Фридрих Незнански
Москва сити (4)

Турецки

Дори и да не знаеха, много от жителите в нашия град все пак смътно се досещаха как стоят нещата по московските върхове. Тоест те естествено не бяха запознати с подробностите там вътре, в недрата на вулкана, но той от време на време напомняше за себе си, като ненадейно бълваше невинаги приятно миришеща информация, от която ставаше ясно, че нашият кмет е против модела на приватизация, през който бе прекарана цяла Русия, че не е съгласен ту с един, ту с друг деец от обкръжението на президента и че със своята самостоятелност непрекъснато дразни властимащите. За последен път подобна информационна лава блъвна, когато кметът изведнъж прояви несъгласие с един от своите заместници тъкмо по кметските въпроси (нашият кмет играеше двойна роля — и на градоначалник, и на премиер-министър на московската управа).

Въпросното доста неочаквано несъгласие бе свързано с прословутата Горбушка, пазара, на който едва ли не от цели десет години традиционно се продаваше всякаква електронна техника, а също аудио и видео продукция. Този пазар, както и повечето в Москва, изникна стихийно, скоро след като в самата зора на новата руска история президентът Елцин с размах издаде характерния за онази епоха указ, разрешаващ частната търговия навсякъде освен може би по уличните платна. И тутакси столицата, особено центърът, се превърна в огромен пазар. Край Малий театър, край Историческия музей, край ГУМ и ЦУМ човек направо не можеше да мине — по тротоарите рамо до рамо стояха хора, които предлагаха на минувачите какво ли не: и останали от починалия съпруг панталони, и задигнати от завода инструменти, и дамско бельо някъде от Полша, доставено от „куфарни търговци“, и намерени по цени на едро цигари или напитки, и буркани с домашна туршия. Човек имаше чувството, че по безбройните сергии са застанали половината от жителите на града.

Кметът започна да се бори със стихийните битпазари почти от първия ден, опитвайки се да вкара в цивилизовани рамки твърде характерния за нашия див капитализъм търговски бизнес на хиляди и хиляди хора. Може би понеже задачата изглеждаше неизпълнима през епохата на същия този див капитализъм, май никой не забеляза, че де факто се води война с президентския указ. Но после, когато на отредените в града места се появиха специално пригодени за търговия павилиони, щандове и транспортни контейнери, когато тези импровизирани пазари започнаха да изместват неугледните чаршии, всички видяха, че кметът, общо взето, е прав…

Екзотичното смесване на разрешеното и забраненото породи своите търговски хибриди. Точно тогава разцъфтя Горбушка. Тук например човек можеше да си купи чисто нов японски телевизор или магнетофон по-евтин, отколкото в „законния“ магазин, но затова пък без никакви документи. Особено процъфтя търговията с пиратски аудио и видеокасети. Сериозните фирми, купуващи авторски права за тиражиране и продажба, тепърва се създаваха, а частникът вече с пълна пара пласираше най-новите издания. Стигаше се дотам, че още преди премиерата му в Съединените щати даден филм вече се продаваше на руски… Любителите и колекционерите можеха да намерят наистина уникални записи, за издаването на които на официално съществуващите фирми не им стигаше нито ум, нито желание. Фактически пазарът прояви едно от най-добрите си свойства: беше готов да задоволи всяка прищявка на потенциалния купувач…

И ето че един прекрасен ден кметът реши да приюти под цивилизован покрив този пазар, който можеше да се сравнява с прочутите антикварни магазинчета по Сена. И там спешно да организира борбата с незаконната продукция, лишаваща от доста доходи както хазната, така и градския бюджет. Трябва да кажем, че решението му не зарадва обикновения купувач. Какво го интересува него дали ползва законна или незаконна продукция, щом незаконната от същото качество е много по-евтина…

Че като се почна, като се вдигна една вълна от протести! Сякаш ставаше дума едва ли не за унищожаване на културни ценности от ранга на Третяковската галерия. Кметът беше твърд и непреклонен, макар неговата стъпка, както и всяко радикално решение, да си имаше своите минуси. На него му се струваше, че плюсовете са повече. А на онези, които лобираха за дивия пазар, им се струваше, че повече са минусите.

