Фридрих Незнански
Москва сити (12)

Турецки

Струваше ми се, че съвсем бях забравил за разговора, който проведохме тримата, когато обсъждахме покушението срещу Топуридзе. Но не мина и седмица, и без да искам, се наложи да си спомня за него — животът ме принуди.

Един от дните на седмицата ми започна с обаждане на Меркулов.

— Виж каква стана тя, Саша. — Подмилкващият тон, с който той започна, ме постави нащрек. — Почина Молчанов, окръжният ни прокурор… Инфаркт… Пътувал с колата от работа — и хайде, чао. Спрял на светофара и стои там, препречил пътя. Тръгнали да му помагат, а той вече бил починал… Утре е погребението… — Той въздъхна. — Та, Саша, какво ще кажеш, ако те назначим за временно изпълняващ длъжността окръжен прокурор за Москва?

— И ти, Костя, си един, все ще измислиш нещо! — Чак подсвирнах от изненада. — Честна дума, даже не зная какво да ти кажа. Вечно нещо ще сервираш, Костя…

— То целият живот е само изненади и „очаквай неочакваното“, не си ли забелязал? — измърмори той. — Хайде, Саша, съгласявай се… Ще осъществяваш надзор над московските дела, включително и над делото на Топуридзе. Доколкото си спомням, ти прояви към него повишен интерес. Помниш ли нашия разговор? Бяхме ти, аз и Слава… Още повече че това дело е под контрола на главния, така че никак не върви да го оставим без наблюдаващ. И още, ако си спомняш, там, в градската прокуратура, началникът на следствието е нов… Спомни си как Слава казваше: трябва да се помогне на човека. Хайде, Саша, ще уважиш ли предложението? Не мисля, че е за дълго: щом изберем подходящия кандидат, веднага ще те пуснем… да се покаеш. — Отново смени тона. — На свестен човек като Молчанов му трябва достойна замяна… Е, какво мислиш? Ако се съгласиш — още днес ще пусна заповед с твоето име…

Помолих го да ми даде един ден за размисъл.

Ако си говорим честно, в момента хич не ми беше до това — толкова дела ми се бяха натрупали, че няма накъде повече. Нямах никакво желание да излизам на предна позиция. Още повече че даже след като разговарях със следователя Якимцев (кадърно момче между другото) и прегледах следствените материали, събрани от неговата група, така и не получих някаква определена яснота, макар че момчетата имаха перспективни разработки.

Имаше едно обстоятелство, което не ми позволяваше да откажа веднага на Костя. Признавам си, самият аз ненавиждам термина „поръчково убийство“. Когато произнасяш тези думи, все едно си признаваш колко си безпомощен. Не зная за другите, но аз започвам направо леко да се презирам, че мен, старото куче, разкрило толкова тежки престъпления и разплело такива невероятни бъркотии, ме прави на глупак някаква паплач, способна само да натисне спусъка на пистолета или дистанционното на взривното устройство. Не мога да отрека, че са се научили добре да си прикриват следите, дума да няма. Най-важното в нашата работа е да се хванеш за някаква ясна улика. Няма ли за какво да се хванеш — търси логиката. Трябва, задължително е, такова предварително планирано престъпление да има своя логика!

И аз реших да се съглася. След едно денонощие, както бях обещал, се обадих на Костя.

— Голяма работа си — одобри той.

— Какво пък толкова! Все пак недей да забравяш: това е временно!

— Ами супер — засмя се Костя. — Вече съм приготвил заповедта, така че от утре можеш да пристъпиш към действие.

Като наблюдаващ следствието прокурор започнах, доколкото ми беше възможно, да навлизам в няколкото първостепенни дела, включително и в делото на Топуридзе.

Очевидно и нападението срещу Топуридзе си имаше своя логика. Още веднъж се убедих, когато прочетох във вестника доста странното интервю на някой си Джамал Исмаилов, който твърдеше, че е приятел на Топуридзе. Бях чувал за него и по-рано — млад, но много оправен предприемач, за когото средствата за масова информация бяха писали неведнъж като за герой на нашето време и необикновена личност. Сигурно така си и беше, защото в интервюто ми направиха впечатление две неща. Първо, младият мултимилионер заявяваше, че Топуридзе щял да остане цял и невредим, ако не бил скъсал дружбата си с него, Исмаилов. И, второ, той казваше, че сто милиона „гущера“ не са такива пари, заради които днес си струва да убиеш човек. Тази странна смес от цинизъм с някаква страшна аритметика до такава степен не ме оставяше на мира, че за нищо друго не можех да мисля. Щом не за сто, тогава за колко ще е нормално? За двеста? За триста?

Любопитството така ме загриза, че страшно ми се прииска да погледна мястото на инцидента, още повече че минавах наблизо. Уви, този симптом ми беше познат — така започваше пробуждането на истинския интерес към делото.

