Фридрих Незнански
Москва сити (6)

Старши лейтенант Елена Благина

Какви странни хора са все пак тези мъже! Всичко премерват според своите мерки, все си мислят, че я блазнят пагони, стрелби, всякакви борби, че нейният идеал трябва да бъде ако не Ван Дам, то поне желязната Синтия Ротрок, способна само с левия си крак да смачка десетина бандити. Когато Грязнов я изпращаше, в градската прокуратура, с присмех поясни: „Да ги подсилиш.“ Членовете на групата — и симпатичният следовател Якимцев, и веселият капитан Сидорчук — сякаш се притесняват, че не са я изпратили в някоя засада, а само в архива на кметството. Я стига сте мерили всичко според вас, юнаци! Тя може цял живот да си е мечтала да се рови в хартийки, а след това да анализира, да си напряга мозъка — да хваща гадините, без да мърда от мястото си. Ето как някакъв велик астроном, май Хершел, беше изчислил планета. Без всякакви ракети, без компютри, седейки на дивана, човекът установил къде се намира, каква е орбитата й… Оттогава всички знаят, че има такава планета и че тя е открита… Да можеше и тя така: обект „А“ се е отклонил от обект „Б“ или обратното, бил е притеглен от обект „В“. И защо ли става така? Ами защото върху обект „А“ въздейства някаква сила. Каква е тя? Ами някакъв си Жоро Магадански, който си е излежал присъдата, върнал се и се внедрил в сърцевината на местните криминални структури, предизвиквайки в тях някакви изкривявания, смущения, както казват астрономите и физиците. Някой ще каже: това са пълни глупости, утопия. И ще е прав. Да започнем с това, че е само мечта, за която засега не се кани да разказва на никого. Това — първо. И второ: кой може да й попречи да провери тази идея в реалната действителност и да докаже на всички нейната жизненост? Ето, сега тя ще отиде в кметството — първо в личен състав, после в счетоводството и оттам в архива. И ще види защо планетата Топуридзе изведнъж се е отклонила от своята орбита, какво невидимо тяло е било причина за това „смущение“.

Беше й весело да препуска из центъра на града, който се подготвяше за посрещането на Новата година. Отдавна се чувстваше пораснала, но и досега обичаше този единствен по рода си празник, ухаещ на мандарини и елха, празник, на който си пожелават най-големи и най-заветни желания… Сети се за още едно предимство, произтичащо от нейната принадлежност към женския пол: кой ще й каже нещо, ако вземе да си тръгне по-рано от кметството, за да пообиколи магазините? Ами никой, защото това е нейно свято женско право…

Обаче мечтите са хубави само докато са мечти. Едва прекрачвайки прага на пропуска, тя разбра, че е затънала до шия в лепкавото бюрократично блато — тука все едно че не бяха ставали никакви промени от времето на Съветите. Наложи се доста дълго да чака за пропуск, макар че той беше поръчан предварително, а тя не бе дошла със сълзлива молба за ремонт на канализацията или да й се отпусне полагащата се жилищна площ. Напротив, беше дошла да помогне на това учреждение да намери виновниците за атентата срещу един от неговите главни чиновници… Също толкова дълго се наложи да чака, докато я допуснат до тайните на личен състав.

След като се докосна до тези тайни, тя горчиво съжали за изгубеното време — информацията, която й предоставиха кадровиците, беше твърде оскъдна. В „делото“ на Топуридзе съвсем подробно беше фиксирана служебната биография на Георгий Андреевич. Някои нещица предизвикваха размисли, но велик астроном с тази информация май нямаше да стане…

„Георгий Андреевич Топуридзе, националност — грузинец, роден… в гр. Боржоми, Груз. ССР.

През 1966 година завършил средното си образование.

През 1971 година завършил Тбилиския технически институт със специалност инженер-механик.

След завършването на института е работил като майстор на участък в Тбилиския механичен завод.

От 1973 година преминава на комсомолска работа — секретар на районен комитет, секретар на републиканския ЦК на Комсомола в Грузия.

