Фридрих Незнански
Москва сити (22)

Якимцев

Безспорно това беше пробив, това беше огромен скок на следствието: фактически сега стигнаха до участниците в нападението срещу Топуридзе! Мимоходом мислейки си, че едва ли не всичко това е благодарение само на Турецки, Якимцев отложи тази мисъл, както и всички други странични, за после. Както винаги става с човек, когато му излезе късметът, той си помисли с кого да сподели първо тази неописуема радост. А след като помисли, естествено, изтича при Калинченко — нека шефът, който току-що беше недоволен от всичко, да се порадва заедно с него, пък и да знае какви оправни кадри се намират под негово ръководство! Че той вече дупка в главата им направи, задето следствието не се движело към целта — разобличаване и арестуване на убийците.

— Свободен ли е? — попита той секретарката на Юрий Степанович, пресичайки едва ли не на бегом голямата приемна пред кабинета на шефа, а тя, без да откъсва поглед от някаква книга, му кимна. Всъщност веднага добави с тих глас:

— Само че говори с някого по телефона…

Едва отворил вратата на кабинета на Калинченко, Евгений Павлович веднага разбра, че ето така, на момента, както си беше мечтал, едва ли ще може да се наслади на триумфа: Юрий Степанович наистина говореше с някого по телефона. При което, съдейки по отпуснатата поза, по съвсем не деловата усмивка, блуждаеща по лицето му, Якимцев веднага разбра, че този разговор сгрява душата на шефа му и че в дадения момент той безспорно му е по-скъп от всичко на света, включително от служебните ангажименти. Във всеки случай той дори не реагира на неговото влизане, а Якимцев, възприемайки това като разрешение да остане, внимателно затвори вратата зад гърба си и зачака в кабинета.

— Слушай — питаше шефът събеседника си, като замижаваше при това като мартенски котарак, — а каква е жена му? А стига бе! Бизнесменка била, бре, да му се не види! Ама че мошеници! И той лапа, че и жена си уредил… А нямаш ли представа точно какъв бизнес? Търговийка? Не? Пластмаси… Е, и какъв е проблемът? Да й се спре кранчето — и край с работата! Сигурно й трябват всякакви там полиетилени, нали? Доставките пристигат най-вероятно от Башкирия, от Салват. Ами аз нали това казвам: да й се спре кранчето, толкова ли няма наш човек в Салват или Уфа? Тогава ще видим колко весело ще им бъде… Казвам ти, Володя, ще му видим сметката. Най-важното е да го изкараме от равновесие, а после — само го бутни. Съгласен ли си?

Якимцев възприе този доста странен разговор с половин ухо, отиде до бюрото на шефа, седна на стола за посетители до него — нали Калинченко няма да дърдори цял живот за не знам си какво, все ще се върне и към служебните си ангажименти. Но онзи му хвърли такъв учудено-недоволен поглед, че Якимцев веднага стана от стола.

Значението на погледа на шефа беше от ясно по-ясно: той искаше да си довърши разговора без свидетели…

На Якимцев му сечеше пипето и затова не остана да чака втори подобен поглед на шефа.

„Не сме князе — с насмешка си помисли той за себе си в трето лице, — може и да почакаме.“ И излезе, макар че новината продължаваше да напира в него.

— Какво, не те ли прие? — съчувствено попита секретарката.

— Ами не… Аз самият… реших да не преча на Юрий Степанович…

— И хубаво си направил — одобри секретарката и посочи с пръст към тавана: — Обаждането е отгоре, май от Главната прокуратура, струва ми се, че е заместник главният!… Ама ти поседни, Евгений, мисля, че скоро ще се освободи: отдавна вече… бърборят — и съучастнически намигна на Якимцев.