И точно в разгара на сблъсъка един от заместниците му, Борис Рождественски, заяви: „Слуховете, че Горбушка ще бъде закрита, са напълно неоснователни, пазарът ще си остане на предишното място и с предишния статут. Никой не възнамерява да го закача.“ Какво предприе кметът срещу този заместник, какви мерки за внушение — не се знае. Само че и самият заместник си остана на мястото, и прес секретарят трябваше да направи изявление, че решението на кмета е неизменно, че всички слухове за запазването на Горбушка са неоснователно политиканство и че на това отгоре в управата на града, както и преди цари пълно единодушие…

Сигурен бях, че подобни Горбушки явно са не една, че ако човек се вгледа по-внимателно в дейността на московската управа, ще открие доста от тях. Не знаех какво точно накара Рождественски да направи този ход, нито на какво разчита, но със сигурност знаех едно: освен защита на нечии икономически интереси това беше подкопаване на неимоверната популярност на кмета.

Сега страстите поутихнаха, но по време на предизборната кампания те бушуваха с такава ярост, че всичко изплува на повърхността: и кой е против кмета, и кой го подкрепя, и кой е поръчител на тази война. Вулканът клокочеше. Срещу кмета се бълваха какви ли не чудовищни обвинения! Че ни откраднал милионите, за да си построи великото околовръстно шосе, че си построил вили по средиземноморското крайбрежие, че едва ли не лично убил американеца, един от съсобствениците на огромния хотел, че жена му се занимавала с бизнес само защото й давал поръчки за града, а щерките му били двойкаджийки…

Особено усърден бе един журналист от телевизията — свикнал беше, кажи-речи, да разплаква кмета, този здрав и патил мъж, честна дума! Явно си личеше, че тарикатът изпълнява нечия поръчка, че действа нечестно, изопачава фактите, спекулира и си служи с измислици, с лъжи, съдържащи мъничко истина, колкото да изглеждат правдоподобни, но тъй нагласени, че не даваха шанс на кмета да каже пред Русия и дума в своя защита. Бяха го лишили от достъп до федералния екран, и точка. В крайна сметка тарикатите постигнаха своето. Кметът остана огорчен, и то така явно, че някои дори започнаха открито да говорят, издавайки целта на мероприятието: „Що за политик е, щом не може да понася удари?“. Общо взето, на бой би трябвало да носи един боксьор или просто някой побойник, но я се опитай да кажеш, че политикът трябва да притежава малко по-други качества… И то в страна, където дори президентът от време на време прибягва до криминалния жаргон…

И най-важното — много добре го знаех, — кметът умееше да понася удари. Но дори и най-смелият боец може да го прави само в случай че не го бият изотзад, не го удрят с вестник, ако срещу него не се изправя цяла шайка негодници… Кметът беше московчанин по рождение, което между другото го правеше особено популярен дори сред московчаните, станали такива само преди няколко години, и като момче от Кожевники, расло по време на войната, естествено, знаеше да се бие и да понася удари. Само че като добродушен човек със старо възпитание смяташе, че политиката не е затвор, а щом става дума за бой, трябва да е по правилата. Но към него не подходиха така… В разгара на тази атака дори си спомних един от анекдотите с черен хумор за състезанието по плуване във фашисткия концлагер: „Ето, французинът отпада, американецът също изчезва, само руснакът все още плува… Загребване, още едно… но… и той изчезва от повърхността на басейна… Да, трудно, много трудно се плува в сярна киселина…“. И аз, и всички столичани виждахме колко му е трудно да плува в този концентриран разтвор от омраза. Но той успя. Нали затова е наш избраник.

Именно през този период се запознах със забележителен човек, помощник в приемната на кмета — ще го нарека Калитин. Между другото той е бил помощник в приемната и при Промислов, и при Гончар, и при Попов, обаче за истински кмет смяташе само сегашния — а пък Калитин наистина имаше база за сравнение. Той ми обясняваше така: „Един вика — кметът е мошеник, а аз казвам: патриот е. И знаеш ли защо? Защото прави всичко за нас, за града — това едно на ръка, всеки го вижда. Но най-важното е друго, че той като мен е от Кожевники, разбра ли, господин съветнико от правосъдието? И той като мен е гонил гълъбите. А всичко останало е тъпотия, извинявай за грубата дума. Така и предай на всички, на които трябва. Преселват се тук — кой го избрали в Думата, кой се оказал в правителството — ах, каква е ужасна вашата Москва! На това обикновено отговарям така: защо пък наша? Тя е и твоя — вече си московчанин, живееш тук от десет години, тука са ти децата, училище завършват… О, не, това е чужд, враждебен за мене град!… Много мило! А защо тогава живееш тук, че и семейството си домъкнал? Заминавай си… Ама не, не си заминава! Мъчи се… И ето един такъв мъченик написа във вестника: Москва намери своето ново място в реалността, след като я изпедерастиха. Така написа. Прекараха я, както в затвора прекарват новите. Да знаеш как го намрази този драскач нашият кмет само за тази едничка дума! Ама как така: за неговата любима Москва — и на такова ниво. Е, и му даде да се разбере… А онзи кучи син се озъби, насъбра злоба, все чакаше момента да захапе… Знаеш ли, правилно казват: смачкаш ли дървеница — и ти ще засмърдиш… Ето сега го ядат всички накуп, дървениците недни… — Изведнъж той се засмя. — Не, момчета, ние с кмета сме патриоти. Няма по-хубав град на света. А пък всички, които сме тук сега, след войната, сме новодошли. Кореняците — тези, чиито баби и дядовци са родени тук — не са чак толкова много. Всички сме пришълци, само че по различно време, разбираш ли? Но ако си израсъл тук, няма да замениш този град с никой друг. Съгласен?“.