От 1982 година е в Москва — секретар на ЦК на ВЛКСМ.

От февруари 1990 година работи в Московското кметство — съветник по външноикономическите връзки, заместник-кмет в градската управа на Москва по външноикономическите връзки.

Женен, има две дъщери.“

Тук, в папката, тя намери и справка, приготвена от кадровиците, очевидно в отговор на някакво запитване отгоре.

Отначало всичко си вървеше по реда: родил се, кръстили го, заемани длъжности. Но тъй като поръчалите справката очевидно се интересуваха от деловите качества на Топуридзе, в нея бяха изброени основните му подвизи на обществено и социално ниво.

През осемдесетте години Топуридзе бил създател и координатор на така наречената „комсомолска икономика“, ръководел дейността на строителните отряди, на тяхната база създавал МЖК — младежки жилищни кооперации — и така наречените центрове за ТНТМ (техническо и научно творчество на младежта), с пряко негово участие били основани първите търговски банки. В тази работа активно му помагал в качеството на помощник-секретар на ЦК Джамал Исмаилов, извикан в централния апарат от Грозни по инициатива на самия Топуридзе. През май 1990 година заедно с Борис Рождественски организирал първата Московска борса (МБ).

В края на справката пишеше:

„В същото време Г. А. Топуридзе беше ръководител на иновационни фирми в СССР. Именно през този период, занимавайки се с акционерство, той е станал притежател на състояние, което е позволило на председателя на Държавната данъчна служба да причисли Топуридзе към най-богатите хора в страната.

За Топуридзе са характерни ерудиция, високоразвит интелект, необикновена работоспособност, комуникативност. Прекрасен организатор. Устойчив е в морално отношение.

Широк кръг от познанства. Приятели няма. До неотдавна поддържаше много тесни контакти с гореспоменатия Джамал Исмаилов, в момента предприемач, съсобственик на хотел «Балкански».

Хоби — лов, кулинарство. Всички са информирани за любовта му към пищни празненства. Алкохол употребява с мярка. Не е бил забелязван след употреба на алкохол на обществени места.

Данни за истинските размери на състоянието му няма.“

В самия край на листа се мъдреше вместо подпис: „Издадена за предоставяне при поискване.“ „Да, отидоха си добрите стари времена, а личен състав си остана все същият“ — усмихна се вътрешно Лена. Щом съществува такава справчица „за предоставяне при поискване“, в която са изброени добродетелите, тогава защо да не съществува и справчица за греховете на този, съдейки по всичко, доста нестандартен човек?

Да можеше само да я получи! Само че кой ще й даде такава хартийка!

Отново прегледа справката, придърпа лист хартия и записа: Рождественски, Исмаилов. Рождественски беше заместник на кмета и дългогодишното им познанство с Топуридзе не можеше да не я накара да се замисли. Също както и прекъснатото приятелство с Исмаилов. Този Джамал беше забъркан в няколко доста шумни финансови скандала. По някакъв начин неговата фамилия се свързваше в паметта на Лена с атентата срещу Топуридзе, но по какъв — не можеше да си обясни. При всички случаи тази справка вече свърши добра работа: тя наведе Лена на мисълта да провери кръга от стари познати на пострадалия. Точно там, при старите познанства, можеха да се крият някакви събития, случващи се по-късно в бъдещето, което сега стана настояще…

Тя още веднъж разлисти делото. От снимката я гледаше доста симпатичен грузинец с трапчинка на брадичката, с чувствени устни и красиви грузински, малко тъжни очи. „Виж ти — помисли Лена. — Този направо е трепач за жените. Как ли изглежда в профил? Жалко, ако е дългонос, носът може да развали всичко“.

