Дейвид Морел
Последно разкритие (80)

17.

Старецът не можеше да диша. Опита се да раздвижи гръдния си кош, но не излезе нищо от това. Чувстваше нараненото място като огън, изпита болка и в рамото си, когато направи усилие да седне, а след това някаква тежест се отстрани и той пое дъх. Наоколо му имаше войници на коне, които стреляха от високото, спускаха се надолу, а той не можеше да раздвижи краката си. После забеляза върху бедрата си простряно тяло. Беше се плъзнало от гърдите му надолу. Видя, че това е момчето и простена.

Направи усилие да се измъкне под него. Момчето лежеше по очи. Той го обърна. Видя главата и му се зави свят. Кости и кръв и мозък.

— Господи — простена той. — Господи…

— От колко време? — казваше момчето, очите му премигваха.

Календър не можеше да си обясни как е възможно да говори.

— Господи, какво е станало с теб? Как си допуснал това да се случи?

Тогава Календър видя пистолета в ръката на момчето с изтеглен затвор, празен пълнител.

— Резервното ти оръжие. Предупредих те за него. Какво ти е? Не ме слушаш. Господи! — Календър плачеше, а погледът на момчето беше насочен към нищото, то се усмихна и клепачите му се спуснаха.

Прентис промърмори нещо и старецът залепи ухото си върху устните му. Помоли го да повтори.

— Не бях достатъчно добър.

Старецът не го разбра.

— Не бях достатъчно добър ученик…

— Не. Аз не бях добър. Не бях достатъчно добър учител.

Но момчето само поклати глава. Или се опита. Не можа.

Един от двамата беше направил разкритие. Последното си важно разкритие.

Или и двамата.

Старецът остана седнал, взе момчето в ръцете си и продължи да плаче.