Фридрих Незнански
Москва сити (20)

Оперативката

Оперативките са поносими, когато работата върви, но когато е в застой, когато всеки е недоволен от всекиго — са истинска мъка…

Якимцев все поглеждаше към Турецки, който се беше настанил в едно ъгълче, слушаше всички, които говореха, нищо не си записваше, но се виждаше — присъствието му там, слава богу, не го отегчаваше. Макар че при тях, в Главна прокуратура, сигурно всичко изглеждаше по-различно, някак по-умно, вероятно по-сериозно. Как точно — Якимцев не знаеше, но смяташе, че е много по-различно. Това усещане, тази мисъл не го напускаше — дали защото още не можеше да му мине обидата от разговора с Калинченко, или заради това, че Турецки, едва пристигнал, и му стисна здраво, като на равен, ръката, след което му прошепна:

— Имам нещо за вас по това дело. И според мен много интересно.

Якимцев улови върху себе си ревнивия поглед на Калинченко и се обърна. Сега съвсем ще полудее — как може подчинен, пък през главата му си общува със служители от Главната прокуратура.

А Калинченко, усещайки определен дискомфорт от присъствието на наблюдаващия прокурор от по-висшата прокуратура, реши за всеки случай да се презастрахова.

— Няма да навлизам в подробностите по делото. Господин Турецки, мисля, е запознат с тях — Турецки кимна, изразявайки съгласие. — Само ще кажа, изпреварвайки това наше оперативно съвещание: извършено е рядко по своята дързост поръчково покушение срещу един от висшите чиновници на градската управа, която прави толкова много за обикновените московчани. Така че не само прякото ни началство иска да се разкрие това престъпление, но и такъв уважаван човек като кмета на града и, може да се каже, всички московчани. Смятам, че няма да сбъркам, ако кажа от ваше име: ние ще положим всички усилия, ще използваме всички възможности, за да намерим престъпниците, макар че за съжаление, както показва опитът и както потвърдиха първите дни на разследването, ще бъде много, много сложно… Но ние сме длъжни да го направим, това е въпрос на чест за всеки от нас…

Всичко си беше така, макар и да изглеждаше леко глупаво: Калинченко се изживяваше като застанал на трибуна пред целия град, а не пред малка групичка хора, които се бяха събрали в стаята.

Отначало Калинченко — специално за Турецки — пусна да говори Якимцев, за да обрисува картината на произшествието, както я виждаше следствената група. Някак си стана така, че Якимцев се съсредоточи върху това, че досега не им беше известно колко човека бяха взели участие в покушението.

Получаваше се следната картина. Топуридзе беше видял килъра и „диригента“ — нисък човек до колата, който се провикнал: „Довърши тоя гад.“ Момичетата продавачки не бяха чули никакви викове, но видели килъра и „чистача“ — висок побелял мъж, който подал на килъра „наган“. И накрая, бодигардът Соколов. Той видял само килъра, а когато извадил своя пистолет, някой го ударил по тила. Вероятно това не е било направено от „диригента“ — намирал се е твърде далече. Ако всичко, което казва Соколов, е истина, значи го е фраснал „чистачът“, който пък дал на килъра взетия от бодигарда пистолет.

След това Калинченко реши да даде думата на оперативника от МУР Сидорчук. Първо, според слуховете юначният капитан умееше да предразположи хората към себе си и да разведри и най-сложната обстановка, второ, с доклада за проведената лично от него работа той трябваше да илюстрира думите на Калинченко, че групата прави всичко възможно. В търсене на конфликтната ситуация, довела до появата на килъра, Якимцев изпрати Сидорчук на Третия околовръстен — точно защото притокът от инвестиции за този строеж се регулираше пряко от Топуридзе. А освен това му възложи разузнаване в хотел „Балкански“ — навремето, не без помощта на Топуридзе, фактически собственик на този супернов петзвезден хотел стана младият бизнесмен Джамал Исмаилов, превърнал се вече едва ли не в олигарх. Якимцев знаеше, че малко преди покушението срещу Топуридзе данъчните бяха направили проверка на „Балкански“ и изяснили, че неговият собственик през всичките тези години нито веднъж не беше си платил данъците в пълен размер и бе задлъжнял на хазната с около милион „зелени“… Освен това Якимцев изпрати Сидорчук на разузнаване в Универсална банка, където също можеше да излезе нещо любопитно, тъй като тя влизаше във възглавявания от Топуридзе финансов консорциум Сити банк.

