Дейвид Морел
Последно разкритие (40)

39.

Прентис беше пред него и стреляше към котловината, не даваше покой на пушката си, целеше се, стреляше. Видя как старецът се изкачва нагоре, все още здраво хванат за поводите на коня си, и как пада задъхан, с разкървавено рамо, хванало кора от прах. Прентис потисна желанието си да тръгне към него и вместо това стреля към котловината. Там, където се беше целил, падна един федералист, но не можеше да каже чий беше куршумът, който го бе повалил. Следващия път, когато Прентис погледна, старецът все още лежеше там, където беше паднал.

Прентис стреля отново и сега сражението се беше променило — федералистите бяха в отстъпление, или онова, което в първия момент той помисли, че е отстъпление. Те се върнаха в средата на котловината и се прегрупираха и сега той видя какво предприемаха: кавалерийска атака. Федералистите се разгъваха в линия, високият слаб водач в средата, бавно тръгвайки напред, в момента, когато близо до Прентис някой извика да се прекрати огънят.

Прентис се огледа. Беше майорът. Майорът кресна същото пак, един лейтенант и един сержант също извикаха. Войниците спряха стрелбата, някои стреляха още един-два пъти, но повечето свалиха пушките и се загледаха към котловината, където противникът бавно се движеше напред.

Прентис се обърна. Старецът беше седнал и вадеше някаква кърпа. Върза я точно под рамото си, точно над кръвта, държеше единия край в зъбите си и я връзваше. После се изправи и погледна към конниците, които бавно ги наближаваха. Докосна рамото си, обърна се и издърпа пушката си от калъфа й и през цялото това време мускулите на лицето му работеха.

— Майлс! — извика майорът.

— Някакъв гад там привлича вниманието ми!

— Много е далече!

Но старецът не искаше да слуша. Той огледа внимателно пушката си. Прентис не беше виждал толкова дълга цев и сега старецът я пълнеше, а след малко подложи пред себе си торби. Всички следяха действията му.

Той залегна, потрепервайки неспокойно и закрепвайки цевта върху торбите.

Федералистите се приближаваха бавно, трудно беше да се каже при слънчевия блясък и праха на какво разстояние, най-малко двеста ярда, приличащи на малки пионки от игра.

Старецът замижа, целейки се, потърка очите си и ги присви отново. Той затърси нещо в торбите, измъкна очила със стоманени рамки, сложи ги и се прицели отново. Прентис затаи дъх.

Въпреки торбите старецът трябваше да изнесе напред ранената си ръка. Той изруга и поклати глава, после постави пръста си на спусъка и изстреля и изстрелът прозвуча като от оръдие, разтърсващ удар, поет от стареца, който лежеше на мястото си и чакаше.

След може би около секунда високият слаб водач се свлече бавно от коня си, все едно че невидима ръка беше пернала играчка. Вероятно причината беше в разстоянието. Изглеждаше, че пада дълго време.

Войниците извикаха ура.

Онези отсреща спряха, погледите им се отместиха от падналия водач и се насочиха към върха.

— Това е достатъчно — каза старецът. — Така печелим време. Щом веднъж се укрепим тук, те ще трябва да се откажат.

Старецът събра силите си, сви крака под себе си и се изправи.

— Така, както гледам техния командир номер две, онзи, който приказва през цялото време, мисля, че при всички случаи не иска да поеме отговорността.

И Календър беше прав. Въпросният човек говореше доста дълго, като размахваше ръце, докато един друг слезе от коня си и провери състоянието на падналия командир. От фланговете приближиха конници. Бойният ред се разваляше.

— Ръката ти — каза майорът.

— Не е счупена.

— Но все пак това е нещо.

— Безспорно.

Прентис трябваше да се усмихне. Начинът, по който старецът стоеше изправен, с очила на носа си, пушка в едната ръка, кръв, капеща от другата, прах от главата до петите, по всичко личеше, че въобще не забелязва ранената си ръка, докато гледаше към котловината и към федералистите, които се разцепваха на групи, някои се суетяха около падналия командир, други се отдалечаваха, за да приберат ранените и убитите.

Изстрелите звъняха в ушите му. Прентис погледна ръцете си, те трепереха.

Трябваше да се усмихне. Толкова много неща се бяха случили, той даже не беше помислил за себе си.

Беше се държал както трябва.