Тя затвори с въздишка папката, без да спира да мисли за намиращата се в нея необичайна справка. По-рано не беше виждала такива… Тази очевидно бе правена неотдавна, за последното назначение на Топуридзе като заместник-председател на управата. Сигурно трябва да погледне и заповедта за това назначение — там със сигурност са изброени служебните му задължения. При това дело самите задължения могат да подскажат причините за престъплението. Лена помоли инспекторката от личен състав, неприятна жена, която трябваше да не се отделя от нея, да й покаже ако не длъжностната характеристика, то поне заповедта за назначаването му.

— Длъжностната характеристика не мога да ви дам — отряза я инспекторката, без да се замисли, — само ако кметът заповяда. Че той няма да заповяда — съм сто процента сигурна. А заповедта за назначаването сега ще намеря…

Заповедта, подшита в специална книга, беше доста лаконична: „Да се назначи Георгий Андреевич Топуридзе за заместник-председател на управата на гр. Москва, отговарящ за външноикономическите връзки.“

Всичко това звучеше много неточно, мъгляво, а най-важното — някак не се връзваше с чутото от Лена за необхватния товар от грижи, който носеше Топуридзе…

— Може ли да прегледам и другите заповеди, които имат отношение към Топуридзе?

— Заповедите на кмета?

— Да, заповедите на кмета, които засягат конкретни поръчения на Топуридзе. Може ли?

— Само в мое присъствие — каза кукумявката. — Какво ви интересува?

Лена се замисли. Ако кажеше сега: ами не знам — с това всичко щеше да приключи. Като не знаеш, няма какво да гледаш. Тогава тя реши да започне от същите онези разговори за дейността на простреляния вице градоначалник, които й се наложи да послуша през последните дни.

— Има ли, да кажем, заповед за привличане на инвестиции за реконструкцията на Гостини двор?

— Ах, такива неща ли? — въздъхна с някакво облекчение кукумявката кадровичка. — Няма проблеми.

Тази заповед се намери и тя не беше единствената, написана с почти едни и същи думи: да се назначи за отговорник по привличане на инвестиции или за контакти с международни инвеститори Г. А. Топуридзе. Имаше такава заповед и във връзка със строителството на комплекса на Манежния площад, и във връзка с реконструкцията на хотел „Национал“, и във връзка със супер проекта „Москва сити“. От всичко това Лена разбра, че Топуридзе се явяваше доверен човек на кмета за строителството и куратор на валутните хотели и супер скъпоструващите обекти, такива като пистата в Нагатино или същия този „Москва сити“…

Една заповед тя успя да види само за миг, сякаш я засне с фотоапарат, когато се наведе малко към инспекторката и погледна под ръката й. Кметът като председател на управата заповядваше да се създаде комисия за регулация и спазване на законността в сферата на хазартния бизнес. За председател на комисията се назначаваше все същият Г. А. Топуридзе.

Като улови погледа й, инспекторката моментално затвори книгата.

— Надявам се, че съм задоволила напълно вашето любопитство — с недоброжелателен тон каза тя. — Мога ли да продължа да си върша работата?

На Лена можеше да й стане обидно от такова отношение — в края на краищата не за свой кеф беше прекарала тук толкова време. Можеше да наплаши до смърт кадровичката, с прокуратурата шега не бива. Но тя не направи нищо — просто нямаше никакъв смисъл да си губи повече времето в личен състав. Излезе в коридора и погледа през прозореца, докато премисляше накъде точно да се запъти. Все още не беше забравила, че иска да изчезне оттук колкото се може по-рано. Кой да знае, че всичко ще се обърне по този начин! Вървейки насам, тя си мислеше, че всичко тук ври и кипи, а се оказа дремлива скука…

Лена се стегна. Не, тая работа няма да стане така. Най-добре да отиде в счетоводството. Макар че, попадайки в счетоводството, щеше да загуби толкова време, че я хвана страх, като си помисли. Защо? Все по същата причина — тя не знаеше какво точно да търси. Да провери дали Топуридзе редовно си е получавал заплатата? Ами сигурно редовно. Ще й покажат само онези платежни документи, които са в пълен ред, така нареченото „бяло счетоводство“. А до тези, които не са в ред, никога няма да стигне, тъй като не знае къде да ги търси. Така че трябваше да продължи разузнаването си в избраната вече посока, конкретните занимания на Топуридзе. Не като цяло — „отговаря и осигурява“, а конкретно: отговаря за еди-какво си, осигурява еди-какво си. Доставката на такова оборудване и материали, разработката на такива проекти, строителството на такива и такива обекти, сключването на такива и такива договори…