Оставих колата в пресечката на улица „Вознесенска“ и чудейки се как се казваше тя по-рано, в съветските времена, се насочих към кръстовището, където през онзи ден се беше случило всичко. Най-накрая си спомних — по-рано това беше улица „Станкевич“. Не онзи демократ от първите години на перестройката, който от помощник-кмет едва не попадна в затвора, а след това се кри в родината на предците си, във Варшава, а отдавнашния либерал, съвременник на Херцен и Огарьов. Дявол го знае, не съм сигурен, че всичко трябваше пак да се преименува. Зная само, че преименуването понякога е много трудно да бъде възприето, особено ако нещо ти е набивано от детските години…

От дете обичам центъра. И изобщо трябва да си призная — обичам своя град. Знам, че мнозина го ненавиждат като някакво враждебно живо същество, чувстват се отчуждени от него дори да са живели тук не една година. Аз обаче съм израсъл тук и не познавам по-хубав град в целия свят. Истина е, честна дума! А пък тези места — стария център, сърцето на Москва — не мога да ги сравнявам нито с Питер, нито с… Не е важно с какво. Страхувам се, че новопристигнал или пришълец, заселил се в Москва не толкова отдавна, няма да ме разбере. Пък и те по принцип не познават тези уютни улички, застроени до ден-днешен с двуетажни и триетажни блокчета. Сградите са строени с парите на търговците през XIX век — след великия пожар на Първата отечествена и по-късно, по време на подема на империята. Тука ги няма прочутите магазини от типа на ГУМ, ЦУМ и всичко останало, което привлича хората от други райони. Няма, или почти няма, ново строителство, затова московчани в тези места, в тези резервати, си живеят, както са живели техните предци: тихо, по московски солидно, намирайки особено удоволствие във всеки преживян ден. Попадайки тука, не можеш веднага да не усетиш тази солидност и този вкус — все едно изведнъж си се озовал в стара картина на Кустодиев и едва ли не на живо виждаш някакви охранени търговки, важно духащи към линийката с чая, и подмилкващите се в краката им дебели котараци подлизурковци…

Може пък да изпитвах особена топлина към тези места, защото като момче помнех времето, когато всички тези блокчета бяха толкова плътно населени, че когато после започнаха да набутват цялото това население във всякакви „Кузминки“ и „Черьомушки“, излизаше, че съдържанието на една такава триетажна „кутийка“ не може да се побере дори в пететажен блок с два-три входа…

Когато изселиха истинските московчани, всичко тук започна да се променя — бившите блокчета бяха заети от различни фирми. Вечер и през почивните дни улиците бяха толкова пусти, че можеше да ти се стори сякаш се намираш в някаква градска пустиня: нито светлинка, нито звук на човешки гласове, нито шум от автомобилни гуми… Малко по-късно в тези опустели резервати се набутаха всякакви големи началници — шефовете някак си отведнъж обикнаха тези тихи места. Всъщност те ги заобичаха още от осемнадесета година, когато Ленин докара правителството си от старата столица на империята, а пък във времената на Брежнев и след това — още повече. Центърът на града, пък спокойно, уютно, както не е и в покрайнините. И така лека-полека всички тези стари московски улички започнаха да стават елитни… Тфу, каква гадна дума!

Внимателно оглеждах местата, където се беше случило всичко — познавах ги добре според описанията. Ето къде значи килърите са засекли шефския „Нисан“, горе-долу от тук са стреляли. След като са се убедили, че са свършили работата, си плюли на петите, оставяйки жигулата, с която пристигнали по-рано, вечерта или през нощта. Колата беше стояла на това място, пред входа на магазинчето в кооперацията на ъгъла.

От мястото на инцидента тръгнах по улицата вляво. Върнах се. После тръгнах вдясно. Изучавах всички възможни пътища за отстъпление на престъпниците, сякаш на мен самия ми предстоеше да се спасявам оттам с бягство. Ама че бързаци бяха тия момчета! От нормална гледна точка нищо в този случай не беше като хората! Организирали стрелба точно до охраняваната ограда — това първо. Бяха избрали най-неподходящото време по тези места — тъкмо когато минават най-много хора, бързащи за работа в своите фирми и фирмички, — това второ. И, разбира се, оттеглянето. Накъдето и да тръгнеш — все лошо. Ако тръгнеш наляво, стигаш до посолствата на две съседни държави, пред всяко от които има милиционер на пост. Ако хукнеш надясно — същата работа, пак посолство, само че не толкова братско, латиноамериканско, и същият пост. Да тичаш направо, през затворената доскоро уличка, която излиза на Околовръстния булевард? Примамливо е, но лично аз не бих го направил за нищо на света. Първо, в този случай би се наложило доста дълго да търчиш пред очите на всички, защото, преди да стигнеш до уличката, трябва да пресечеш доста обширно незастроено пространство; второ, в тази преди затворена уличка строят с бързи темпове още един елитен блок, до който този на ЦК, с паметните плочи, щеше да изглежда като жалка барака… А щом има строеж — значи има и много излишни свидетели. Пък и, да не дава господ, някой усърден строител вземе, че се хвърли да помага за въвеждането на реда и справедливостта — понякога и това се случва…