Той седна кръстосал крака. В приемната беше задушно и това някак си го потискаше. Искаше му се да бяга нанякъде, веднага да прави нещо, да развива успеха си, а тук… Тъпа ситуация! Сега, вместо да свършиш нещо, си напрягай главата с какво е по-добре да се заемеш: да водиш светска беседа със секретарката, или пък да я помолиш за вестник, да си поседиш мълчаливо, убивайки времето… Обаче той не направи нито едното, нито другото. Започна за кой ли път да превърта в ума си крайните резултати от разпита на бодигарда Соколов.

Той не просто беше познал нападателя — онзи, високия, който му взел пистолета, издаде го, дето се казва, с всички подробности… Оказа се, че някога двамата служили едва ли не заедно. Било в Афганистан — Соколов си карал службата в своя БАО, а пък високият — Степан Никонов, това име Якимцев сега никога нямаше да забрави — в разквартирувания също тук батальон на ВДВ. Значи беше десантчик. А пък на десантниците, минали през лед и огън, целите в кръв до веждите, не им пукало за никого освен, естествено, за собствените им шефове. Те превърнали бойците от БАО в нещо като своя прислуга, правели ги каквото си искали — както „старите кучета“ в казармата третират „зайците“. Това не траяло дълго, скоро преместили десантниците, а споменът останал завинаги…

Затова, когато Никонов заповядал на Соколов: „Стой!“ — онзи безропотно го послушал, а след това като хипнотизиран му дал своя пистолет. При повторния разпит на Соколов се беше изяснило, че Никонов не само протегнал към него ръка, но и казал: „Дай и мълчи. Разбра ли, селяндур?“. „Селяндурът“ беше разбрал всичко. Особено след като видя за какво му беше взет пистолетът. Стьопка Никонов, след като забеляза, че на онзи с автомата или му блокира затворът, или му свършиха патроните, взе решение да доубие с пистолета на Соколов хората в колата. Този неочакван ход сигурно беше най-разумен от гледна точка на Никонов: не можеше да се изключи обстоятелството, че отначало и той се е изненадал, виждайки познат. Какво да прави със Соколов? Да убие и него? Той щеше да го убие, ако беше истински, професионален килър. Но, изглежда, не беше килър и затова бе решил просто да обвърже приятелчето си със съучастие в престъплението, без да нарушава при това мъжкия закон: какъвто ще селяндур да е Соколов, но двамата са бойни другари…

— А не се ли страхувахте, че Никонов ще довърши и вас с пистолета? — зададе му донякъде риторичен въпрос Якимцев. Риторичен, защото му беше ясно като бял ден: Соколов се беше страхувал от това, и сега се страхуваше. Но той отговори противно на очакванията на Евгений Павлович:

— Тогава си помислих — каза Соколов, — че Степан нищо няма да ми направи.

— И защо?

— Ами защото той взе от мен пистолета… После, ние сме бивши бойни другари… може да се каже, заедно проливахме кръвта си в Афган…

И макар Якимцев отлично да знаеше, че Соколов не беше проливал там никаква кръв, разбираше и друго, колко силно е понякога армейското братство, затова му повярва. Обаче попита още веднъж дали той е видял как неговият бивш другар довършва човека в колата. Този път Соколов кимна в знак на съгласие: видял беше. И повтори същото, което беше казал и по-рано:

— Той провря ръката си вътре, през прозореца, и стреля…

— Не е отишъл плътно до колата, не се е навеждал към прозореца?

— Не, не, няма такова нещо…

— Защо е това категорично не?

— Все пак съм бодигард. Той не искаше да ме оставя зад гърба си…

Виж го ти! Пред него пак стоеше гордият защитник на справедливостта, а не жалък помагач на кърваво престъпление, дори и неволно…

Време беше да го свали на земята.