Тя погледна в тефтерчето си: Галина Сергеевна Ковалска, архивар. Тъкмо тази дама трябваше да намери, още на пропуска някаква невидима ръка я насочваше към нея.

Оказа се, че архиварят е младееща мургава лелка с много живо и умно лице, което веднага се хареса на Лена. Откри Ковалска в доста голяма стая сред огромни рафтове с папки. Веднага я заведе в оградено ъгълче, половината от което беше заето от тежка маса, където се извисяваше покрита с кърпа купчинка чаени чаши и чинийки, а до тях кипеше, подсвирквайки и бляскайки с червен индикатор, чайник „Мулинекс“. До него се беше разположил мощен новичък компютър.

— През повечето време си пийваме чайове и кафета — каза Ковалска. — Не би трябвало да е така, но тази традиция е толкова стара, че никой не се бори с нея… Още повече че са се борили с нея и по времето на Промислов, и по времето на демократа на демократите Попов, а полза няма. Самата аз съм тук отскоро, но успях да заваря туй-онуй от старите времена… Какви бойни бабета имаше тук! Фронтовачки… Всяка събираше за началниците свое тайно досие… Сега май прекалих, не всяка, а само някои. Затова пък тези „някои“ имаха и служебни вили в „Серебряни бор“, и апартаменти в хубави ремонтирани стари кооперации… Е, това вече е само минало, пък и щатът е изцяло подновен. Например аз работех преди в Градската дума. Дойдох тук само защото животът си върви, семейството се увеличава — трябва да се подобряват условията на живот, а тук все още подхвърлят нещичко на своите… Мислех, че няма да издържа, обаче не само че издържах, ами взе и да ми харесва.

Всичко това беше казано с такъв тон, сякаш в нейната информация няма нищо тайно, нищо, което не би трябвало да знае чужд човек. Тя го направи с такава лекота, че нейната откровеност окончателно предразположи Лена. Все едно, чувайки нейните мисли, Ковалска поясни:

— Та ето защо споделям всичко това, Елена Петровна…

— Наричайте ме Лена — поправи я Благина.

— Така наистина е по-добре — съгласи се Ковалска, — Елена Петровна някак състарява. — Тя се засмя. — Та аз, Лена, ви казвам всичко това, защото се радвам, че сте тук. Радвам се, че най-накрая някой е решил да разчисти тези авгиеви обори. Повечето виждат само парадната страна — никой не знае онова, което става зад фасадата. Архивните документи, разбира се, ще ви разкрият само малка част от ставащото, но ще ви помогнат да разберете много от нещата, случващи се в кметството. Вие разследвате покушението срещу Топуридзе, ако съм разбрала правилно?

— Н-не — смутено каза Лена, но забелязвайки как от лицето на Ковалска изчезва дружелюбната усмивка, с която я посрещна, побърза да добави: — Всъщност да! Само че не разследвам сама, разбирате ли? Ние сме цяла бригада, аз съм дребна риба там. Всеки са го пратили някъде, всеки си има свой обект. Началникът на групата ме изпрати при вас, разбирате ли? Само дето имам чувството — Лена огледа рафтовете, наредени навсякъде околовръст и високи до тавана, с наблъскани плътно по тях мрачни папки, — че докато открия каквото и да било, направо ще остарея тук…

