Дейвид Морел
Последно разкритие (84)

От автора

Последно разкритие, моят трети роман, беше публикуван за първи път през 1977 година. Вече бях написал Първа кръв (1972) и Завет (1975), два драстично различни подхода към екшъна и сега изпитах желание да изследвам екшъна по нов начин — чрез перспективата на историята. Всеки читател, запознат с по-късните ми международни трилъри — Братството на камъка (1985) и Петата професия (1990) например — знае колко е важна историята за съвременното поставяне на тези повествования. Но в средата на седемдесетте все още не се бях поддал на очарованието на миналото.

В ретроспекция не е изненадващо, че историята щеше да завладее толкова здраво въображението ми. През 1970 година получих докторат от Държавния университет в Пенсилвания, а по-късно станах професор в университета в Айова. Специалността ми беше американска литература, а подходът ми беше в духа на това, което в наши дни се нарича нов историзъм, интерпретация на една литературна творба чрез поставянето й изцяло в нейния исторически контекст. Все пак това, да си очарован от историята, е едно нещо, а да намериш начин, по който да я използваш като основа за роман, който представлява екшън, е съвсем друго.

Нещата се развиха така, че пътят ми беше посочен от моята от време на време пробуждаща се страст към киното. Тъй като целта на моята белетристика е да бъде жива, често са ме питали дали, когато съм се залавял да напиша някаква книга, съм имал предвид киното. Този въпрос е много сложен. Сигурно е, че никога не съм избирал тема, нито развивал сюжетна линия или съм прибягвал към някаква техника, само защото съм мислил, че така ще ми бъде по-лесно да продам един роман на някоя филмова компания. Тъкмо напротив, аз се опасявам, че една книга може само да пострада, ако нейният автор е зает с мисли, насочени към Холивуд.

Но киното все пак ми повлия в много отношения. Не бих направил опит да стана писател, ако като впечатлителен юноша не бях изпитал магията на едно телевизионно шоу Маршрут 66 (1960–1964) за двама млади мъже в една корвета, които се мъчат да открият нещо за Америка и за себе си. Колкото и да ми харесваха водещите актьори Мартин Милнър и Джордж Махеърис, бях даже по-силно впечатлен от репликите, които те изричаха, приключенията, които преживяваха, и значението, което те извличаха от тези приключения. В надписите, с които започваше почти всяко шоу, започнах да забелязвам едно име: Стерлинг Силифънт, човекът, който участваше в реализирането на епизодите и който написа повечето от тях. Изведнъж разбрах, че искам да бъда същото, което беше и Стърлинг Силифънт — писател. След време Стърлинг Силифънт стана мой съветник, а след една щастлива поредица от събития стана изпълнителен продуцент на минисериите от 1989 година, които NBC адаптира от моята книга Братството на розата (1984). До днес аз продължавам да бъда принуден да изследвам смесицата от екшън и интроспекция, която ме привличаше в работата на Стърлинг. Не съществува книга, която да ми е въздействала по-силно, отколкото неговите сценарии.

Един отделен филм, не негов, също така упражни дълготрайно влияние върху мен и той има особено значение за Последно разкритие. През 1969 година в деня на премиерата отидох да видя Лудата тайфа на Сам Пекинпа и останах направо потресен. Тази история, един уестърн, в който се разказва за банда от стареещи американци, преследвани от закона, които бягат от едно полицейско опълчение и се опитват да живеят по старите начини в Мексико от 1916 година, ме порази с блестящите си образи и комплексния си подход към насилието. Бях силно заинтересован от историческата рамка на филма и като малко по-далечен резултат съсредоточих вниманието си върху едно събитие, което има съвсем слаба връзка с филма — експедицията на Черния Джак Пършинг в Мексико в преследване на бандата на Панчо Вила.

На девети март 1916 година Вила и хората му се бяха промъкнали в Съединените щати, където проведоха кърваво нападение призори срещу малкия граничен град на Ню Мексико Колумб, като след това побягнаха обратно в Мексико. Като възмездие правителството на Съединените щати беше заповядало той да бъде преследван от голяма военна сила. По същество това беше нахлуване на Щатите в Мексико. По същото време в Европа бушуваше Първата световна война. Америка още не беше се намесила във войната, но се носеха дребни слухове, в смисъл че така наречената наказателна експедиция на Пършинг е генерална репетиция, че набегът на Америка в Мексико има по-малко общо с Панчо Вила, отколкото с необходимостта да бъдат обучени значителен брой американски войници за сражения отвъд океана. По онова време американската военна машина не беше достатъчно добре екипирана и беше недостатъчно попълнена, както и свикнала с тактиката от деветнадесети век. Изведнъж тя трябваше да абсорбира десетки хиляди войници и да се усъвършенства в модерното водене на война. В един от тези много показателни възлови моменти на историята старото и новото се противопоставяха драматично, войници на коне яздеха в съседство с коли и камиони, докато над главите им летяха самолети.