Накратко, за килърите не гарантирам — те във всичко бяха извън стандарта, — а аз, граждани, сигурно бих опитал да мина през двор с два изхода. Даже си харесах пролука в портата на строежа до оградата на блока на ЦК. Влязох вътре и все едно че попаднах в детството си. До разкоша на елитния блок най-прекрасно си се разполагаше Москва отпреди появата на модерните нови квартали. Това беше дворче, типично за петдесетте години: затворено от всички страни от ниски стари сгради, образуващи доста сложен лабиринт. То ти домиляваше дори само заради това, че от него се виждаше небето — все пак три етажа не са десет, дори не са пет. Тук имаше и нечия градинка — през лятото сигурно радваше окото с някакви немного пищни, но все пак живи цветенца, а в градинката стоеше като спомен за добрите стари времена дървена маса за любители на домино и разпивки в тесен съседски кръг. Имаше място за игра на дама или стражари и апаши, или дори криеница — като се вземат предвид възможностите; предлагани от задните входове на блока. Обаче сега в двора никой не играеше на никакви игри и на масата никой нищо не разливаше, макар че почистените от снега пътечки, водещи към многобройни метални врати с копчета за кодираните брави, бяха ясно свидетелство за човешко присъствие. Но сега зад тези врати не живееше никой — изглежда, всичко бе заето от фирми и фирмички. На едно или две места в подкрепа на моето мнение даже висяха красиви бронзови табелки, които беше невъзможно да бъдат разчетени отдалече.

Ако това беше двор като в моето детство, тогава от тук, от това затворено пространство, трябваше да има още един вход-изход — сигурно дворът, както е било прието преди в Москва, е бил с преходен портал. След като завих в лабиринта зад поредната пристройка, намерих този проход. Обаче сега тук се извисяваше метална ограда, отделяща единия двор от другия. Оградата не беше непрекъсната — в нея имаше голяма порта с масивен метален катинар. Но едва ли такава преграда можеше да спре бягащ човек, застрашен от смъртна опасност. Оставаше да се уточни къде е изходът на двора зад оградата и чие владение е металната порта. Всъщност последният въпрос нямаше кой знае какво значение. При желание през портата можеше и да се прескочи… За да се убедя в това, аз се вдигнах на мускули и след секунда висях над прътовете на портата, които за щастие не бяха остри.

Сега се бях възнесъл доста високо над съседните гъсталаци. Оттук, отгоре, виждах добре цялото съседно дворче, три или четири вносни коли, притаени в различните му ъгли, акуратно застланите с мраморни плочки и почистени от снега пътечки. Изглеждаше като собственост на фирми (или фирма), по-богати от тези, които бяха от моята страна. Мислех си как по-ловко да си прехвърля крака и дали изобщо трябва да го правя. Още веднъж с недоверие погледнах прътовете и изведнъж на един от тях, едва ли не под носа си, видях нещо, което не можеше да се нарече парче плат — валмо тъмни влакна от синтетичен произход. Явно, че на този прът беше висял някакъв парцал, след това силно са го дръпнали, без да ги е грижа дали ще остане цял или не… Това вече беше нещо. Погледнах още веднъж надолу — може ли да се скочи — и за съжаление разбрах, че по-добре да не го правя: точно под портите се извисяваше прилична купчина азбестови тръби. Сиви, засипани със сняг, не се забелязваха веднага, но падайки върху тях, можеше да си счупиш крака като едното нищо, казано с думите на другаря Грязнов. Потънал в размисъл, продължавах да вися върху оградата, макар че, меко казано, съвсем не ми беше комфортно. А там, сред почистените пътечки, стояха вносни пейчици под приказни, също чужбински, фенери. По-нататък под пухкава снежна преспа можеше да се забележи малък басейн с пикаещо момченце — изглежда, през лятото въздухът тука се освежава с мило фонтанче, до което е така приятно да изпушиш цигара и да прекараш остатъка от обедната почивка, а също така да пудриш мозъците на подходящи по възраст и други белези колежки. Спаринг партньорки, както се изразява все същият другар Грязнов. Мислейки си за всичко това, съвсем явно чух женски гласове, момински леко писклив смях — о, тези звуци, издавани от русалки! По принцип дамите издават такива звуци, когато са заковани от мъжки поглед, или обратното, желаят да бъдат заковани от такъв поглед. Ако не бях сигурен, че ми се е сторило, щях да реша, че някъде там, зад оградата, в разгара на работния ден тече най-елементарна служебна разпивка, за която на другия ден много от участниците горчиво ще съжаляват, но от която никой няма сили да се откаже. И ние сме седели на такива колективни трапези неясно по какъв случай…

Изведнъж бях свален на земята — в преносния смисъл, разбира се, — зад гърба си чух не русалка, а груб мъжки глас:

— Какво правиш там бе? По мутрата ли искаш? Или ти е домъчняло за пандиза? Веднага ще ти го уредим!

