Фридрих Незнански
Москва сити (27)

Якимцев

Евгений Павлович не можеше да си намери място: случи се това, което най-малко очакваше. От Главна прокуратура му се обадиха, за да го поканят при заместник главния прокурор Меркулов, за да докладва хода на разследването по делото за покушение с цел убийство срещу заместник-кмета на московската управа Топуридзе. Якимцев се опита да възрази, че не той трябва да докладва, че е само ръководител на следствената бригада, а пък началник на следствието е Калинченко, но тази, която се обаждате — а това беше именно жена, най-вероятно секретарката на Меркулов, — учтиво го изслуша и каза, че е заповядано да бъде извикан точно той.

И ето че сега го измъчваше сложен етичен проблем: как да каже за това повикване на Калинченко? Или изобщо да не му казва? След като помисли още малко, Евгений Павлович реши, че за това повикване трябва да бъде благодарен, изглежда, на Турецки. Откъде иначе Меркулов щеше да знае какво става при тях. Макар, разбира се, да не трябваше да се забравя и това, че делото се намира под контрола на главния прокурор.

Подозрението му само се засили, когато влезе в кабинета на Меркулов с огромна карта на Съветския съюз на стената и видя Турецки, седнал до бюрото на заместник главния прокурор.

Като го видя, Александър Борисович се усмихна:

— Ето го и Якимцев, за когото ти казах, Константин Дмитриевич.

Меркулов се оказа симпатичен човек на средна възраст, с живи, умни очи. Якимцев веднага го хареса, но окончателно го предразположи неговата откровеност. Усещаше се, че иска да знае точно това, за което пита, без всякакъв подтекст, без задни мисли.

— Евгений Павлович — каза Меркулов, — разбрах, че сте се учудили, че съм поканил вас, а не вашия началник, Калинченко. Трябва да кажа, че имам няколко справки и рапорта на вашия шеф за хода на разследването. Те са напълно добросъвестни, но, уви, според мен не достатъчно конкретни. Специално изпратих при вас Александър Борисович като окръжен прокурор, но трябва да кажа, че и неговата информация само затвърди в мене убеждението, че най-добре от всички ще може да опише делото човек, който пряко е зает с разследването. Като вас. Така че ще ви помоля подробничко, с детайли, да разкажете за всичко. Няма да ви ограничавам времето. Поне засега. Затова започвайте направо.

— Но аз даже не успях да се приготвя като хората — смутено каза Якимцев. — Нямах време да обработя материалите на следственото дело…

Меркулов хитро го погледна:

— Нищо, нищо, за нас най-важното е същността. А хартийките ви вече ги видяхме.

Якимцев притеснено погледна към Турецки. Онзи го изгледа със същата хитра усмивчица като на стопанина на кабинета и му намигна: хайде, давай, не се гипсирай.

И Якимцев отхвърли всички свои притеснения, че докладва зад гърба на началника си. Веднага реши да говори само за делото, без всякакви отклонения. Да, така щеше да бъде правилно.

И започна подробно да докладва за възловите места на разследването, като не забрави да спомене неоценимата помощ, оказана от Турецки — благодарение на която те фактически бяха хванали дирята на изпълнителите, или поне имаха вече реални шансове да ги открият.

Но Меркулов изведнъж решително го прекъсна:

— Добре, ние практически знаем всичко това от специалните съобщения на вашия шеф — даже за намесата, както той беше написал, на старши следователя по особено важни дела към Главната прокуратура Турецки. Но сега бих искал да чуя нещо по-различно. Вие вървите по следите на престъпниците, дали не сте си изградили някаква конкретна версия? Може би вече имате заподозрени? Струва ми се, че започвате да затъвате в подробности и малко по малко да изгубвате същността. Ако не съм прав — разубедете ме!

Якимцев отново улови ободряващия поглед на Турецки. Не, оказа се, че този Меркулов не е лесен, напразно избърза с извода, човекът явно искаше да чуе нещо, но какво? Трябваше ли да гадае?