Американското военно навлизане в модерната епоха даде като резултат съответната загуба на невинност и колкото повече размишлявах върху свързаните с този факт последици, толкова повече нарастваше решимостта ми да напиша роман, който да драматизира уникалните събития, които се разиграха в Мексико през 1916 година. Прочетох всичко, което успях да намеря относно Пършинг и неговата експедиция. Посетих Колумб, Ню Мексико, все още един малък град, чиито стари постройки по странен начин напомняха за 1916 година, и посред една прашна буря извървях пеш маршрута на атаката на Вила. Изучих безброй много сепия оцветени фотографии от периода. Най-накрая изпитах чувството, че съм се потопил достатъчно, за да мога да драматизирам скритите зад фактите чувства.

Но аз не съм историк — аз съм новелист. Все едно колко проучвателна работа бях извършил, тя не значеше нищо без някаква фабула, много личен, много човешки разказ, който трябва да бъде разигран на фона на могъщите исторически сили, представлявани от Пършинг и Вила. Една набиваща се в очи възможност беше тази, Пършинг и Вила да се направят главни герои на новелата. Но идеята да се отиде отвъд историята и да се съчинят мисли и чувства на действително съществували личности ме караше да се чувствам неудобно. Вместо това изпитах желанието за свобода на въображението си, главните характери трябваше да бъдат изцяло само мои. Но кои щяха да бъдат те? Отново вдъхновението ми дойде от филмите.

Понякога един киноактьор има достатъчно дълга кариера и публиката си създава цялостно общо впечатление от всички роли на актьора и го налага върху последната роля, в която той е участвал. По такъв начин въпросната роля печели от насъбраното от други роли на този актьор. Грегъри Пек, Джеймс Стюърт, Кеъри Грант — тези са няколко от хората, чиито особена дарба и дълголетие са принудили зрителите да свързват последните им изпълнения с множество други от миналото, за които споменът беше приятен.

Друг актьор, чиято дълга кариера спечели от това явление, беше Джон Уейн. Когато той получи академична награда за представянето си в Истински характер (1969), много коментатори имаха чувството, че наградата не беше толкова заради точно този филм, колкото заради другите най-добри постижения на Уейн — Дилижансът (1939), Червена река (1948), Тя носеше жълта панделка (1949) и Търсачите (1956), нека спомена само няколко. Един до друг тези филми показваха как той застарява. Много от тях се отнасяха за стареенето. Младият дуелист от Дилижансът се беше превърнал в кавалерийски офицер в края на кариерата си в Тя носеше жълта панделка, който на свой ред стана в Истински характер странен стар маршал. Героите в Червена ръка и Търсачите също бяха твърде странни, нека се изразя по-либерално — единият е психопат, другият расист — и споменът за тях прибавя дълбочина към по-леката хумористична същност на героя от Истински характер. Няколко години по-късно в Каубоите (1972) Уейн игра в ролята на стареещ колар и този колар спечели от асоциацията с решителния, нежелаещ да остарее колар на Уейн в Червена река.

В последния филм на Уейн Стрелецът (1976) живот и измислица са преплетени трагично, тъй като самият актьор играеше ролята на човек, който умира от рак, което щеше да се случи на самия него през 1979 година. Филмът беше пуснат по екраните една година преди публикуването на Последно разкритие. Тогава бях преполовил книгата и поради това филмът не ми повлия съществено. С едно изключение. В началото на Стрелецът режисьорът Дон Зийгел умело вмъкна клипове от много предишни уестърни на Уейн, създавайки по този начин илюзията, че Уейн е бил същият герой във всички тях, показвайки този комбиниран характер в процес на остаряване. Тази техника драматизираше описаното по-горе от мен явление и укрепи решението ми, до което бях стигнал, когато започнах работа върху Последното разкритие през 1975.

