Фридрих Незнански
Москва сити (28)

Калинченко

След разговора си с този нахалник Турецки той беше готов да разкъса някого — трябваше да се предприеме нещо решително против безцеремонната намеса в неговите работи, но засега не знаеше точно какво. Изобщо кой беше тук „главният“? Той или някакъв си там Турецки? Какво се вре където не му е работата? Не, това не е просто така, тук има някаква игра, искат да го изместят от мястото му, мръсниците. И не просто да го изместят, а по хитрия начин, точно в онзи момент, когато са започнали да се появяват някакви резултати. Те да не са полудели? Искат да му измъкнат успеха? Страхуват се, че той ще извади кирливите ризи на някого? И най-важното — отвътре също се организира някакъв саботаж. Колко време вече подбутва Якимцев: хайде, давай, търси компромат срещу кмета и неговата банда — не, мътните го взели, само се размотава, занимава се с всякакви глупости, шибан Шерлок Холмс, от дребните риби по-нагоре се страхува и да погледне. Нали уж си разбрал какво точно се очаква от теб — ами хвани следствения и се заеми с него както трябва. Ето ти Соколов, бодигарда — притисни го хубавичко, заплаши го, ако не разбира от дума, стисни го за гушата — той сам ще ти изпее всичко. Ама не! Този мухльо даже не се кани да го арестува. Ах, каква радост, бодигардът, видите ли, позна килъра. Разбира се, добре щеше да бъде, ако указанието гласеше да се намери изпълнителят. А ти си получил съвсем други указания! Изпълнител — поръчител, всичко това е последна грижа. Ти намери кой стои зад тях, кой ги насочва. Трябва да има голям скандал, както му даде да разбере неговият стар приятел Володя, извинете, новият заместник главен прокурор Владимир Сергеевич. На неговите приятели от администрацията им трябва добър повод, та да притиснат кмета. Нима той няма да направи за хубавия човек това, за което той го моли? И най-важното — колко пъти казваше на онзи глупак Якимцев: стига се прегръща с тия от Главната прокуратура… Не знаеш ли — те ще оберат каймака и всичките ще бъдат герои, целите ще са в бяло, а ние пак в лайна, нищо че се скапваме от работа и всичко им снасяме. Ни приема, ни предава!

Ето защо той толкова се зарадва, когато натруфената певачка сама допълзя при него с тъпанарските си признания… Да, нахално маце, разбира се, разтропана — няма накъде, но хубава. А освен това даже по-добре, че е такава. Ако беше някоя скромна, можеше и да й повярва: чувства имала жената, затова се хвърлила, рискувайки живата си, да защити скъпия за нея човек. А така няма какво да си напрягаш главата, курвето си е курве, какво да се занимаваш с него, буташ го в килията, та да стане по-сговорчиво… Виж я ти какви върхове е качила — любовница не на кой да е, а на помощник-кмета. И най-важното, страхува се от разгласяване. Запазете, моля ви, това в тайна! Че само чрез този страх да ги работиш — и тя, и той всичко ще си кажат… Всичките са такива — правят се на света вода ненапита, народни будители, а всъщност… Лъжат на всяка крачка, крадат, чукат омъжени жени и после се правят на невинни. Единственото, което тази кучка правилно му напомни, разбира се, беше, че не може да я пипа просто така. Артистка, че и известна — ще се разсмърди… Ама нищо, ще го направи по умен начин. Ето тъкмо сега има още един повод да се обади на приятеля си Володя, Владимир Сергеевич. Нали сам му казваше: ако има нещо, веднага се обади, посъветвай се, една глава е добре, а две… Нека само Володя да одобри, пък той тук ще се постарае, голям праз, че била певица! Като я напъха в общата килия — после, мръсницата, сама ще му се моли да си каже всичко…

В края на краищата той така се разпали, че просто не можа да се въздържи да не се обади.

— Чуй ме, Володя — започна, като разбра, че неговият приятел и покровител е сам в кабинета си и може да говори с него свободно. — Обаждам ти се с оплакване. До гуша ми дойдоха тия шибани московчани!

— Кои са тези московчани, дето са ти дошли до гуша? — измърмори Владимир Сергеевич. — Да не искаш да ми кажеш, че не ти харесва да работиш в столицата, Жорик?