Изпрати го, защото нямаше кого друг, макар да си помисли, че в банката трябваше да отиде някой по-грамотен, по-образован. Но, от друга страна, там има страшно много жени, а пък Якимцев лично се беше убедил как действат върху слабия пол хипнотичните думи на Сидорчук „ос“ и „га“.

Доблестният Сидорчук за начало докладва за намерения от него проблемен участък на Третия околовръстен път. Участъкът не беше голям, но навлизаше в частно владение — къща, собственост на някакво семейство още от времето на Александър II, — затова предизвика усложнения едва ли не от криминален характер. Всъщност това беше цяло градско имение, каквито в началото на XX век в Москва имаше страшно много. Този полуселски чифлик се оказа едва ли не в центъра на града според днешните представи, във всеки случай — на трасето на бъдещата магистрала. Къщата беше двуетажна — първият етаж от тухли, вторият — дървен, от дялани талпи. И това не беше всичко, около нея имаше парцел от дванадесет стотни — градинка, лехички, раят на земята. Брокерите бяха оценили всичко на един милион долара — в случай че изселят живеещите и съборят сградата. Предложиха на собствениците — семейство с две големи деца — тристаен апартамент в най-отдалечения нов квартал. Те, естествено, отказаха. После ги подпалиха. Те загасиха пожара. Тогава ги заплашиха с физическа разправа — тези старорежимни собственици отново издържаха на напъна. Тогава пъргавите строители просто заобиколиха имението с изкопи, лишиха го от всякакви комуникации — разрушиха и водопровода, и електроснабдяването, и досами оградата им издигнаха основите на бъдещата естакада, така че сега Третият околовръстен трябваше да мине право над главите на нещастните собственици. Всъщност обаче нямаше да мине, защото собствениците приеха предложението на Универсална банка, получиха за своята барака сто и петдесет хиляди да си купят ново жилище и банката вече беше завела съдебен иск срещу строителната фирма. При положение че тя спечелеше делото, фирмата щеше да бъде разорена: естакадата трябваше да бъде съборена — нямаше да бъде спазен крайният срок, значи следваше плащане на неустойка…

— Много интересно — недоволно прекъсна Калинченко Сидорчук. — Само че, защо ни губите времето с тези глупости?

— Не са глупости — без да се притесни, отговори Сидорчук. — Че това е строителна мафия. За придобиването на този имот са били отпуснати един милион долара, а къде са отишли, никой не го знае… А най-важното е, че Топуридзе отдавна мечтае да лиши тази фирма от всякакви договори… Досега не се получавало, но ето че стана — всичко е налице, за да им отнемат лиценза…

— Да допуснем — съгласи се Калинченко, поглеждайки при това Турецки. — Имате ли още нещо?

Сидорчук докладва как ходил в хотел „Балкански“, придобит от добре познатия Джамал Исмаилов, и в Универсална банка, която влизаше в голяма корпорация под егидата на московската управа. Тази банка привлече вниманието на Якимцев с това, че уж малко преди своето раняване Топуридзе започнал процедура по фалита й. Честно казано, там забележителните лингвистични таланти на Сидорчук бяха се оказали явно недостатъчни. Все пак Сидорчук беше изяснил, че банката жужи като кошер, притисната от Топуридзе, който вече бил готов да назначи външен човек за управител, макар нещата в Универсална банка по всеобщо мнение да не вървели никак зле. Тук имаше някаква вътрешна интрига и тя безспорно можеше да стане причина за покушение срещу човека, който я бе предизвикал. Нещата трябваше да се проучат отвътре и затова на оперативката веднага бе решено да изпратят в банката забележителната Леночка Благина.