Това решение трябваше да има нещо общо с перспективата. Бях се отнесъл към събитията в Мексико от 1916 година като към исторически вододел. След като Пършинг модернизира американската военна машина, например, той поведе войниците си в Европа и Първата световна война. Джордж С. Патън младши, лейтенант, който натрупа боен опит при Пършинг в Мексико, по-късно стана един от най-значителните американски командири през Втората световна война. При тези случаи движението на събитията беше насочено напред. Но един вододел внушава движение и в противоположната посока, а за моите цели това движение беше насочено назад в миналото.

За мен военните действия в Мексико през 1916 могат да се разберат, само ако се сравнят с непосредствено предшестващите военни действия на Америка в Куба (1898) и Филипините (1899–1902 с по-късни спорадични инциденти). Но защо да се спира дотук? По-ранните военни действия срещу американските индианци в тактическо отношение са много близки с войната на Пършинг срещу Вила. А Гражданската война (1861–1865) има много общо с индианските войни. Безжалостната мародерска тактика, с помощта, на която Северът победи Юга, беше по-късно използвана срещу индианците. Същите командири Шермън и Шеридън организираха и двете брутални кампании.

Какво ще стане, ако един характер, един пренесен в царството на белетристиката Джон Уейн представи американската военна история от средата на деветнадесети век до 1916 година? На шестдесет и пет годишна възраст той би бил достатъчно стар, за да е участвал като младеж в Гражданската война. Би могъл да участва в индианските войни, в Куба, във Филипините. Сега той е заедно с Пършинг в Мексико. Но той знае, че няма да му разрешат да прекоси океана, за да се намеси в Първата световна война. Забелязвайки летящи над главата си самолети, той разбира, че с неговия начин на живот е свършено. Все пак, по силата на свои собствени, лични, сложни основания той е против това старите практики да загинат, и поради това отстъпва пред настоятелните увещания на един уплашен млад новобранец и се съгласява да му дава уроци за това, как може той да остане жив.

След като не намерих сили да се противопоставя на алегорията, аз нарекох стария човек Майлс Календър^[1] поради внушението за пространство и време. Името на новобранеца също има алегоричен смисъл: Прентис. Поставете а пред това име и ще получите идеално описание на характера на момчето^[2]. В разгара на хаотичното и брутално преследване на Вила, Календър обучава Прентис с помощта на дълги истории, които извикват на бял свят миналото. В този процес между двамата се изгражда могъща емоционална връзка, но тя бива рязко разрушена, когато Прентис загубва невинността си, точно както Америка загубва допълнително от своята невинност.

Предвид обхвата на тези теми книгата би могла да бъде хиляда страници. Но от самото начало аз потиснах този импулс. Като изучавах наказателната експедиция, бях поразен от непоколебимия тон на документите, оставени от очевидци. Когато посетих Колумб, бях като омагьосан от празнотата на пустинята. Докато изучавах старите фотографии страница след страница, попаднах в плен на примитивната простота на с десетилетия стари образи. Струваше ми се, че прозата ми трябва да подхожда пълно на строгата неподправеност на моите източници. Живеех с надеждата, че читателят ще почувства под повърхността на суровия разказ натиска и тежестта на внушението.

Главите са необичайно кратки, даже за мен — намерението ми беше те да напомнят поредица от стари снимки. Изреченията често имат известен брой специфични фрази — причастията и отглаголните съществителни имат за цел да придадат историческата тема, като внушават изобилие от натрупващо се действие. В определени случаи действието (екшън) спира, когато разказвачът се намесва, за да обясни някакъв исторически детайл, или за да представи пасаж от някой исторически труд — този способ трябва да разруши преграда между минало и настояще. Диалогът се опитва да постигне същата цел, тъй като репликите, които звучат съвременно, са често вземани от транскрипции на онова, което в действителност е било казано преди много години. Доколкото ми беше възможно, не съм съчинявал излишно. До необикновена степен не само важни елементи на фабулата, но и съвсем дребни подробности се основават върху факти.

В много широк смисъл всички мои книги са трилъри, доколкото в тях има видимо действие. Но в рамките на тази категория аз написах множество различни видове: нихилистичния трилър Завет (1975), трилъра, изпълнен със свръхестествени ужаси Тотем (1979), международния трилър Съюзът на нощта и мъглата (1987) и екологичния трилър Договорът на пламъка (1991). Последното разкритие е моят исторически трилър, една от най-необикновените книги, които съм написал, и една от любимите ми.