— Добре, съгласен съм — кимна той, — ще се опитам да докладвам за нашите версии.

— Че защо пък — ще опитам — усмихна се Меркулов. — Давайте истински, с чувство, с разбиране на нещата…

И кимна: хайде, не се притеснявай.

Отначало Якимцев имаше цели четири версии и според възможностите си бригадата беше успяла да опипа всичките.

— Дейността на Топуридзе е много обширна — започна Якимцев, — честно казано, аз например не можех и да си представя, че един човек може да мъкне толкова неща наведнъж. Но ги мъкне и както излиза, даже се справя с тях.

— Сигурно, ако съдим по това как се отнася към него кметът — вметна Меркулов. — Между другото кметът вече беше при главния, дойде лично да моли да засилим групата, която разследва това престъпление. Вие сте при нас отчасти и заради това…

Якимцев кимна разбиращо.

— Няма да навлизам в детайли, само ще кажа, че в хода на разследването започнахме да разглеждаме четири основни версии: хотелски бизнес, хазартен бизнес, търговската дейност на самия Топуридзе и неговото най-близко обкръжение.

— Хайде, давайте поред. Нека да започнем с хотелската версия.

— Тази версия практически я отхвърлихме. Ставаше дума за предположение, че Топуридзе, който се явява куратор на хотелско-туристическия бизнес в Москва, би могъл да дава определени привилегии на една група бизнесмени и да лишава от същите привилегии друга група. Отделен интерес за нас представляват общинските хотели, финансирани от градския бюджет. Предположихме, че раздавайки тези хотели за стопанисване на едни или други лица или фирми, Топуридзе би могъл да иска в замяна изпълнение на някакви задължения. Естествено е да се предполага, че някой, който е извлякъл печалби, би могъл да сметне такива задължения за препъникамък. Като цяло тази версия в крайна сметка беше призната от нас за неплодотворна, макар че в процеса на нейната проверка се появиха някои много интересни подробности. Конкретно за собственика на хотел „Балкански“, Джамал Исмаилов, когото Топуридзе някога е направил съсобственик на този луксозен хотел, представител на града в съвместното предприятие „Хотел Балкански“. Та значи хотелът, който отначало бил съвместно предприятие с голям дял на кметството, в дадения момент фактически е собственост на същия този Исмаилов. Но това е половината зло, най-лошото е, че Исмаилов продължава незаконно да използва общинските привилегии, в резултат на което бюджетът на града е ощетен от този свой „управител“ с цял милион долара!

— Надявам се, че съобщихте за това в данъчна полиция?

— Когато открихме този факт, веднага съобщихме, макар че отговор нямаме и досега.

— Добре, това е една от версиите — лениво вметна Турецки, който удобно се беше разположил до ниската масичка за списания — усещаше се, че е вътрешен човек в този кабинет. — А още какви има?

Якимцев не пожела да изпитва търпението на ръководните инстанции.

— Втората е хазартът. Пострадалият е председател на комисията за регулиране и спазване на законността в този вид бизнес. По-рано там са възниквали разногласия и недоволство, но откакто по предложение на Топуридзе е бил въведен деветдесетпроцентов данък за всяка игрална маса, преки сблъсъци между страните не е имало. Наистина, доколкото ни е известно, не са изчезнали търканията по въпроса за мястото на строителството на пистата, но и тук вече липсва онази острота, която е съществувала преди половин година — мястото вече практически е определено…

Меркулов го слушаше внимателно, като си водеше някакви бележки. Когато Якимцев млъкна, той вдигна глава и попита:

— Надявам се, че не сте отхвърлили окончателно тази версия? Ако е възможно, трябва задължително да се търси в тази посока — страшно много криминални елементи се навъртат около хазартния бизнес…

Якимцев отново кимна — така и не се разбра дали беше съгласен с Меркулов, че наистина има много криминални елементи, или пък потвърждаваше, че не са отхвърлили тази версия.

