Дейвид Морел
Последно разкритие (7)

6.

Бараката беше десет квадратни фута, имаше три нара, които можеха да се вдигат и да се свалят, няколко рафта, малка издута печка, по стените се виждаха красавици от каталога за женски колани на Сиърс.

— Ще изкараш до утре — процеди сержантът. — Всички са в отпуска.

Прентис свали раницата си и се огледа наоколо. Подът беше от пръст. Стените представляваха дъски с процепи между тях, през които се виждаше залязващото слънце. Погледът му попадна последователно върху всички крака на нара. Всеки от тях беше в отворена консервена кутия. Обърна се, за да застане с лице към сержанта. Сержантът се намръщи.

— Да, разбира се. И, докато си тук, гледай наровете да не опират стените.

Прентис не го разбра.

— Има три неща, които трябва да ти са ясни. Тук не е като на север. Паяци, змии и скорпиони.

Мисълта за паяци накара Прентис да настръхне.

— Първото нещо, което трябва да направиш при влизането си тук, е да вземеш тази метла и да я набуташ под леглото. — Сержантът му показа как да направи това. — После издърпваш завивките и проверяваш дали няма някакви изненади. Сутринта още веднъж буташ под леглото. Изтърсваш си дрехите и ботушите и си ги слагаш много бавно. Няма нищо особено, след като веднъж навикнеш.

— Какво означава това, че краката на нара са в тези кутии?

— Наполовина са пълни с керосин.

Сладникавата остра миризма се усещаше навсякъде.

— Ако нещо прояви желание да те полази, докато спиш, то няма как да преодолее керосина. Такова нещо не става никога. Напълни една от тези и след седмица ще бъдеш много изненадан от това, което ще откриеш.

Прентис не искаше да мисли за това.

— Е, в повечето случаи става така. Кажи на готвачите, че си нов и получи нещо за ядене. Ще те видя сутринта. Къде, каза, че беше фермата?

— До Кливлънд.

— Да, самият аз съм от тия места. Не забравяй какво съм ти казал за ботушите. — Сержантът изчезна.

Прентис остана в средата на стаята, като подушваше керосина, гледаше замислено райетата от светлината на залеза върху пода, подушваше праха и начупеното дърво, а след момент, дишайки бавно, облиза устни и преглътна. Известно време той не направи никакво движение. После взе кръглата си войнишка шапка и я окачи на една закачалка, позачуди се къде трябва да сложи раницата си, пристегна я и я окачи на друга закачалка, отиде до отворената врата. Сержанта го нямаше никъде. Прентис погледна към редицата бараки насреща, към другите, разположени по-нататък, насядалите войници, един облак от виещ се прахоляк от мястото, където според него се намираха конюшните. Покрай бараките премина шумно каруца, теглена от два коня, която войниците дори не погледнаха. После светлината се промени след изчезването на слънцето. Въздухът стана студен. Появи се вятър. Прентис стоеше край отворената врата, като се чудеше дали трябва да яде, мислеше за бекон, кафе, сухари и почувства кисел вкус в устата си при мисълта за тези неща. Погледът му се плъзна по леглата, после отново се насочи навън и накрая той затвори вратата.