Ако се съдеше по дрехите и по цялостния му вид, това беше някакъв местен работник — я шлосер, я портиер. Скочих на земята. Прецених с поглед ревностния защитник на реда, в случай че изпадне в служебно настървение и се нахвърли върху мен с юмруци. Беше си здравеняк, явно неизкушен от градските пороци, така че, изчаквайки го, преместих тежестта на тялото върху опорния крак.

— Какво ме зяпаш? — все така недружелюбно попита той. — Слизай, махай се оттук, че и мерси кажи, задето не ти набих канчето.

— От къде на къде — по канчето? — попитах с неподправено учудване.

Той чак целият се стегна, мушна ръка в джоба си — изглежда, хич не му хареса, че не се изплаших и не избягах. Какво ли обаче имаше в джоба му? Ами ако подценявам този глупак и той наистина охранява държавни тайни, а в джоба му има… Даже ако там има газов пистолет или просто спрей, ще бъде къде по-добре да не се стига до него.

— Кой сте вие? — попитах го със строг официален тон и извадих служебната си карта. И съвсем навреме, защото в отговор на моето движение юнакът едва не извърши някаква простотия. Разбрах го, когато видях с какво облекчение извади ръката си от джоба и докато разговаряхме, непрекъснато я раздвижваше машинално — изглежда, беше се схванала леко от напрежение. Колкото и да е странно, видът на червената карта го удовлетвори, макар да бях абсолютно сигурен, че не е разбрал кой съм и каква организация представлявам. Голяма е, както се казва, Русия, а тъпотията в нея е една и съща — и в Москва, и в Курск, и във Владивосток. Какво му пречеше да прочете удостоверението? Ами ако не е мое? А ако е удостоверение от „Съюза на идиотите“, каквото може да се купи на „Арбат“ по всяко време?

— Аз ли? — доста тъповато най-накрая се отзова той на моя въпрос. — Аз съм тукашният портиер.

— И се казвате?

— Това пък защо? — мрачно попита той, но все пак, подчинявайки се на логиката, която го накара да повярва на червената подвързийка, отговори: — Казвам се Иван Петрович Седякин. — Необходимостта да се подчинява все пак го потискаше; не му харесвах на Седякин, защото веднага попита: — А вие все пак кой сте? Нещо не разбрах добре…

— Нямаше как да разберете — подсмихнах се, — защото не направихте никакъв опит да погледнете в удостоверението ми. Всъщност за това никой не ви обвинява, нали така?

— Зависи — неопределено измънка той. — Отговорността ни е висока, защото наоколо са само охранявани обекти. — Помисли и добави: — Като на границата.

Явно вече се оправяше от уплахата и, изглежда, искаше да си качи цената. Аз се разсмях:

— Хайде, чак пък като на границата!

Обаче той и не помисли да отговори на моята усмивка и едва тогава си помислих, че в джоба му може да има не газово пушкало, а истински пистолет — особено щом този техник по съвместителство е и пазач. Нямаше никакъв смисъл да продължавам тази игра и аз се представих още веднъж, този път пъхайки разтвореното удостоверение под самия му нос.

— Александър Борисович Турецки. Старши следовател по особено важни дела към Главната прокуратура на Русия — прочете той и кимна с уважение, като ми даваше да разбера, че мога да прибера картата си. И каза като напълно нормален човек: — Слушам ви. Какъв е въпросът ви?

Я го виж ти, колко бил грамотен тукашният портиер!

— Не ви ли е студено? — попитах го. — Дали да не влезем в някое служебно помещение? Бих искал да ви задам няколко въпроса…

Иван Петрович неопределено промени изражението си — изглежда, такава перспектива много-много не го радваше.

— Ако идвате по повод онази стрелба на 19 януари — досети се той, — всичко, което знаех, вече го разказах на вашите. Даже запомних на кого: разпитваше ме следователят Якимцев от Градската прокуратура. Така че едва ли ще добавя нещо ново…

Тогава си спомних: в прегледаните от мен материали по делото имаше протокол от разпита на свидетеля. Но също така си спомних, че за съжаление Иван Петрович беше разпитван само за това какво е видял този ден на улицата. А за тази толкова интригуваща за мене порта никой не беше го питал. И аз настоях:

— Хайде все пак да се скрием някъде вътре. Вие вече започнахте да посинявате. Няма да ви отнема много време… Между другото, каква е тази организация зад портата? Кои са ви съседите?

— Дявол ги знае! — Иван Петрович някак много равнодушно махна с ръка. — Строители някакви май… връзкари…

— Какво значи връзкари?

— Ами те все с чужденци работят… Ето там, в затворената пряка, „Балтийска“, строят кооперация, видяхте ли я? Клиент е президентската администрация. Аз например хич няма да се учудя, ако разбера, че те са сред главните изпълнители. Преди това строиха околовръстното, сега — Третия околовръстен… Не целия, разбира се, само тунела… Чухте ли, че под Лефортово ще има тунел? С една дума, за тези момчета само каймака. Някой добре им подрежда нещата — едни казват: кметът, други: не е кметът, а някакъв вицепремиер от московската управа…

— И какво излиза, че не знаете даже името им? Сигурно от време на време използват портата ви?

