Фридрих Незнански
Москва сити (19)

Якимцев

Беше навечерието на Нова година, за което той си спомняше понякога с известна тръпка — когато виждаше грамадната украсена елха до метрото или някоя витрина, на която, обкръжен с гирлянди, под тъпашкия надпис „Нарру New Year“ седеше, пак тъпашки, чужд Санта Клаус. Всъщност, ако не беше пътят от къщи до работата обратно, той сигурно нямаше и да си спомни, че наближава Нова година — толкова работа имаше сега във връзка с последното дело. Ровеше около Третия околовръстен, в хотел „Балкански“ — Сидорчук, в архива на кметството копаеше Лена Благина, която се оказа много мило и разбрано момиче — досието й за Топуридзе набъбваше със страшна скорост. Макар пострадалият, като държавен служител, формално уж да не беше нарушавал забраната да се занимава с частен бизнес, кръгът от дейности на Георгий Андреевич бе толкова широк, че от него зависеха и банки, и строителни фирми, и туристическият и хотелският бизнес… Някъде той беше член на управата, някъде учредител, някъде само притежател на акции. Явно ги ръководеше не само формално, но законът гледаше на това през пръсти, от което на следователите, разбира се, не им ставаше по-леко.

Да не говорим, че шефът всяка сутрин привикваше Якимцев при себе си и го караше да докладва цялата нова информация. С една дума, шефът държеше нещата под око, макар че полза, меко казано, нямаше — само допълнително изнервяне и загуба на време.

Ето че и днес шефът хвана Якимцев един час преди оперативката — групата трябваше да се отчете за извършената работа и да планира по-нататъшните си действия.

— Какво само се мръщиш? — попита шефът, виждайки на лицето му недоволство. — Не ти харесва, че те извиках? Нищо, ще го преживееш! На мен по телефона всеки ден ми вдигат пара: „Открихте ли престъпника? Не сте го открили? Ай-яй, защо толкова лошо работите?“. И аз какво според теб да отговарям? Че следователят Якимцев си знае работата? Не стига, че ме побъркват от звънене, ами от днес още са решили да ми изпратят от Главната прокуратура онова конте, Турецки. Добре, че поне ме предупредиха предварително… Предупредиха мен, а аз — теб… Виж там да не се изложиш с някоя глупост…

— Какво има да се излагам — изръмжа Якимцев. — И освен това той е свестен човек, този Турецки…

— Той стои над нас, разбра ли? А при нас е като в армията — щом аз съм началник, значи ти си лайно… Разбра ли?

Якимцев го гледаше и за пореден път се учудваше до каква степен в този човек, в целия му външен вид, нямаше нищо, което да намеква, че е борец с престъпността. Плешив, с очилца, дебел, с неприятно бирено шкембе, той по-скоро приличаше на някой счетоводител, на книжен плъх. Всъщност началника, както се казва, не можеш да си избираш. Налагаше се да изслушва претенциите на Калинченко, на когото категорично не му харесваше целият начин на разследване.

— Какво става там с камерата за проследяване в „Квант“? — попита сега той. — Какво изясни?

— Камерата е записвала този ден, но не е фиксирала произшествието.

Това си беше чистата истина, която двамата със Сидорчук бяха успели да изтръгнат предишния ден от мениджъра Суворов.

— Това пък защо? — Калинченко изрази с целия си вид подигравателно недоверие.

— Доста банална история. Въртяха, сукаха, докато накрая си признаха: Суворов използвал камерата, за да наблюдава колата си. Купил си човекът почти нов „Линкълн навигатор“, та да не го откраднат…

Калинченко измуча нещо и без да поглежда Якимцев, започна да се рови в бумагите върху бюрото си, но от това как почервеняваше подпухналият му врат следователят разбра: ще последва избухване. И така си и стана.

— За какъв… За какъв… дявол! — кипна Калинченко, засега въздържайки се от псувни. — Ти какво, да не си малко момченце? Те ти пудрят мозъка, а ти вярваш?! Единият, неговата мама, сам, със собствените си ръце връчва личното си оръжие на престъпниците, другият ти говори глупости, че камерата нищо не била заснела — а храбрият следовател вярва на всички! По тоя начин нищо няма да откриеш, Якимцев! Направо не знам какво да те правя, честна дума… Ти сякаш си добро момче и аз имам добро отношение към теб, но като те слушам… Не си някой новобранец, имаш вече опит… Хайде, Женя, погледни трезво около себе си, виж нещата реално, да те… Какво само дърпаш котката за опашката? Като си събрал материал по делото — сложи го вътре. Като начало вземи заповед за арест — и прати този бодигард, как беше, Соколов, в Бутирка. Иначе никога нищо няма да си каже!… Какво ми клатиш глава? Не знаеш за какво да го арестуваш? За укриване на важни сведения за следствието.

— За какво все пак да го арестувам? — опита се да възрази Якимцев.

