в страничния джоб на вратата, в случай че се наложи спешно да унищожи уликите.

— Къде е Роб?

Кенеди се досети, че има предвид Роб Ридли, един от най-добрите им оперативни офицери.

— В града е.

— Искам да говоря с него тази сутрин. Как изглежда посолството? — попита той и започна да пише в бележника.

— От френското разузнаване са поставили наблюдение над предния и задния изходи.

— Ще трябва да измислим нещо друго. Искам Роб лично да провери всичко и имам една задача за него. — Стансфийлд приближи бележника към нея и й показа какво беше написал: „Мич?“.

Кенеди поклати глава.

— Засега нищо.

„Канала за съобщения?“

— Проверявам непрекъснато. — И отново тя поклати глава.

„Виктор?“ — написа Стансфийлд.

Кенеди се поколеба. Тя не вярваше на нито една дума, излязла от устата на Виктор, но Стансфийлд щеше да чуе същото от Хърли и затова тя си каза, че е по-добре да повтори версията им. Първо понечи да му отговори на глас, но размисли, взе химикала и написа: „Твърди, че Мич е изпратил примамка в конспиративната квартира, след което им е устроил засада и ги е нападнал. Убил е Макгуърк, Борнман и двама агенти от ДЖСЕ“.

— Боже мой! — възкликна Стансфийлд, докато тя продължи да пише.

„В момента унищожава микробуса с проследяващото оборудване и другите улики. Твърди, че е трябвало да бяга, за да се спаси, а трупът на Борнман е останал на местопрестъплението.“

Заместник-директорът по операциите запази самообладание, въпреки че току-що беше разбрал за драстично влошилата се ситуация. Той взе бележника от Кенеди, замислено вдигна химикала във въздуха, след което написа: „Ти вярваш ли му?“.

Тя енергично поклати глава.

— Те търсят ли го? — попита Стансфийлд.

— Нямаме такава информация.

Заместник-директорът написа нов въпрос: „Идентифицирали ли са Борнман?“.

— Не знаем. С разследването се занимава полицията, а ДЖСЕ не се славят със своята сговорчивост.

— Освен ако не е в техен интерес. — Той отново допря химикала до листа хартия: „Какво са правили ДЖСЕ там?“.

— Не съм сигурна, но предполагам, че са проследили В. и хората му до мястото.

— Защо мислиш така? Може да са знаели за квартирата и преди това.

— Стан и Полет са вечеряли заедно предната вечер. — Кенеди взе химикала: „Пол Фурние се е появил без предупреждение и се е присъединил към тях, като е поръчал бутилка вино“.

— Мислиш, че са следили Стан ли?

— Да. Когато пристигнах снощи, ме следиха през целия път от летището до посолството.

— А тази сутрин?

— Имаше една кола, която сега най-вероятно е зад нас.

Стансфийлд кимна.

— Заместник-директор Кук знае ли за случващото се?

— Не.

— Вие казахте ли му, че ще отпътувате по-рано?

— Не. Поръчах друг самолет. Неговият ще го чака на летището след шест часа, когато трябва да излети за Щатите.

— А ако попита къде сте?

— Уредих Уолдвогъл да пътува с него. Той ще му каже, че съм бил принуден да излетя по-рано.

— А ако започне да души?

— Англичаните са поискали среща с мен.

— А ако провери при англичаните?

— Ще му кажат, че тази сутрин съм бил на закуска в британското посолство.

— И това би могъл да провери, ако поиска.

— Да проверява колкото си иска.

— Значи отиваме на закуска в британското посолство?

— Точно така.

— Мога ли да попитам защо?

— Ще разбереш, като пристигнем.

Двамата се умълчаха и след известно време Стансфийлд написа: „Трябва да убедиш Мич да говори с мен“.

— Не мога да го накарам да говори дори с мен.

Той само многозначително потупа с химикала върху вече написаното.

— Знам. Мъча се да измисля как да го убедя, но в момента ни няма голямо доверие.

— Ще трябва да ни има, Айрини. Иначе няма да имам избор.

Той имаше предвид, че ще трябва да нареди да го елиминират. Кенеди и преди беше виждала подобни случаи. Щяха да съставят досие, да определят цена и да се свържат с обичайните заподозрени. Някои щатни служители на Лангли също щяха да бъдат задействани в операцията, но обикновено с този тип „мокри“ поръчки се занимаваха нещатни наемници. Рап беше добър. Вероятно щеше да се държи година-две, може би и по-дълго, ако си направеше пластична операция. Дори имаше голяма вероятност да се разправи с първите един-двама убийци, изпратени за главата му. Тя си припомни какво й беше казал доктор Люис само преди няколко дни: „Ако се стигне дотам, че да се наложи той да бъде неутрализиран, по-добре не се проваляйте. Защото ако оцелее, ще избие всички ни до един“.

При тази мисъл я полазиха тръпки. Ами ако тя вече беше изгубила контрола над Рап? Ако Виктор казваше истината? Кенеди отказваше да го повярва. Тя знаеше най-добре от всички, че подобно нещо не е възможно. Рап не беше като другите коравосърдечни главорези на Хърли. Тя се нуждаеше от време и трябваше да убеди Стансфийлд да й го даде. Люис можеше да й помогне по-късно. Кенеди погледна своя наставник в очите и каза:

— Искам да ви помоля да поговорите с нашия психолог тази сутрин. Той има наблюдения, за които трябва да го изслушате.

— Относно какво?

— Относно кого. — Кенеди взе химикала и написа името на Виктор.

— Добре — отвърна Стансфийлд.

Досещаше се каква е работата. Неговите двама най-близки помощници щяха да застанат в защита на най-добрите си кадри. Той не биваше да позволява да се стига дотук. Прекалено силна беше враждата между Рап и Брамбъл. Още в началото трябваше да се освободи от единия и въпреки че засега доказателствата и информацията бяха в подкрепа на вината на Рап, смяташе да се отърве от Брамбъл. Той обаче беше човек на Стан, а Стан винаги получаваше това, което искаше. За съжаление това, което сега искаше Стан, беше смъртта на Рап.

Стансфийлд протегна краката си и се облегна на вратата. В никакъв случай не биваше да показва пристрастията си. Рап беше много по-цивилизован. Брамбъл беше недодялан, тъп и жесток, но имаше своята мотивация. Ако Рап не дойдеше при него доброволно и не му разкажеше какво в действителност е станало, Стансфийлд щеше да бъде оставен само с една възможност. Щеше да бъде принуден да нареди екзекуцията на може би най-добрия си оперативен офицер.