— Ами понякога — след като се замисли за кратко, с нежелание си призна Сидякин. — Но по принцип не е разрешено… Отдясно — обект със специален режим, отляво — също, посолствата де. Та заради това се старая с тия мошеници да си нямам вземане-даване. Какви пари изкарват, ама да дадат нещичко — няма такива работи. Исках мойта при тях да я уредя за чистачка. И знаете ли какво ми казаха? При нас по-малко от петстотин „гущера“ никой не взима. Така че човекът трябва да е проверен и точен. А тази твойта нали веднага ще ти изклюкари всичко какво е при нас, пък защо е?… Не са ли мръсници, гражданино следовател? Мошениците са си винаги мошеници! Тайни си имали!

— Хайде и ти сега! Веднага мошеници! — не се съгласих аз и влязох през една от металните врати, която се отвори, след като Иван Петрович натисна копчетата на бравата със загрубелия си пръст. От вратата ни лъхна гъста влажна топлина — съдейки по всичко, някъде тук, в мазето, се намираше котелното — обичайната резиденция на такъв тип персонал като Иван Петрович.

— Мошеници, разбира се — каза той убедено. — Щом е бизнес, определено са мошеници. Колкото и да е честен някой, капиталите му откъде са? Ами оттам, че ограбва работниците си. Сам сметнете — ако има сто човека и не доплати на всеки поне рубла, — ето ти вече стотачка в неговия джоб, нали? А ако не доплати по сто рубли? Тогава? Ето това е!

Пред мен стоеше обикновен руски домашен философ — такива по принцип се получават от алкохолици, които изведнъж са зарязали „тази работа“: много е неприятно на трезво да осъзнаваш, че имаш мозък и той иска непрекъснато някаква храна. Това беше лумпен, стихиен враг на капитализма и стихиен последовател на К. Маркс, нищо ново за страна, изповядваща толкова години неговото учение. Слава богу, че вече няколко години тези философи не стигат по-далече от празни приказки… Да плещят — що да не плещят, все пак живеем в демократична страна. Дадох ухо да го чуя какво си мърмори, докато отключваше още една желязна врата.

— Хубаво, ако са само мошеници! Ама те са се сдушили с най-големия крадец, нашия кмет! Не, ето ти ми кажи… — Вече го даваше на „ти“, като не бях съвсем сигурен, че тази реч е насочена към мен: просто си изливаше душата, както би направил, ако беше цапнал някоя и друга чашка. Изведнъж ме осени: този разговорен рефлекс е всичко, останало му от пиянството; вместо чаша водка — словесна изява. — Не, ти ми кажи — продължаваше той. — Строят и се фукат: толкова и толкова метра жилищна площ построихме, еди-колко си други обекти, сега и Третия околовръстен… А пари откъде? Сигурно си чул, че вашите, следователите, са проверявали околовръстното — къде в основата е сипвано по-малко чакъл, къде пътят е по-тесен, отколкото е по проект. Тези мошеници казват: „Само с десет сантиметра е по-тясно, според техническите изисквания това е разрешено!“. Как така ще е разрешено! Че ако там всеки километър от пътя струва милиони долари — каква ще ти е печалбата от тези десет сантиметра? Сам го четох в „Аргументи и факти“! Как след това да не са мошеници? Строят ги тези апартаменти, а кой после ги получава? Аз лично не знам. Може би вие? Но ми се струва, че и на вас не са ви по джоба, щом сте на държавна работа. А за мен и дума да не става: ние с жената трябва поне сто години да работим, за да го купим, без да пием и ядем. Е, и кой ги купува? Същите мошеници, които ни минават във всичко и отвсякъде. И все се фукат! И този кмет, и неговите съучастници. Какво така ме гледате? Да не мислите, че като съм обикновен работник, нищо не виждам и не чувам?

Не знам какво толкова не му харесваше в моя поглед… Може би съмнението, че и кметът трябва да се прибави към мошениците? Трябва да кажа, че аз уважавам нашия кмет. Както почти целият град, бях гласувал за него. Той си е наш, московчанин, грижеше се за Москва, както преди него не беше се грижил нито Сталин, нито Хрушчов, нито Елцин. За Гришин и Промислов изобщо няма какво да говоря — пешки, функционери… Но, честно казано, и в собствената ми глава възникваха въпроси, подобни на тези, които сега задаваше бъбривият Иван Петрович. Аз ли, следовател с висше образование и дълъг служебен стаж, не знам, че мафията по целия свят се издига отначало или с алкохол, както например в Щатите, или със строителство, както примерно в Италия. Или и едното, и другото, плюс най-елементарен рекет — както е при нас… Всъщност с такива разсъждения можеше да се стигне твърде далече от целта на моята визита. А и имах съвсем конкретни въпроси към притихналия Иван Петрович, който най-накрая ме доведе в своето любимо ъгълче. Под преплетените тръби с огромни вентили и монометри стоеше диванче, някаква паянтова олющена масичка и два също такива стола със силно протрита дамаска.