— Ти не чуваш ли какво ти говоря? Натисни го както трябва и изясни на кого е дал, защо е дал, кой още от „Квант“ му е помагал… Я го виж ти него! Къде е изчезнала камерата — не знае, как са му отнели пистолета — не помни, престъпниците не е видял… Всичко това са глупости на търкалета, не го ли виждаш! А между другото, шофьорът на Топуридзе е доубит тъкмо с „Макаров“. И то с неговия, на същия този Соколов! Пушкалото е регистрирано по всички правила, нали сам разбра, че контингентът на „Квант“, като охрана на особено важна организация, е получил изключително право за носене на бойно оръжие… Така че пушкалото сега може и да не го търсим, балистиците всичко изясниха от картотеката! И вземи по-бързо го раздрусай този мениджър. Намери начин да му влезеш под кожата. Ако го направиш по-умно, по-хитро — ще си каже и майчиното мляко. Тия шибани бизнесмени, да не са рецидивисти — всичките по принцип са страхливци…

Натискът от страна на шефа беше толкова силен, че на моменти Якимцев се страхуваше, че няма да издържи. Ще послуша шефа си, ще започне да разследва според неговите съвети и какво ще стане тогава? Ще разкрие престъплението? Да го закрие, е по-вероятно, но да го разкрие… Много съмнително…

— Искам всичко да бъде както трябва, както е според закона — каза Якимцев, усещайки, че на шефа вече му свършва въздухът. А може би тъкмо по този начин Калинченко му даваше възможност да се изкаже? Очакваше неговите реакции?

— И аз искам! — отново извиси глас началникът на следствието. — И аз искам! Но не искам да си клатиш краката! Разбра ли, шибан хуманист?! Ще спиш, като излезеш в пенсия, а сега разплитай това покушение, изпълнявай заповедта! Гледа те самият главен прокурор, а ти дори свястна версия нямаш… Да не би да бъркам?

— Нямам. Свестни, такива, по които наистина може да се работи — нямам.

— Виждаш ли… Я тогава ми кажи, съветнико от правосъдието, според теб случайно ли е станала стрелбата точно до този „Квант“? Мълчиш, а? А пък аз съм абсолютно сигурен, че не е случайно, също както не са случайни „съвпаденията“ с камерата и оръжието на бодигарда. И знаеш ли защо? Защото „Квант“ между другото е част от огромната корпорация на Рождественски. Не на поета, той вече умря, а на най-близкия съратник и съветник на скъпия ни кмет, председател на регионалния комитет за внедряване на системното управление и така нататък. А пък корпорацията има оборот два милиарда на година. И не рубли, а долари! И той се занимава, както и нашият приятел Топуридзе — забележи, също любимец на кмета — с банки, хотели, строежи… Какво ме зяпаш, сякаш съм си свалил гащите? Цялата тази информация между другото я прочетох в справката на члена на твоята група старши лейтенант Благина. И което е показателно, аз я видях, а ти, ако съдя по учудения ти поглед, не си.

— Не успях — мрачно въздъхна Евгений Павлович, разбирайки сам колко несериозно е това оправдание.

Калинченко кимна със задоволство:

— Виждам, че не си успял… А знаеш ли защо? Защото се занимаваш с глупости, вместо да гледаш важното… И изобщо в последно време си един такъв оклюман… Хайде, батка, недей да спиш, че съвсем ще се вдървиш! Все търсиш някакви класически причини, а пък тук, представи си, ги няма! Има една ояла се Москва, която смуче соковете на страната… Но това между нас казано. Какво още имаме налице? Имаме си най-добрия кмет в страната. А около него — службаши, оядени от лапачка, като боа в зоологическата. Плюскаха, плюскаха, а сега не могат да си поделят нещо.

— Моля да ме извините, Юрий Степанович — немного категорично възрази Якимцев, разбирайки, че с тази съпротива само ще си създаде враг в лицето на Калинченко. — Но това са… м-м… общи предположения. Аз трябва да разкрия конкретно престъпление. Затова, ако ми позволите, бих искал да доведа докрай онова, което вече съм започнал.

Старши съветникът от правосъдието отново почервеня, погледна го лошо, но странна работа, пак успя да се сдържи.

— Той бил започнал — повтори Калинченко и премина на „вие“. — Добре, засега не ви отстранявам от делото. Само исках като по-възрастен и опитен другар да ви помогна. — Гласът му беше глух, лишен от обертонове, мъртъв. — Вие сам си признахте преди няколко минути, че нямате версия. Аз ви я предложих. Ако не сте я разбрали — ще ви обясня пак. Допуснете, че покушението е следствие от враждата между Топуридзе и Рождественски, и веднага ще получите логично обяснение и на самото покушение, и на историята с камерата, и на историята с бодигарда… Надявам се, че поне за това няма да спорите?

— Няма — мрачно се съгласи Якимцев.

— Ами тогава проверете наред с вашите версии, дето ги нямате, и тази, която аз ви предлагам. Ако след седмица нямате резултати… По-точно, до края на годината… Ако в този срок не постигнете резултати, ще внеса за разглеждане не само вашето отстраняване от делото, но и вашето служебно несъответствие. Всичко ли ви е ясно?

— Тъй вярно — по армейски отговори Якимцев и излезе от кабинета на безкрайно недоволния от него началник на следственото управление в Московската градска прокуратура.