— Ама защо, скъпи колеги! — примоли се тя. — Нали си има управление за икономически престъпления — нека те да се занимават с това професионално… Току-що се оправих с досието — и хайде пак. А освен това се иска добра икономическа подготовка…

Изглежда, на момичето му се беше приискала истинска оперативна работа — с гонитба, засади, стрелба, засукани разпити. Но въпросът беше решен окончателно, докато Благина докладваше за резултатите на своите издирвания в архивите на кметството. Работата, извършена от нея, впечатляваше, което и предреши участта й. Във всички велики проекти на кмета, който не преставаше да учудва града и света с бурната си дейност, задължително и най-активно участваше Топуридзе. Общият бюджет на тези строежи беше равен едва ли не на бюджета на цялата страна. Да, той не държеше тези пари в ръцете си, но насочваше паричните потоци. Сигурно винаги има желаещи да си разчистят сметките с такъв „регулировчик“…

Но това беше общата картина. А защо точно бяха стреляли в Топуридзе — по този въпрос не се появи яснота дори след всички разисквания.

— Така си и знаех — с глух глас направи равносметката Калинченко, сякаш продължаваше своя сутрешен разговор с Якимцев. — Като цяло засега нямате нищо конкретно. А от нас, повтарям, чакат резултати! Лошо работите, колеги, лошо. И най-напред това се отнася за вас, Евгений Павлович.

И тук за всеобщо учудване Турецки поиска думата.

— Предполагам, всички сте научили, че преди няколко дни скоропостижно ни напусна Вадим Сергеевич Молчанов, който осъществяваше надзор над важните дела, разследвани при вас, в следствената част на Московската градска прокуратура. Лека му пръст… Със заповед на заместник главния Меркулов за окръжен прокурор временно съм назначен аз. Което значи, че ми е възложен и надзорът по разследването на това дело, което днес обсъждате… Ще кажа нещо повече — Александър Борисович широко се усмихна на присъстващите, — днес съм при вас не само като наблюдаващ прокурор. Така се получи, че аз също имам за вас нещичко. И според мен, Юрий Степанович, нещата в бригадата не са толкова лоши. Най-важното е, че имате база, опорна точка, от която можете да предприемете по-нататъшни действия. Говоря ви така само защото сега зная малко повече от вас, повтарям, просто така се получи, че разполагам с информация, която вие за момента нямате… Предварително моля за извинение и Юрий Степанович, и Евгений Павлович, че без да искам, нахълтах в самото следствие. Вчера по стечение на обстоятелствата се намирах на местопрестъплението и реших да го огледам — като прокурор по това дело, така да се каже. Исках да си изясня по какъв начин биха могли да си тръгнат от мястото на инцидента килърите. И ето какво излезе от това…

Той се увлече, подробно разказа как е попаднал зад оградата на съседната организация, как едва не е бил набит от местната охрана и как невероятно му е провървяло да открие уликите…

— Повярвайте ми, такъв късмет човек може да има веднъж в живота си. Ето, Евгений Павлович, предоставям ви протоколите, оръжието и вълнената маска за приобщаване към материалите по делото. Предполагам, вече със сигурност можем да кажем, че престъпниците са били трима. Килърът с автомата, високият побелял „чистач“ и възрастният, приличащ или на селянин, или на счетоводител, нисък човек с гъсти вежди, наричан от Евгений Павлович „диригент“… Освен това разпитах сътрудниците на фирмата „Стройинвест“… Моментът беше невероятно удобен: за мен работеше и внезапността, и горещите улики. В крайна сметка си изясних, че престъпниците са успели да си отидат най-вече заради безхаберието на бодигардовете на „Стройинвест“ и техния непрофесионализъм. Ето ви протокола от разпита на свидетелите. Разбира се, с тях ще трябва да бъдат проведени допълнителни следствени действия. Освен това, Евгений Павлович, ми се стори, че и шефът на фирмата Дворяницки, и поканената на празничната вечер известна певица Анаис знаят за причините за покушението срещу Топуридзе много повече от нас…

Калинченко толкова беше засегнат от триумфалното нахлуване на чужд човек, че сигурно можеше да го изкара от равновесие даже насочен към него поглед… Както в една от сериите „Ну, погоди!“ кацналата върху щангата пеперуда изкарва от равновесие вълка. Турецки побърза да завърши изказването си:

— С това май свърших. Да, и още нещо. По повод изстрела на Соколов. Спомних си, че неотдавна в казанския вестник „Право и практика“ имаше дописка за метода, по който може да се различи куршумът, с който е направен първият изстрел, от куршумите от втори до шести, а също така разликата им от седми и осми изстрел. Разбирате ли? Ръчното и автоматичното подаване на куршума в патронника оставят различни следи. Така че имаме възможност да установим дали бодигардът Соколов казва истината. Сигурно не е кой знае колко, но поне е някакво начало. И освен това сега следствието разполага с пистолет, върху който може да има отпечатъци от пръсти, и трикотажна маска, която също може да съдържа биологично-клетъчен материал…

Сигурно казанският вестник се беше превърнал в онази пеперуда, от която на вълка му натежа непоносимо. Калинченко вече не беше за гледане — червен, треперещ от злобна възбуда, като желе.

— Всичко ли казахте? — мазно попита той с подозрително потрепващ глас. — Ако сте приключили, разрешете да завършим нашето закрито работно съвещание, на което между другото никого не сме канили!

И тъй като явно Турецки не разбра намека му и го гледаше с недоумение, Калинченко отново се обърна персонално към него:

— Да не си мислите, че с вашата намеса в делото сте променили нещо съществено? Нищо подобно, господин Турецки! Учудвам се как посмяхте изобщо да дойдете тук, след като сте си позволили да предприемете противозаконни действия в нарушение на процесуалния кодекс!

Якимцев лекичко го хвана за ръкава, но Калинченко само злобно го бутна.

— Не смейте да ме спирате! — кресна той на следователя. — Не решаваме въпроси в кухнята, това е служебно дело! Не стига, че човекът съвсем безпардонно нахлува в нашата работа, ами по правото си на принадлежност към по-висшестояща организация започва да ни дава абсолютно подигравателни поучения!

— Чуйте ме, Юрий Степанович — опита се да го спре слисаният Турецки, — просто ми провървя, по-точно, на всички ни провървя, на делото, мислех, че вие ще се зарадвате като мен… Аз исках да помогна…

— Ох, господин Турецки! — започна уж шеговито Калинченко, но злобно, играещите устни издаваха истинското му състояние. — Не ми разказвайте приказки! Вие кога станахте наблюдаващ? Временен! — Последната дума произнесе с откровено пренебрежение. И уточни, преди да е дочакал отговор. — А по оградите, както ни разказахте, кога се катерихте?… — И отново, без да изслуша отговора: — Е, и какво отношение има едното към другото? Когато сте се заели със собствено разследване, а и сега — явно сте преследвали и преследвате някакви свои цели. Не е ли така? И тези цели, извинявайте, нямат никакво отношение към интересите на делото. Да ме прощавате, но ще го кажа право куме в очи, номерът ви няма да мине. Сигурно ни бъркате с някой!… Не, ама наистина по собствен каприз вие нахлувате в работата на следствената бригада, фактически я дезорганизирате — и наричате това помощ! Всички тук прекрасно разбрахме вашите намеци: ние работим лошо и трябва да взимаме пример от вас — вие сте и талантлив, и късметлия, и научна литература, за разлика от нас, тъпаците, попрочитате. Прекрасно! Само че къде е гаранцията, че вашата импровизирана намеса не е предупредила престъпниците? Къде е гаранцията, че сега те няма да се скатаят, изплашени от вашите високоталантливи импровизации?! Пък и е напълно възможно да са ни подхвърлили просто фалшива следа…

— Имайте срам от бога, Юрий Степанович — изръмжа Турецки, изумен от тази неясно откъде появила се злоба. Той си спомни думите на Меркулов, че не би било зле да се погрижат приятелски за Калинченко: човекът е на ново място, тука е столица, съвсем друг обем и темпове на работа, и би трябвало да му се помогне, докато свикне. Ех, Костя, Костя… — Още веднъж повтарям: исках да ви помогна. Ако не приемате помощта — ваша работа. Но според служебния ми дълг като окръжен прокурор съм длъжен да контролирам това дело! А за вашето поведение ще споделя в Главна прокуратура. — И повдигайки рамене, Александър Борисович гордо се отправи към изхода.

Но клокочещата в Калинченко омраза не му позволяваше да се раздели с Турецки просто така.