Погледнах към Иван Петрович, който чакаше моите въпроси, и целият му вид сега, когато се беше постоплил, изразяваше желание честно да помогне на следствието.

— Е — казах, — ако сте готов, да започваме.

 

 

Честно казано, аз самият не знаех какво точно очаквам да открия. Но от момента, когато видях на прътовете на оградата валмото конци, все не ме напускаше усещането, че се намирам съвсем близо до някакво разкритие. Слава Грязнов, който много обича да чете жълтата преса, неотдавна беше прочел история, с която, дето се вика, успя да ни направи дупка в главата. Във вестничето се разказваше как някакъв селски следовател, разследвайки кражба на домашни животни, открил до двора, от който изчезнали животните, прясна купчинка лайна, а върху нея — хартийка, която авторът на купчинката използвал с известна хигиенична цел. Следователя не го домързяло, вдигнал тази хартийка, заради което колегите безжалостно му се смели. Обаче хартийката се оказала някаква фактура, по която намерили престъпниците. Славка ни наду главите с този бдителен детектив, като непрекъснато ни го даваше за пример. Накратко казано, сега се намирах точно в такова положение: надявах се да намеря своята хартийка. В краен случай — купчинка пресни лайна…

— Протокол няма ли да пишете? — с делови тон попита Сидякин.

— Нека засега да си поговорим просто така — успокоих бдителния свидетел. — Протокола ще го съставим после.

— Може би така е по-добре — въздъхна облекчено Иван Петрович. Е, не обича руският човек да говори за протокол, и туйто! — Може пък да пийнем чайче? — пред ложи той, сякаш окончателно поставяше нашата среща в графата на дружеските сбирки. — Аз тук всичко си имам. Мога да изкарам цяла седмица автономно… плаване. — Той се засмя на шегата, показвайки с ръка към шкафчето под един от манометрите. Там имаше две емайлирани канчета, голям електрически чайник и още нещо, старателно завито с чиста кухненска кърпа. Сигурно някакви продукти — хляб, захар…

— Не, не — категорично отказах. — Хайде да го оставим чая за друг път, а сега, уви, трябва да бързам.

— Както искате. Мое задължение беше да ви предложа.

— Да, да, благодаря. Вие ето какво ми кажете. Как разбрахте за станалото. Чухте ли стрелбата, видяхте ли някого? Или може би в този момент сте минавали оттам?

— Нито едното, нито другото. Просто тъкмо бях на двора, почиствах пътечките — предишната нощ беше паднал голям сняг, така че се наложи цяла сутрин да разчиствам… И тогава чувам: „Дум-дум-дум“. Знаете какъв е този звук. Ако човек е служил, веднага ще го различи от всеки друг. Но в онзи момент не ми направи голямо впечатление. Все пак сме в Москва. Тук през цялото време нещо става. А след това си помислих: не, не си прав. Обектите ми са на специален режим, така че направо бях длъжен да разбера какво става там. Оставих лопатата настрана, излязох от портала и веднага срещу мене двама. Тичат. Мутрите им злобни, някакви напрегнати. Единият ме видя — веднага мушна ръката в джоба. А другият ето така го задържа — Сидякин показа как точно — и казва: „Приятел, поне тук има ли откъде да звъннем?“. А аз, разбира се, питам: „Какво се е случило?“. Той само махна с ръка, огледа се наоколо — все едно че търсеше с поглед телефон. „Ох, казва, там такива работи стават! Не ти трябва да гледаш!“. Аз викам: „Вървете през двора, влезте в първата врата, оттам в офиса и ще се обадите.“ Тогава този на секундата сръга другия, дето все си държеше ръката в джоба, и двамата дим да ги няма! В моя двор. Исках още нещо да им подскажа — в случай че не ги пуснат в първата врата, а после си помислих: те да не са малки. Ще се оправят и сами. А на мен не ми излизат от главата думите му по повод на това, че по-добре да не гледаш. Нима там е толкова страшно? И аз хукнах, колкото имах сили, натам, към кръстовището… Какво стана по-нататък — това го разказах на онзи, първия следовател: колата цялата в дупки, наоколо всичко в кръв — все едно свиня са клали, онези момичета, от магазина, водят някакъв ранен мъж…

Помислих си, че ще трябва да пришпоря Якимцев — нека извика Сидякин в Московската градска прокуратура и да проведе повторен разпит на този свидетел. В наличния протокол нямаше нито дума за онези двамата.

— Кажете — прекъснах решително Седякин, защото нататък неговият разказ наистина вече беше протоколиран, — не ви ли е хрумвало, че двамата, които сте срещнали, могат да имат отношение към станалото?

— После ли? Разбира се, че ми хрумна! А в онзи момент — някак си не ми беше до това. Пък и те някак не приличаха на престъпници…

— Добре де! А как изглеждаха?

Сидякин за кратко се замисли, замърда устни, без да казва нищо.

