Дейвид Морел
Последно разкритие (78)

15.

Що се отнася до момчето, то даже не забелязваше нищо. Прентис беше извън нещата, действаше със своя Спрингфийлд, целеше се, стреляше, действаше отново със затвора, край него падаха войници и когато биваше натискан надолу или когато някой го дърпаше назад, той само донякъде осъзнаваше това, като се устремяваше отново към скалата, стреляйки, почти не забелязваше как другите бягат покрай него, как някой го избутва към коня му, как част от тялото му поема тежестта, когато го възсядаше, без да разбира това, и галопираше по пътя заедно с другите.

Никога не се беше чувствал толкова дистанциран от действителността. Не, не това — никога не беше толкова много в действителността, до такава степен сраснал с нея. С пушката, коня, скалата, американците и мексиканците, всичко това беше неделимо цяло, светло, чисто и ясно и той не знаеше докъде беше стигнал, галопирайки по пътя, знаеше само, че го прави и че го обича, не знаеше, че отново спира, че слиза от коня заедно с другите, съзнаваше само, че вижда пред себе си нова скала, задействаше затвора отново, стреляше, спираше, за да зареди отново, неясно съзнавайки присъствието на една фигура до себе си, стреляше по някои от намиращите се по-наблизо мексиканци, а след това тръгваше напред, стреляше отново и отново зареждаше, и пак на коня, и пак до някаква скала, а след това като че ли тази последователност загубваше яснотата си и като че ли всичко ставаше едновременно.

За момент част от него се откъсна и го огледа и тогава му мина през ум, че е загубил разума си.