— Какви ги приказвате, Леночка! — побърза да я разубеди станалата пак дружелюбна Ковалска. — На архивите точно това им е ценното, че запазват всичко. Трябва само да знаеш какво и къде да търсиш. Нека с вас като начало да погледнем знаете ли кое… Нека погледнем предложенията за сключване на договорите по инвестиционните проекти. Разбирате ли смисъла? Това си е най-вече епархията на Топуридзе. От тях е много лесно да се разбере и къде са насочени интересите на основния поръчител, тоест Топуридзе, а също и неговите любимци — сигурно ще срещнем повтарящи се имена, имам предвид на партньори, изпълнители. Така може да се проследи как са осъществявани проектите, а ако не са осъществени, а на тяхно място са се появявали други, аналогични — да се досетиш защо именно не са били реализирани. Съответно може да се види степента на конкуренция — колко претенденти е имало за това или онова тлъсто парче, на кого е дадено разрешение, на кого е отказано. Оттук нататък можете да действате. Съгласна ли сте?

— Да, да, разбира се! — въодушеви се Леночка, като слушаше сякаш влюбената в архиварската си работа Ковалска. Същевременно не спираха да я учудват странните съвпадения в живота — всичко, което казваше Галина Сергеевна, по чудесен начин се връзваше с мислите й за „изчисляването“ на планетите. — Хайде, Галина Сергеевна, веднага да започваме, става ли?

— Браво на теб! — разсмя се онази, леко и деликатно минавайки на „ти“. — Няма това, няма онова, сега и веднага. Дай поне чайче да пийнем? Сигурно от сутринта не си яла нищо? И аз също. На гладен стомах работа не се върши!

Лена учтиво се съгласи, макар да не искаше никакъв чай, а само едно — по-бързо да си свърши работата, та след това по-скоро да си тръгне. Но Галина Сергеевна правеше всичко толкова весело и апетитно, че гледайки я, на Лена наистина й се прииска чай.

Дойде още една девойка архиварка, Марина, и стана ясно, Галина Сергеевна съвсем не е сама тук, в архива, както се беше сторило на Лена отначало. Само че другите шумулкаха като мишлета, всеки в ъгъла си. Архивът включваше още помещения. Марина, незнайно защо, наруши неписаното правило и сигурно тъкмо заради това Лена не я хареса, макар че се включваше в разговора, опитваше се да се шегува. Затова пък не можеше да откъсне очи от Галина Сергеевна. Ковалска се смееше и разказваше за „бабичките“, които работели преди тях в този архив, спомняше си стиховете, които обичала да съчинява предишната началничка.

— Все ми се струваше, че ако не Маркс, със сигурност беше виждала Ленин — смееше се Галина Сергеевна. — Тя, момичета, се смяташе за истинска поетеса, която потискат и не печатат, защото няма връзки. Съчиняваше стихове в чест на всички празници, но най-много се гордееше с творбата си за осми март: „Най-важното, момичета, сърцето да не остарява, всеки посетител с нещо ново да се завладява!“. Тя имаше предвид новите форми на обслужване за тези, които идваха да работят в архива. А на нас, младите глупачки, само това ни трябваше — какви ли не хватки прилагахме, та този и онзи „с нещо ново да се завладява“…

— Изрецитирайте още нещо, Галина Сергеевна — помолиха в един глас Лена и Марина. — Спомнете си още нещо!

След такова пиене на чай нещата изглеждаха ясни и лесни. Галина Сергеевна седна на компютъра, затрака с клавишите. Попита Лена:

— Можеш ли да се справиш с тази техника?

— Разбира се — отговори Лена.

На екрана се появи дълъг списък от документи. Галина Сергеевна започна да й показва, умело движейки мишката:

— Този файл ще си го гледаш сама. Това са, така да се каже, страничните дейности на Топуридзе, Господ здраве да му дава, разбира се. Виж тук, още деветдесета година, разпродаване на хуманитарна помощ в мрежата на Моссъвета… Усеща ги нещата, човекът, веднага е разбрал откъде духа вятърът… Направо не може да бъде — от ЦК на Комсомола е преминал в Московския градски изпълком… изглежда като понижение… А този файл ще го прегледаме сега заедно, та да знаеш горе-долу как се работи с такъв вид архиви. Това са първите три години на деветдесетте. Така нареченият проект „Москва сити“. Готова ли си, дъще?