— Ами значи така. Единият със сигурност беше нисък, а най-важното — доста на възраст. Аз даже бих казал, солиден чичко. Може би нещо като счетоводител… Мисля, че е човек, който се занимава с канцеларска работа — този, с когото говорих. А виж, вторият — той явно беше по-млад. Висок, на главата имаше една такава шапчица… плетена… Като на скиор… Шапката беше черна, а косата под нея — бяла. Дали той наистина е такъв — побелял, дали косата изглеждаше така на фона на шапката…

— Много висок ли беше?

Седякин отново се умълча, мърдайки устни — мислеше.

— Сигурно ей с толкова по-висок от мен.

Пресметнах: получаваше се горе-долу някъде около метър и деветдесет…

— Иван Петрович, а той нямаше ли тъмни очила?

— Не, очила със сигурност нямаше — убедено каза Сидякин и ме погледна, сякаш искаше да провери дали съм доволен от отговорите му.

Вече бях абсолютно сигурен, че участниците в престъплението, които пазеха гърба на килъра, са си тръгнали точно през този двор. Сега за всеки случай реших да проверя още някои неща.

— Кажете, Иван Петрович, а тази порта, с катинара… Често ли я отваряте?

— Много рядко — отговори той с готовност. — Мога на пръсти да преброя случаите.

— Вашите съседи могат ли да я отворят? Имат ли ключ за портата?

— За какво им е? Портата не им трябва. А ако им притрябва, техният домакин знае, че ключовете са у мен. Няма проблем.

— А прехвърлят ли се често през портата? Както разбирам, през двора на вашите съседи може да се излезе директно на Околовръстния булевард. Ако не се лъжа, някъде около паметника на Есенин, нали?

Сега Седякин малко се позамисли.

— Да бе! На кой му е притрябвало да се катери! Преди — да, тогава децата често тичаха напред-назад, имаше много дечурлига. А сега само дъртаци са останали. В центъра почти не са останали деца, не сте ли забелязали? Като в някое изоставено село…

— Я, как хубаво го казахте — засмях се.

— Кое му е хубавото? Аз самият съм от село. Преди в него имаше двеста къщи, а сега само двадесетина, повечето на летовници — живеят там само през лятото, а през зимата няма никой, три баби, това е…

— Добре — кимнах на Седякин. — Всичко ми е ясно. В такъв случай дали няма да ми кажете откъде се е взело това на вашата порта? — Бръкнах в джоба си и извадих парцалчето, което бях свалил от пръта. — Да не сте се закачили вие?

Иван Петрович взе парченцето, повъртя го в ръцете си:

— Ами не… Аз нямам такава дреха, пък и не съм се катерил по оградата… Това е някой друг…

Така си и мислех. Време беше да приключвам.

— Добре, Иван Петрович, няма повече да ви отвличам от работата. Кажете ми само още нещо за довиждане… Онези двамата дали не сте ги видели пак? Може да са се обадили където са искали, а след това пак да са се върнали на кръстовището — там, дето е била стрелбата?

Иван Петрович дълбоко се замисли, после се плесна по челото:

— Ама наистина! Ех, трябваше аз, глупакът, да попитам в тукашните фирми — идвали ли са при тях двама непознати да се обаждат или не… Абсолютно прав сте, Александър Борисович, повече не ги видях. Макар че доста дълго останах на мястото на престъплението… Ако искате — хайде веднага да минем по фирмите и да попитаме. Искате ли?

Честно казано, не виждах никакъв смисъл в това предложение, макар че закъснялото усърдие на Иван Петрович ми направи приятно впечатление.

— Хайде да направим така — опитах се да охладя страстите. — Сега вие ще ми отворите портата и аз ще отида на гости при вашите съседи. Докато разпитвам хората там, вие тъкмо ще минете по фирмите. А след това ще се видим отново. Става ли?

— Става! — Иван Петрович изрази съгласие с кимане на глава. — А за портата… Дори не знам… Аз по принцип нямам право… — И изведнъж махна с ръка: — Абе, майната му! Нали сте следовател, за вас сигурно може…

Той поскрибуца с ключа, след това дръпна с все сила замръзналата порта и аз се озовах на съседната територия.

Този двор беше също толкова пуст, колкото и онзи, от който идвах, макар че бе доста по-поддържан. Може би заради това изглеждаше по-малък, по-уютен, а може би защото наред с фонтаните го украсяваше и пристройка, на която неотдавна е бил направен прочутият евро ремонт — с красив стъклен еркер и покрив, покрит със зелени керемиди. И отново ми се причу леко фалшиво пеене и съвсем истински взрив от смях на много хора. Тръснах глава, опитвайки се да се отърва от този мираж. Време беше да се заема с работа…

Сега покритите със сняг тръби лежаха в краката ми, а от мястото, на което стоях, се виждаха много добре леко затрупаните следи от стъпки около тях. Сърцето ми отново подскочи: сега със сигурност ще намеря моята хартийка! Или в краен случай онази купчинка лайна…

Обърнах се към Седякин, който мърморейки нещо извинително: такъв е тук редът, се опитваше да заключи замръзналия катинар.