— Аз малко ще се повторя — каза Якимцев, — но нали знаете, в нашата следствена практика понякога е просто неизбежно. Искам да ви напомня, че съвсем неотдавна във връзка с разногласията в показанията вие ми отговорихте: няма страшно, отначало отговарях неправилно, а сега отговарям правилно. Помните ли за какво си приказвах с вас преди това? Ако не си спомняте — ще ви напомня. Преди това, на първия разпит, твърдяхте, че първо са ви ударили по темето, а след това, докато сте били в безсъзнание…

— Добре де — прекъсна го Соколов, — това го помня. Е, какво да се прави, малко сбърках, нали вече ви казах… Тогава, първия път, се вълнувах…

Глупости на търкалета, изобщо не се вълнуваше. Всичко друго можеше да е, но това Якимцев го беше фиксирал желязно. Напротив, вероятно защото бе леко на градус, беше смел и нагъл, но в никакъв случай развълнуван и объркан…

— Така да е — кимна той на Соколов. — Но сега искам да уточня още веднъж. И гледайте после да не ми кажете пак, че сте се вълнували, разбрахте ли?

Соколов кимна, напрегнато очаквайки следващия въпрос, но при това продължаваше да седи в предишната горда поза — с изпъчени напред гърди.

— И така, след като Никонов стреля в купето на колата — сега говоря само за онова, което по вашите думи сте видели лично, — някой ви е ударил по главата, след което сте изпаднали в безсъзнание. Нали така?

— Така. — Соколов мрачно кимна. Изглежда, вече съжаляваше, че беше казал на следователя много повече от онова, което се бе наканил да каже в началото…

— Усещам, че отново искате да заблудите следствието — каза Якимцев с онзи твърд „прокурорски“ тон, който беше ужасил не един следствен. — Изобщо не сте припадали, и никой не ви е взимал пистолета, и по темето никой не ви е удрял… Справчицата от травматологичния център е фалшива, нали? А това тук в ръцете ми е освидетелстване, направено от съдебния експерт.

„Прокурорският“ тон изигра ролята си. Мъчителният ужас от това, че след малко може да го запишат като съучастник в престъпление, най-накрая видимо се изписа върху лицето на бодигарда.

— Кълна се, вече ви разказах всичко както е било, гражданино следовател! Защо не ми вярвате, Евгений Павлович?! И цицина имах — нали сам я пипахте…

— Откъде да знам, може сам да сте се ударили в нещо… или жена ви да ви е „погалила“… Карахте ли се със съпругата си?

— Какво общо има жената! — извиси глас Соколов. — Разказах ви всичко като на изповед. Сам ви го разказах! И още ще ви разкажа — само питайте… — Той млъкна, гледайки Якимцев изпод вежди. — Сега ще ме затворите ли, гражданино следовател? Нали казвахте — ако съдействате…

— А защо ме наричате „гражданин“? — усмихна се в отговор Якимцев. — Че вие още даже не сте задържан. Засега сте просто свидетел. Очевидец…

— Нали няма да ме затворите, а? — отново зададе своя жалък въпрос бившият сержант. — Всичко ще ви разкажа, Евгений Павлович, само не ме затваряйте… Аз нищо не съм скрил, нали така?

… Якимцев нададе ухо към това, което се случваше зад вратата на шефа. Колкото и да беше странно, но сега, след като свикна тук, в „антренцето“, той даже различаваше отделните думи, долитащи иззад вратата на кабинета. Дали шефът говореше много високо, или пък вратата не беше плътно затворена… Но както и да е, Калинченко все още продължаваше да разговаря. Якимцев си помисли с тъга, че щом си е загубил тук толкова време, сега вече е задължително да седи докрай. И още си помисли, че след неговия доклад Калинченко със сигурност ще даде разпореждане за арестуването на Соколов — той и по-рано го искаше, а сега, дето се казва, направо няма начин… Добре, както и да е, той, следователят Якимцев, засега си свърши работата съвсем професионално и стигна доста далече в разследването. С абсолютна точност беше установил самоличността на единия от нападателите на московския заместник-кмет. Защо е сигурен, че е точно така? Ами ето защо. Днес, докато разпитваше Соколов, опитвайки се да разбере и най-малките подробности, той си спомни, че в показанията на продавачката Маша се споменаваше, че високият, дето стрелял с „нагана“, имал на ръката си татуировка — сторило й се, че е името „Вова“. А пък Никонов се казваше Степан, така че и да беше татуирано някакво име, не беше неговото… След като помисли, той попита Соколов дали не си спомня татуировката на ръката на Никонов между големия пръст и показалеца на дясната ръка.