— Аз бих искал по-подробно да се спра на предположенията, свързани с търговската дейност на самия Топуридзе. Въпреки че законът фактически забранява на чиновниците такава дейност, следствието е открило около десет търговски структури, учредител на които е или самият пострадал, или някой от неговите роднини. Известни са случаи, станали сравнително скоро, когато Топуридзе, използвайки служебното си положение, е отнемал акциите на фирмите и после тези предприятия са били подложени на процедура на фалит. Точно така е постъпил със съвместната фирма „Моситалинтел“ и испанската „Ди Салвадор“. Сега на аналогична процедура е подложена Универсална банка. Опитваме се да разберем доколко е сериозен този вид конфликт, какви са последствията в парично отношение и способен ли е, така да се каже, да се яви като стимул за поръчково убийство… Уви, трябва да призная, че това не е нашият профил, затова най-вероятно има смисъл тези материали да бъдат предадени в главното управление за разследване на икономическите престъпления към Министерството на вътрешните работи. Все пак и тук, и в Сити банк, където Топуридзе е председател на съвета на директорите, са необходими сътрудници със специално образование и определен опит…

— Така си е — съгласи се Меркулов.

Якимцев забеляза, че той за втори път си погледна часовника, след което реши, че е крайно време да приключва. Макар стопанинът на кабинета да не го ограничаваше във времето, сигурно това беше благороден жест на учтивост или гостоприемство…

— Ще си позволя да засегна четвъртата ни версия съвсем накратко: материалът там е прекалено обширен и засега не е достатъчно обработен, макар че според нас е много перспективен. Тази версия е свързана с най-близкото обкръжение на Топуридзе. Изследвахме неговите служебни връзки — започвайки от постоянните му контакти с кмета и свършвайки с хората, с които Топуридзе е бил близък в миналото, през годините, когато е работил в комсомола. Знае се, че в кметството преди известно време се е появила жестока конфронтация между верните последователи на кмета и привържениците на първия заместник — Борис Рождественски. Тази конфронтация се е проявявала многократно — имаме предвид и разправиите по повод на Горбушка, и схватките заради мястото за строителство на пистата, и някои договори по проекта „Москва сити“, и Третия околовръстен път. Тъй като практически всички едромащабни проекти на столичната община са разработени с участието на Топуридзе, неговият авторитет във финансовите кръгове на Русия, а също и зад граница се възприема като гаранция за инвестицията и думата му се цени много високо. Както казаното от него „за“, така и „против“. Което значи, че ако Топуридзе е против, този или онзи проект може да се смята за погребан. И точно тук, както ни се струва, най-вероятно са скрити причините за покушението срещу него.

— Излиза, причината е в това, че той е казал на някого „не“. Правилно ли ви разбрах?

— Да, Константин Дмитриевич, това е най-вероятният вариант. Неслучайно го отстраниха тъкмо тогава, когато управата трябваше да обсъжда окончателния вариант за строителството на Лефортовския тунел. Това са огромни, колосални пари…

— Да — весело подхвана Турецки. — Щом са предприели такава крачка — да стрелят посред бял ден в центъра на града — значи там наистина играят големи пари.

— Ами че как! — оживи се Якимцев. — Над два милиарда в „зелено“!

Меркулов се спогледа с Турецки, помълча замислено, преди най-накрая да зададе следващия си въпрос:

— Кажете, Евгений Павлович, а защо не сте използвали онези идеи, които бяха изказани от вашия шеф, неговите версии?

Ето какво било! Якимцев хем искаше, хем не искаше такъв обрат на разговора. Защото ако сега започнеше да говори за Калинченко всичко, което мислеше, щеше да излезе, че вади кирливите ризи, че е доносник и интригант и какво ли още не… Клюкар. Затова каза, като се стараеше да бъде колкото е възможно по-сдържан:

— Не, защо… Използвахме ги…

— И коя от неговите идеи приложихте на практика?

— Ами ето например Юрий Степанович смята, че причината за произшествието е раздор в московската власт, сбиване около яслата. Той гледа на всичко повече от политическа гледна точка…

— Ами да — прекъсна го Меркулов, — занимава се с политиканство, вместо да осъществява практическо ръководство.