Двете си направиха пътешествие из колекция от документи, фиксирали много от онова, което беше избуяло години по-късно…

Когато след известно време принтираха основните тезиси от своите изследвания, получиха горе-долу следната картина:

Московски международен делови център (ММДЦ)

„Москва сити“

Предполага се строителството на Московския международен делови център да се осъществи в района на Краснопресненската крайбрежна улица на територия с обща площ около 100 хектара, 60 от които са определени за ново строителство. На тази площ ще бъдат създадени 2,5 млн. квадратни метра офисни, хотелски и рекреационни площи. В състава на ММДЦ ще влязат обекти на обща стойност 10 милиарда долара. Центърът ще представлява комплекс от сгради за банки, борси, застрахователни компании. Той ще включва основните атрибути на пазарните инфраструктури: сателитна връзка, разклонена компютърна мрежа, широк спектър от комуникационни структури. Предполага се, че ММДЦ ще бъде свързващо звено между Лондонската и Токийската борса. Управителна компания по създаването и развитието на проекта ММДЦ се явява Обединено акционерно дружество „Сити“, създадено с подкрепата на московската управа през 1992 година. Въз основа на съответните договори, подписани с управата на Москва, ОАД „Сити“ ще изпълнява функциите на Възложител за целия проект, а също така и арендатор на земята…

Следваше подробно описание на проекта: застрояване на отделни парцели, етажност на сградите (Лена за първи път научи, че за постигане на икономическа ефективност при такова строителство сградите трябва да са не по-малки от 110 етажа), фрагменти на транспортната система, съединяваща ММДЦ с останалите транспортни артерии на града (включително създаването на Трета околовръстна магистрала с десет платна, няколко нови станции на метрото, а също така на нова магистрала към летище Шереметиево). Описанието на всичките тези проекти заемаше десетки страници.

Специална част беше посветена на финансовата страна на въпроса. Тук започна постепенно да се очертава ролята на Топуридзе. Отначало не заемал никакви официални длъжности в ръководните органи на проекта, осъществил пускането и пласирането на акциите на ОАД „Сити“. След негова намеса, както пишеше в документите, бил уволнен първият директор на ОАД „Сити“ и фактически отстранен от проекта първият голям западен инвеститор — банка „Credit Suisse“. По някакви причини чуждите инвеститори се сменяха един след друг — ту едни не били подходящи за Москва, ту пък други не приемали някои неочаквано възникващи условия за сътрудничество — най-вече настоятелни препоръки за участие в благотворителни проекти без никаква връзка със строежа. В края на краищата след известно време станало ясно, че основен инвеститор на проекта някак от само себе си е станал столичният бюджет, макар неговите пари да бяха крайно недостатъчни. За първи път била обявена на всеослушание сумата, необходима за осъществяването на целия замисъл — 10–12 милиарда долара.

За привличане на тези средства биват включени нови елементи: строителство на парламентарен център (с огромна конгресна зала) и изграждане на територията на „Сити“ на развлекателен център (казина, стриптийз барове, боулинг клубове и други). В половината от документите, които съпровождаха приемането на проектите и промените в тях, Лена и Галина Сергеевна отбелязаха присъствието на Топуридзе (в което нямаше нищо странно) и още няколко повтарящи се фамилии. Най-често Рождественски и Исмаилов. Рождественски, както показваха документите, се интересуваше от финансовата страна на проекта, Исмаилов пък го привличаше всичко, свързано с хотелския бизнес и предполагаемия развлекателен център.