— Че как иначе! — зарадва се Соколов, че има възможност поне с нещо да услужи на всемогъщия следовател от прокуратурата. — Те всички в батальона на това място имаха татуирано „ВДВ“ и тяхната емблема — крилца с парашути…

Ама разбира се! Две главни букви „В“ почти една до друга, затова момичето е решило, че е „Вова“. Ама че набито око има! — весело си помисли той.

Обаче в тази толкова логично навързваща се версия имаше и моменти, предизвикващи съмнения. Първо: защо му е потрябвало на килъра да взима пистолета на Соколов? Той криво-ляво намери някаква логика. Разбира се, това, че е изпаднал отнякъде Соколов, си е чиста случайност, но е разбираемо желанието да бъде изваден на светло точно неговият пистолет. А освен това този Никонов явно не е бил никак сигурен, че бившият колега няма да го гръмне в гръб — който се пази, и Господ го пази. Разчитал е, че Соколов ще си мълчи, а и той щеше да си мълчи, ако следователите не бяха го стиснали за гушата. Но защо все пак нападателите бяха оставили такъв опасен свидетел като Соколов жив? По всичко изглеждаше, че килърите, наети за тази задача, бяха еднократни, просто случайни изпълнители. Истинският професионалист никога нямаше да остави след себе си такава улика… Можеше, разбира се, да се предположи, както направи Калинченко, договорка — Соколов е насочил убийците и фактически им е помогнал, давайки им своето оръжие… Само дето това някак си изглеждаше доста тъпичко — според този вариант Соколов демонстрираше прекалено детинско поведение. В името на какво? А освен това у Якимцев възникнаха сериозни съмнения за това, когато установи, че Топуридзе никога не е пътувал по един и същи маршрут, а убийците са го чакали онази сутрин, така да се каже, целенасочено. Но все пак основните му съмнения се появиха, след като Якимцев пообщува отблизо с бившия сержант. Изглеждаше, че той говореше истината. Може някъде нещо и да бъркаше, но за основното май не лъжеше…

Якимцев стана и внимателно открехна вратата на шефския кабинет.

— Край, край, Вова! — чу той веднага. — Да затваряме. Най-важното, не се тревожи, ще го закопаем Футболиста, да не ми е името Юрий! От една страна, някой боклук, като оня писарушка, как беше… а, от друга — ние, мамка му, ченгетата. Ще го закопаем, така и предай горе на тоя, дето му трябва: целите са ясни, задачите — поставени. Ами да!

Изведнъж злобата му изби: не стига, че времето си минава с тези новогодишни празници, ами и при собствения си шеф не можеш да влезеш за нещо сравнително дребно. Все едно трябва да влезеш при президента на страната, ни повече, ни по-малко! Злобата му беше особено силна и за това, че сутринта се беше обадил в Централния архив на Министерството на отбраната, откъдето го разтрепериха със съобщението, че нужните му архивари ще отсъстват чак до десети, във връзка с коледните празници! Ега ти руската фиеста! Отначало една Коледа — католическа, после — друга, наша си, православна; отначало една Нова година — нормална, после още една, която просто няма начин да не се отбележи — старата Нова година! Просто някаква черна дупка във времето. В който и офис да се навреш, все същата песен — един след вчера главата го боли, друг изобщо не го интересуваш, защото мисълта му вече е в очакване на днешната вечер, а пък трети, напротив, активно се подготвя за вдругиден… А работата — кучета я яли, тя ще почака. Като не може да чака — да върви по дяволите!

Няма нищо по-лошо за работата от тези три новогодишни седмици…

Якимцев притвори вратата, като успя да чуе още едно доволно изхилване на началника си и неговите последни думи:

— Че то се разбира от само себе си. Кой ти върши нещо за едното „благодаря“? „Благодаря“ не се яде…