Аз бях абсолютно съгласен с него, затова сега, когато се срещнах с Калитин по своите си дела, случайно подхвърлих, че не би било зле да намеря дневния ред на онова заседание на управата. Той моментално ми предложи програмата на кмета за същия онзи 19-и, когато раниха Топуридзе: може пък поне малко да помогне.

И така, за сутринта на 19-и декември беше планирано онова същото заседание на управата. Следваше пътуване на нов строеж в един от крайните квартали на града — тези проверки бяха въведени още от първия ден след изборите. След това кметът трябваше да присъства на гражданската панихида на знаменит актьор, загинал при нелепа автомобилна катастрофа. Те с жена му, като театрали още от студентските години много обичаха този актьор, пък и кметът не пропускаше нито една възможност да общува с творческата интелигенция. След това беше планирано пътуване в Кремъл — неприятна визита. Висшата власт тихичко го натискаше и мачкаше: много високо май си се възнесъл, соколче, с тази своя столица. А тя изобщо не е твоя, столицата, наша е… Мислиш си, че си политик? Искаш власт, така ли? Ние ще ти покажем мястото. Момче за всичко си ти и нищо повече…

Тук сякаш си каза думата старото противопоставяне: „Москва — това е цялата страна.“ Свикнаха да я мразят от онези времена, когато Брежнев започна да строи комунизма в един отделен избран град, в резултат на което едва ли не цялата страна пътуваше в столицата за продукти. Естествено, образцовият комунистически град стана омразен за цялата останала необразована и некомунистическа страна. Какво общо има тук сегашният кмет?

Тази омраза се проявяваше често в това, с какво удоволствие Думата орязва градския бюджет, върху който властта й уж не се простира, с каква наслада транслираха из цялата страна тормоза над кмета и с какво задоволство го наблюдаваха.

— Какво знае той — казваха другите градоначалници, — те там, в Москва, дебелеят за наша сметка, отвсякъде им текат парички…

Напразно столичният кмет доказваше: това е все едно да говориш, че лелките, които в Мирни пресипват диаманти от една емайлирана тенджера в друга, седят върху неизброими богатства… Всъщност какво ли струват всичките тези аргументи — блясъкът на чуждото богатство винаги заслепява по-силно от самите скъпоценности.

Дори когато изборната кампания приключи и кметът триумфално победи, няма-няма, и пак се разплискват навън отгласи на онази омраза. Вулканът си работи, току видиш или чуеш в средствата за масова информация: „Ревизията на организациите, заети при строителството на московското околовръстно шосе, е убедително свидетелство за нечистоплътността на столичните чиновници!“.

„С тези велики строежи кметът няма кога да мисли за нуждите на гражданите. Вместо трети околовръстен път на града не му достигат обикновени подлези (или тоалетни според това доколко булеварден език използваше изданието)“.

„Москва, изгнили са ти куполите!“ — тази ликуваща перифраза, изписана с огромни черни букви, се кипреше в един вестник над тъжното като цяло съобщение, че е протекъл покривът на едно от любимите деца на кмета, съвсем наскоро издигнатия комплекс на Манежния площад.

И така нататък…

Това беше, така да се каже, предварителната информация за размисъл, почвата, върху която трябваше да израсне повече или по-малко убедителна версия, обясняваща причината за покушението срещу един от най-верните и най-надеждни сподвижници на кмета — неговия заместник в управата и личен приятел Георгий Андреевич Топуридзе…

Всичко това, разбира се, ме интересуваше само доколкото…