На Якимцев му стана неудобно.

— Не, защо така…

— Не се притеснявайте, Евгений Павлович! Ние знаем как се държи Калинченко. Ето и Турецки ми докладва за неговата изява, пък и самият той праща отчети. В тях вашият шеф е съвсем прозрачен. Пък и от вашите думи някои неща ми се изясниха… Знаете ли какъв прякор е имал Калинченко на последната си месторабота — в една от областните прокуратури? Тракториста! Като на един от най-непримиримите чеченци. Отначало се чудехме — откъде ли е този прякор, но сега всичко е ясно. Вие със сигурност не знаете, но той вече е изпратил оплакване срещу Турецки, както и срещу мен — че съм го изпратил при вас… Даже няма да споменавам оплакването на Величанска, изпратено в Главна прокуратура… Не, вие можете ли да си представите какво е написал? — Меркулов придърпа някакъв лист. — „Използвайки гражданството в прекия смисъл на тази дума, «московчаните» от Главна прокуратура изпращат свой човек (следователя по особено важни дела Турецки), с цел да ми отнеме делото Топуридзе. Пита се, защо правят това? Отговорът е ясен от само себе си: за да прикрият кмета и неговата камарила, безочливо обогатяваща се от градското строителство.“ И така нататък. Както се казва, брадата му подранила, ала умът му окъснял. А пък е бил кадърен следствен работник, ако се имат предвид отзивите… Накратко — продължи Меркулов, — информирам ви, Евгений Павлович, че в съответствие е току-що даденото указание от главния прокурор делото е прехвърлено от Московската градска прокуратура тук, при нас. Сега ще го разследва Главна прокуратура.

Якимцев съвсем се смути:

— Това какво значи, че нашата група я отстраняват? Според мен това не е много правилно…

— Изобщо не е правилно — усмихна се Меркулов. — Вашата група остава. Но тъй като сегашният ви шеф е готов да се ръководи по време на разследването от всички възможни мотиви, само не от интересите на делото, ще ви назначим нов ръководител — Александър Борисович. Ще се заемеш ли, Саша?

— Защо не! Между другото, Константин Дмитриевич, вие сам ми обещахте, че ме местите като окръжен прокурор само за известно време…

— Не се отричам от думите си. Ще те освободя. А пък ти за сметка на това ще вземеш делото Топуридзе.

— С най-голямо удоволствие ще се преквалифицирам от наблюдаващ прокурор в ръководител на следствена група. Още повече че момчетата се справят много добре. Пък и аз вече съм доста навътре в нещата.

— Аз бих казал — нависоко. Как може такова нещо — старши следовател по особено важни дела, държавен съветник от правосъдието, може да се каже генерал, а се катери по оградите като някакво момче. Срамота, нали? — Меркулов се обърна към Якимцев.

— Изобщо не — весело се обади той, разбирайки най-накрая за какво са го извикали и накъде отиват работите.

— Ами тогава дружно се залавяйте и довършвайте разследването! Надявам се, още не сте забравили, че то е под контрола на главния прокурор? А тези дни, доколкото знам, дори президентът се е интересувал за хода на разследването.

Изглежда, точно последното обстоятелство беше изиграло решаваща роля за решението на Меркулов да приеме делото за производство от Главна прокуратура. С градския прокурор всичко беше съгласувано още сутринта.

Прокурорът на града не възразяваше. Само попита Меркулов:

— Кого си назначил там за главен? Турецки? Знам я тази песен… При мен вече има подадено оплакване срещу него… Как, от кого? От Калинченко. Знаеш ли какво, нека Александър Борисович да поговори с него сам. Да поеме, така да се каже, първия удар върху себе си. А след това и аз ще се включа. Става, нали?

„Да, изглежда, тоя Калинченко е голяма отрова — недоволно си помисли Константин Дмитриевич. — Щом от него се страхува даже градският прокурор…“