С една дума, играчите трескаво се суетели, а с парите нищо не било ясно. Най-накрая през 1997 година управата на Москва придобила контролния пакет акции на Сити банк. Банката с разпореждане на кмета била назначена за „главен финансов агент“ на проекта „Москва сити“. За председател на съвета на директорите банката препоръчала да бъде избран заместник-председателят на московската управа Топуридзе. В настоящия момент уставният капитал на банката възлизаше на 100 милиона рубли, сред акционерите се числяха московското кметство, ОАД „Сити“, няколко големи нефтени и металургични компании…

Управата на Москва беше предоставила и множество данъчни облекчения, предвидени в законодателството на Руската федерация, за всички, които участваха в строителството на ММДЦ. В същия документ имаше и още нещо, което се стори много съществено на Лена. Черно на бяло беше написано, че в отделни случаи на участниците в проекта могат да бъдат предоставени кредити, гарантирани от московската управа…

В края на файла бяха изброени основателите на ОАД „Сити“. В списъка влизаха такива големи фирми, като акционерно дружество „Руска строителна компания“ или Универсалната търговска банка, а също така не по-малко прочутата акционерна федерална корпорация (АФК) „Квант“ (с председател на управителния съвет Б. Рождественски) и скандално прочутият холдинг „Хотел Балкански“ (с председател на управителния съвет Д. Исмаилов).

Плановете бяха широкомащабни, разработени до най-малките подробности, инвеститорите идваха и си отиваха, инвестиционните кредити изчезваха в бездънна яма (последните 250 милиона, взети от турци, били дадени уж за реконструкция на Гостини двор и комплекса на Манежния площад, а за „Сити“ от тези пари бяха отишли само жалки грошове). Накратко казано, реализацията на този супер проект не мърдаше, не шаваше, макар всички наоколо да се правеха, че търчат напред-назад и хиляди практични хора да смучеха от него луди пари…

След това вече без Галина Сергеевна Лена успя да прегледа набързо още два файла. Единият за безкрайно интересния за нея АФК „Квант“. Изясни се нещо абсолютно невероятно: собственик на тази корпорация се явяваше Борис Рождественски, заместникът на кмета, за което според закона изобщо нямаше право. Освен това той държеше на ръководни длъжности в корпорацията бивш министър на СССР, а също генерал-полковник от КГБ, бивш заместник-председател на този печално прочул се комитет! Да, във всичко това имаше доста теми за размисъл! Вторият файл се отнасяше за съвместното предприятие (СП) „Хотел Балкански“, в което по-големият дял първоначално принадлежал на московската управа. Начело на СП стоеше все същият Джамал Исмаилов, препоръчан за длъжността генерален директор не от някой друг, а от Топуридзе. С неговата благословия Исмаилов дълго време бил доверено лице и представител на управата на Москва в същото това СП. То отдавна не беше съвместно предприятие, а лична собственост на Исмаилов, което предизвикало интереса на данъчната служба дали „Балкански“ ползва данъчни облекчения. Защото неизплатените данъци, както разбра Лена, възлизаха на астрономически суми…

Тя почти се стресна, когато Галина Сергеевна леко я докосна по рамото:

— Девойче, нали искаше да си тръгнеш по-рано?

— Какво? — неразбиращо попита Лена. Тя едва намери сили да откъсне поглед от монитора. — Време ли е вече? Колко е часът?

— Седем и половина.

Ама че работа! Минал е час и половина от края на работното време, а Лена даже не беше забелязала!

— Забавих ви, нали? Моля да ме извините, Галина Сергеевна!

— Хайде сега! — засмя се жената. — Направо ми е приятно да срещна човек с такъв ентусиазъм за архиварска работа… Ще дойдеш ли пак?

Разделиха се почти като приятелки.

Лена тичаше по улицата и си представяше как ще й се накарат вкъщи — баща й, че се е забавила незнайно къде, а майка й — че не се е прибрала за вечеря… Мислеше си за това и хич не си го слагаше на сърце — нали днес сякаш се приповдигна невидима завеса и видя някои важни неща.

Обаче трябваше честно да си признае, че ако не беше чудесната Галина Сергеевна, толкова дълго щеше да върви към днешните разкрития, че сто пъти щеше да изгуби целия си интерес към „изчисляването на звездите“.