Дейвид Морел
Последно разкритие (9)

8.

Конникът беше уцелен във врата и се строполи. Цивилният стреля още веднъж и улучи друг в гърдите. Той беше голям, шест фута и три инча най-малко, но може би повече, високата му с вдигната периферия каубойска шапка го караше да изглежда даже по-дълъг. Имаше едро лице, здрав врат, масивни рамене, мускулите на ръцете и гърдите му се издуваха под ризата и жилетката му. Дълги силни крака, яко туловище, чудо беше, че се беше движил толкова бързо и гладко, излизайки от тъмното. Второто чудо беше, че се беше движил въобще с някаква скорост. Тъй като, когато беше връхлетял върху Прентис, момчето беше успяло да го погледне и да разбере колко беше стар, шестдесет, шестдесет и пет, лице с дълбоки бръчки, ощавено, леко провиснало, сиво и обрасло с четина.

Цивилният беше чул първия изстрел в момента, когато се беше отправил към конюшните. Беше малко след четири сутринта и планът му беше да нахрани коня си, после да се подкрепи с малко кафе и бекон в столовата, да изпуши една цигара и да погледа изгрева на слънцето. Дотогава войниците, с които патрулираше, щяха да са станали и да са се приготвили. Щеше да се присъедини към тях на кон и да провери границата на запад.

Така и не стигна до конюшните. На десет крачки от бараката, в която беше спал, той чу първия изстрел и се спря. Зачака напрегнато. Вторият изстрел последва много бързо, а след него се чуха безброй други. Беше помислил, че пукотът е от ранна сутрешна гръмотевица, но сега му стана ясно. Никакъв гръм. Никаква гръмотевица. Бяха коне, а той имаше автоматична пушка и пистолет в кобура, протяга ръка към него, дръпва затвора, вкарва патрона, поглежда натам, където бяха изстрелите и конете, пресмята накъде да ги отправи.

Надясно, бягаше бързо покрай бараките, виждайки светлини от дулата край склада, бараки, обхванати от огън, чувайки крещящите конници, коне трополят, изстрели ечат, бягайки, докато успее да види добре конниците, да произведе изстрел. Прекалено много действие, за да може да се ориентира. Стреля отново и побягна между две бараки и пак стреля и след това още веднъж, изразходвайки пълнителя, слагайки друг, стреляйки по конниците, които се движат наоколо. Беше ясно, че са мексиканци, прицелвайки се в конник с голямо сомбреро, с мачете, той се изви и стреля, сваляйки ездача, чийто крак се закачи на стремето, когато конят обърка крачката и сви встрани, конникът с крак все още в стремето, подскачащ, извиващ се, докато преминаваше.

Цивилният продължаваше да се движи с коня вляво и дясно и видя това, върху което конникът беше връхлетял и не можа да повярва. Там, посред целия хаос, с отпуснати ръце и напълно беззащитен стоеше някакъв мъж. Не, даже не това, някакво момче, с войнишки панталони, без риза, горната част на ризата му се белее върху гърдите, лесна цел, застанал неподвижен, а конниците бяха около него, пришпорващи, стрелящи, а цивилният знаеше, че не трябва да прави това, знаеше, че е глупаво, но, господи, хлапакът просто стоеше там, а в следващия момент той самият с устремен бяг напусна пространството между бараките, тичащ към хлапака, залягайки, стреляйки срещу конниците, втурвайки се все по-напред. Беше толкова увлечен, че се блъсна в хлапака, рамото му го удари в гърдите.

Двамата паднаха на земята.

— Какво е това? Кой…

— По дяволите, не се изправяй! — И цивилният беше толкова сърдит на себе си, че за малко не удари хлапака, сграбчвайки колана му, яката на ризата му, дърпайки, проклинайки, блъскайки. Цивилният забеляза една барака наблизо. Вратата беше отворена и той захвърли хлапака вътре, запокити пушката след него, обърна се, огледа се и стреля два пъти срещу двама преминаващи наблизо конници.