— Какви ги говориш! В столицата, че и под твое ръководство — думи нямам да ти опиша колко ми харесва. Само едно му е лошото — не ми дават нищо да правя. Изпратиха при мен един задник… много главен, от вашата Главна прокуратура — да е нещо като шеф. Ама нали не съм глупак, разбирам, че е дошъл да души. Аз го изритам през вратата, той се връща през прозореца. Да не съм малък, виждам — не искат да закопая техния кмет…

— Я почакай! Това е нещо ново. Кого са изпратили при тебе?

— Нов окръжен прокурор да наблюдава следствието. Фамилията му е Турецки. Казаха, че го пращали да помага. Ама само ми диша във врата и не дава една крачка да направиш без него, че и зад гърба ми настройва срещу мен моите хора.

— И ти търпиш всичките тези ужасии! — засмя се старият му приятел. — Никога няма да го повярвам! Сигурно вече си го напсувал, нали? Кажи честно, напсува ли го?

— Аз имам само един шеф. Това си ти, Володя.

— Да беше го пратил да върви на майната си и толкова.

— Ама как? Той, неговата мама, има пълномощия от Главна прокуратура.

— Ти шеф ли си на следствието, или не си? — Чу се как приятелят му от яд удари с юмрук по бюрото. — Вземи всичко да обосновеш по-умно и пиши докладна на мое име. Пречат ми да работя, да осъществявам правосъдие в дело, намиращо се под контрола на самия главен прокурор. И така нататък, измисли го сам. Само че в такава докладна трябва да има положителни неща. Я ми кажи — не за отчет, не за докладна, а просто като на стар приятел: постигнахте ли нещо свястно? Такова, че при необходимост човек да може да каже: как само се стараят момчетата, изпълняват заръката на главния прокурор, вече са постигнали еди-какви си резултати, на прав път са, а отделни… господа, които гонят свои лични цели, им пречат?… Разбираш ли?

— Разбирам — въздъхна Калинченко. — Аз изобщо не се оплаквам, Владимир Сергеевич. — Само моля да ми помогнете да се отърва от ненужна опека. Ние да не сме им някакви момченца без опит? Щели да ни наблюдават, виж ги ти…

Честно казано, той очакваше, че Володя, както съвсем до неотдавна, щеше да каже: „Пречат ти? Няма проблеми — утре няма да пречат, ще ги махнем!“. Но, изглежда, в живота нещо се беше променило, не всичко можеше и приятелят Володя, макар че се намираше едва ли не на самия връх.

— Накратко, Склифосовски, разбра ли ме? Да ти помогна явно и веднага не мога. Недей да забравяш, че и аз като теб съм нов в Москва и всеки ми крои шапка. Като искаш да се отървеш — пиши. Писаното веднага ще го насоча където трябва. Преди малко те попитах за делото. Какво мълчиш? Нищо не си изровил, така ли?

Калинченко чак езика го засърбя от такава несправедливост.

— Не съм казал нищо, защото не успях. Делото мръдна от мъртвата точка. Моите майстори от един тъпанар изтръгнаха дори името на килъра, представяш ли си?

— Това е направо отлично. Прибирайте го на топло и край на цялата работа.

— Нали точно това се опитвам да ти обясня, Володя, бих го прибрал, ама ми пречат, само ми връзват ръцете!

— Не разбрах! Кой може да ти пречи в работата по такова отговорно следствие?

— Онзи същият, дето го изпратиха да наблюдава — Турецки! Аз изобщо смятам, че трябва да се притиснат всички фигуранти по това дело… Когото трябва — да го подържим в килията колкото трябва. Така и работата ще тръгне. Сама… Между другото, помниш ли как ти разказвах, че при мен дойде тази, абе как беше, певицата, Алаис…

— Анаис ли? — живо се заинтересува събеседникът. — Ами помня. Нали ти казах, че я обича нашият главен. Е, и тя какво?

— Тя? Ами нищо, освен че е влюбена като котка в този грузинец, дето го стреляха…

— Я чакай малко, да не е любовница на Топуридзе? Ама че кучки! Ама че слуги на народа! Ще трябва да разкажа на шефа… Да го зарадвам… Слушай, а тя на всички ли бута, или само на московчаните? — И се разхили, позахили се и Калинченко. — Е, и тя какво? — продължи заместникът на главния прокурор.

— Тя знае много. Тогава ми каза — не я пипай. А аз си мисля, че ако я притиснем — всичко ще излезе наяве. Според мен тя знае не само организаторите, но и поръчителите… И те са някъде там, възможно най-близо до същата тази московска управа, усещам го…

— Я почакай! Не съм казал да не се пипа изобщо, казах: внимателно, да не се размирише. Хвани я тази мадама и я натисни елегантно. Аз ли да те уча!