— Направихте белята, а сега разигравате несправедливо обидена гордост — подхвърли подигравателно. — Вие изобщо не сте имали право да провеждате някакви следствени действия! Да знаете: принуден съм да подам рапорт до нашия прокурор за това, че сте нарушили процесуалния кодекс!

— Давайте! — каза Турецки, като сърдито тръшна вратата зад гърба си — толкова му беше досадил този мръсник.

Колкото и да му беше гадно обаче, в този момент се сети, че идвайки насам, искаше да помоли за нещо Якимцев. Емоциите са си емоции, а разследването не чака!

Той отново рязко отвори вратата, от която току-що беше излязъл, забелязвайки със злорадо удовлетворение, че Калинченко се стресна. Съветникът по право веднага изтри уплаха от лицето си и искаше да продължи своята ария, но Турецки го спря с решителен жест.

— Моля за извинение — не без подигравка каза той, — че ви попречих да се изкажете… Евгений Павлович, бих искал, преди да си тръгна, да си кажем няколко думи по делото, върху което временно осъществявам контрол. Надявам се, че шефът ви няма да възрази? — Той лъчезарно се усмихна, обръщайки се към пълния с омраза поглед на Калинченко. Онзи тъкмо се канеше да възрази, но този път акълът му стигна да премълчи. — Значи не възразявате? — каза Турецки и хвана Якимцев под ръка.

В коридора той го заведе по-далече от вратата.

— Извинявайте, Женя, бих искал да ви кажа нещичко… като допълнение към онова, което вече споделих на вашата оперативка. Хайде обаче да сложим всички точки над „и“. Проблемът не е в това, че аз работя по-добре, а вие по-лошо, както казва вашият шеф, или че аз съм се канил да изгоня някой от вас. Това са глупости…

— Недейте, Александър Борисович — смутено каза Якимцев, — не си го слагайте на сърце…

— Първо, не ме прекъсвай — с усмивка го спря Турецки. — Аз все пак имам по-висок чин. Второ, не обсъждай действията на началника си без нужда. Това не прави мъжа повече мъж, нали така?

Якимцев почервеня и кимна с глава.

— Пак ще се повторя: просто ми провървя. Аз съм стар вълк, обаче досега такова чудо не беше ми се случвало. Но пък и късметът, съгласи се, не се появява отникъде — той идва при този, който честно го търси. Съгласен ли си?

Якимцев пак кимна.

— Това беше първото, което исках да ти кажа — тегли чертата Турецки. — А второто е следното… Някой от групата ти трябва да продължи да се рови във връзките на Топуридзе във фирмите, с които е имал контакти — онзи вид контакти, от които, е произтекъл конфликтът.

— Ние и така се ровим — малко учудено каза Якимцев. — Вие не чухте ли?

— Браво — избегна директния отговор Турецки. — Колкото по-нашироко е хвърлена мрежата, толкова по-добре. Кой от вашите ще се занимава с това?

— Разбира се, Леночка… Простете, старши лейтенант Благина.

— Така си и помислих — кимна Турецки. — Излиза, че не сбърках, като се обърнах директно към нея. Помолих я да обърне особено внимание и на „Квант“, и на „Стройинвест“. Отделно внимание — на охраната им: каква е тази фирма, кой стои зад нея, по възможност — миналото на ръководителите и така нататък. Знаеш ли защо? Ето примерно: бодигардовете на „Стройинвест“ се опитаха да ме убедят, че онези, които са набили в двора си, били най-обикновени клошари. А пък шефът на фирмата, борец в миналото, едва ли не майстор на спорта, твърди, че тези клошари и алкохолици му се сторили такива здравеняци, че не би се справил с тях сам. Усещаш ли? Лъже ли някой? Тогава кой и с каква цел? И още. Докато се намирах там, този Дворяницки, генералният директор, се изпусна нещо от сорта, че от сутринта бил в главния офис. Един път спомена, че този офис е на „Якиманка“, а друг път, че бил на „Тулска“. Вижте какви са тези главни офиси, става ли!

— Разбрах — пак сериозен като ученик кимна Якимцев. — Между другото, за „Квант“ вече сме готови.

Турецки се зарадва: началникът на следствието е глупак, но затова пък подчиненият му е злато. Не си клати краката, както би казал Калинченко.