— Почакайте, не си тръгвайте, Иван Петрович — казах колкото се може по-строго. — Сега ще проверя нещо. Ако го намеря — ще ми бъдете свидетел. Нали нямате нищо против да помогнете на следствието? — И стъпвайки в полузатрупаните следи, тръгнах натам, накъдето водеха — към далечния край на азбестово-циментовата пирамида. За да ми бъде по-удобно да действам, утъпках леко снега, клекнах, погледнах в една тръба, после в друга. Не видях нищо и разбрах, че така, клекнал, няма и да видя. Свалих ръкавицата от дясната си ръка, бръкнах в една студена тръба, във втора, после в трета. Не можеше да бъде — нищо да не намеря! До такава степен бях се увлякъл, че чак подскочих, когато чух рязък, цепещ цялото дворче вик:

— Ей, ти! Чий го дириш там! Иване, твойта мама, ти какво зяпаш?

Обърнах глава по посока на тези вопли. Откъм луксозната пристройка се носеше приличащ на шкаф здравеняк — явно пазача — с червена мутра, доста зле възбуден, дали от служебно напрягане, дали заради това, че беше станал от масата.

— Я спри да се дереш! — тури го на място Сидякин. — Свали децибела, Вован, това е следовател. За същото онова дело, разбра ли?

— Майка му стара! — поизненада се Вован. — Само следовател си нямахме! — Той спря да крещи, но не смяташе да се предава, ами нападна Сидякин: — Ти ли, дървеняк такъв, го пусна?… Какво от това като бил следовател? Да си минава официално, през главния вход. Промъкнал се като шпионин, като подхвърли нещо — после върви, че се оправяй!… Покажете си удостоверението — каза ми изведнъж и продължи, без да говори конкретно на никого: — Само за малко, мама му стара, се зазяпах — тъкмо даваха Фоменко по телевизора, поглеждам през прозореца, а тук, мама му…

И тъкмо на фона на този епичен речитатив премръзналата ми вече ръка най-накрая напипа нещо скрито там… Не можех да повярвам на късмета си, опипах внимателно — парцал, още един… приличаше на някакъв трикотаж, а в парцала… В парцала имаше нещо студено, тежко, метално…

На лицето ми цъфна щастлива усмивка, което доведе червендалестия пазител до неописуема ярост.

— Казах: покажете си удостоверението! — изкрещя той, избивайки го в края на фалцет. — Това е частна собственост между другото, влиза се само с пропуски!

Изгледах го весело, после погледнах Иван — дали още не си е тръгнал? И казах на буйстващия Вован, вадейки намереното:

— Много хубаво, че дойдохте навреме, ще бъдете свидетел…

— Я върви, мама ти… на… — тъкмо започна Вован, но изведнъж млъкна, като видя най-накрая какво държа в ръцете си.

Това беше черна трикотажна шапка — стандартна, каквито носят баретите, както се оказа при по-подробния оглед, след като я разгънах — с дупки за очите и устата, а в нея старателно беше завит стар, доста употребяван пистолет „Макаров“. След като помислих малко, си сложих отново ръкавицата, за да не оставям отпечатъци върху метала, дръпнах затвора на пистолета, отваряйки прозорчето за изхвърляне на гилзите. В цевта имаше патрон. Извадих пълнителя. Шест патрона. Той ли е, или не е той? Ако можех да вярвам на Соколов, от този „Макаров“ трябваше да са стреляли най-малко два пъти — единия път самият бодигард във въздуха, а втория патрон е похарчил „чистачът“, довършвайки шофьора на Топуридзе. Но в такъв случай в пистолета трябваше да има шест патрона, а те бяха седем. Каква е тази небивалица?! „Свидетелите“ ме гледаха като треснати.

— Край — казах, — благодаря ти, Ваня, помогна. Всичко видя, нали? Черна трикотажна шапка и ПМ със седем патрона. Шапчицата позната ли ти е?

— Май че да — замаяно каза той. И допълни, сякаш миросвайки ме: — Ама вие сте същински факир, Александър Борисич!

Какво пък?! Дори на такава стара кранта като мен са й необходими похвала и възхищение!

— Благодаря, Ваня. Можеш да си ходиш, ако бързаш. После ще дойда да подпишеш протокола, става ли? Или ще те поканя при мен, ако закъсам нещо с времето. Надявам се, няма да възразиш? — След това се обърнах към Вован: — Е, млади човече, струва ми се, че искахте да проверите документите ми? Хайде да вървим да се изясняваме във вашия офис. И без това искам да си поприказвам и с вас, охраната, и с вашето началство…

Най-сетне успях да разбера коя е организацията, дето притежава милото дворче с фонтанчето, в което като сираче стои побелелият пикльо, боледуващ сигурно от всички пикочно-венерически болести — нищо странно при този студ! Райското кътче в центъра на столицата, както информираше разкошната, сияеща със злато табелка, върху луксозна, едва ли не абаносова врата, принадлежеше на „ЗАО Стройинвест“.

Името се опитваше да ми каже нещо, да ми напомни, но какво — засега не можех да разбера…