— Володя, какво толкова ще стане, ако я прибера на топло? Така ще запее, да не ми е името Юрий!

— Е, е, хайде и ти сега, Жорик. — Само това „Жорик“ беше достатъчно, да се направят съответните изводи: приятелят наричаше Юрий Степанович Жорик или когато му се присмиваше, или когато онзи прекаляваше в престараването си. — Три часа ти обяснявам, че я харесва главният прокурор, а ти пак своето — на топло!

След това той сам се прекъсна:

— Почакай, Юрий Степанович, тук ми донесоха текущата документация.

Паузата продължи дълго, някъде три минути. Калинченко търпеливо чакаше — няма да затвори телефона я. Най-накрая високопоставеният приятел отново проговори:

— Хайде, продължавай, а пък аз едновременно ще преглеждам документите.

Още известно време той се опитваше да изтръгне подробности за разпита на певицата и за разследването изобщо. Веднага се виждаше, че щом затвори телефона, ще изтича да зарадва шефа с разказ за извършената работа и за това, че известната певица Анаис се е оказала любовница не на кого да е, а тъкмо на ранения мошеник от московската управа. Той слушаше, шумолеше с хартиите и ставаше все по-малко весел, все по-малко настъпателен. И изведнъж каза, сякаш без връзка с това, което Калинченко му докладваше:

— Слушай, Жорик, искаш ли да ти помогна да заминеш за Чечня? В републиканската прокуратура? След половин година ще се върнеш генерал, държавен съветник и няма да е необходимо да се ровиш във всичките тези лайна, да воюваш с всякакви Турецки. Какво ще кажеш? Решавай, казвам ти го като на стар приятел…

Без да разбира вече съвсем нищо, Калинченко мълчеше и сумтеше. Накрая изстиска от себе:

— Това какво е, настоятелна препоръка? Като на човек, който не се е справил?

— Голям тъпанар си, Жорик. Все едно, всичко не мога да ти кажа. А моето отношение ти е известно — нищо лошо няма да те посъветвам.

— Ами аз по принцип трябва да говоря с жена си… това е сериозна работа — измърмори Калинченко, макар че в действителност не му беше хрумвала нито веднъж дори мисълта да се съветва за нещо с жена си.

— Е, виж там — неопределено каза приятелят му, — който го е страх, не ходи в гората…

Дълго след това Калинченко мислеше над това странно предложение на заместник главния прокурор. Какъв е този приятел, който ни в клин, ни в ръкав ти дава съвет да захвърлиш спокойната московска ясла и да се напъхаш в чеченската месомелачка? Оттам, разбира се, можеш да се върнеш генерал, също и държавен съветник, само че за целта трябва да останеш жив. Ами ако те докарат в ковчег? Ако, разбира се, има какво да се докарва? Не, не беше възможно приятел да предложи такова нещо, даже ако искаше да изрази недоволство… На приятелите не се говорят такива гадории… Значи няма защо да се озлобява, ами трябва да се постарае да разбере какво искаше да каже с това Володка. А той явно е искал да каже: гледай да не изгориш, Жорик, внимавай с московските контета. Това — първо. И не му е сега времето да започваш война с Москва — изглежда, там, отгоре, предстоят някакви промени. А какво ще стане, ако утре приятелят Володя остане на улицата?… Ами тогава всичко се връзва — или не закачай това конте Турецки, още повече пък певачката, или ако толкова искаш да ги пипаш — по-добре веднага си сложи подписа за Чечня. Защото е все тая — и там ще ти резнат главата, и тук. Само че тук задължително с резил, а там може и да не е така…

Хубаво, досега не се беше смятал за глупак, няма да бъде такъв и сега.

Обаче ще си помисли — дали да не се заеме лично с някаква част на това мътно дело, в което всички искат да покрият нещата, както вече стана ясно? Да погледне още веднъж какво е успял да изрови Сидорчук с фалиралата Универсална банка, с неизплатените дългове на Исмаилов, който е под покровителството на същия този Топуридзе, с кражбите на Околовръстното… А пък след като докладва какъв е всъщност този Топуридзе — тогава вече изобщо няма да е важно кой го е гърмял. Крадец на крадеца краднал краденото — това е цялата работа. Някаква вътрешна подялба.

А от Топуридзе до прехваления кмет няма и една ръка разстояние…

Защо да не опита? А пък ако работата стане — едва ли неговият порив ще остане незабелязан…