Фридрих Незнански
Москва сити (24)

Величанска

Последните дни Настя не можеше да си намери място. През цялото време си мислеше за Георгий. Отначало не беше така. Тя наистина се тревожеше, но силите й стигаха и за концерти, и за студиото, където правеше запис на нов диск, по инерция даже направи един солов концерт: търсенето преди Нова година за нея беше голямо. Но колкото повече минаваше времето, толкова повече от главата й не излизаше Георгий. Все по-силно я обхващаше желанието да го види, да разбере как е той, поне да поседи до него, да го подържи за ръката… И това, макар прекрасно да осъзнаваше, че няма как да го види… Не защото нямаше да я пуснат в кремълската болница — с нейните връзки. Но ако отидеше да го види, връзката им веднага щеше да получи гласност, а тъкмо това тя искаше най-малко от всичко на света. Знаеше, че Георгий, независимо колко силно я обича, много се притеснява от такава гласност, и никак не го осъждаше, напротив, много добре го разбираше — той имаше жена, дъщери… Ако смятаха да се оженят — би било едно, а така, когато нито той, нито тя не си го и помисляха… не. Тя наистина го разбираше — даже й беше приятна неговата вярност към семейството. Нима ако това беше нейното семейство, тя нямаше да се гордее с такъв мъж?!

Най-ужасното започна след седмица, когато тя отново и отново превърташе в главата си събитията, които предшестваха ужасното покушение. Настя все по-силно се замисляше за своята вина за случилото се.

Първо, Лерик. Някога, още когато беше начинаеща певица, дошла освен това от съвсем друг свят — завършила бе театрална школа, не някаква си Гнесинка, — те се събраха с този същия Валерий Плотников и живееха като мъж и жена. Той стана неин любовник, продуцент, дори вокален педагог. Е, да речем, че беше среден любовник, продуцент също, но колкото и да е странно, нещата им потръгнаха, и то добре. Лерик се закръгли, стана един важен, започна да разговаря с нея отвисоко, без да разбира, че така и ще си остане момче за всичко независимо от музикалното му образование и амбиции. А тя се превърна в истинска естрадна артистка и понякога й се струваше, че лети нанякъде с експрес, а той, Лерик, е останал на гара, където нейният влак е бил много отдавна. Когато той най-сетне се усети как стоят нещата, настоя да регистрират брака си. Настя се съгласи и цялата тази тъпотия продължи още известно време, докато накрая не разбра, че просто не може повече да го гледа… Но всичко това не беше важно, важното бе, че те се разделиха и той изчезна от живота й, оставяйки своята кола — същия онзи „Нисан“ — заедно с шофьора, когото от началото бяха наели и като бодигард. Остави й и апартамента при Никитската порта. За сегашните времена апартаментът не беше нищо особено, пък и колата не бе нова и би могла да се спазари по-добре — Лерик тогава постъпи много лошо с нея, като провали турнето й из страната — но тя помисли, помисли и плю на тая работа… Апартаментът не бил кой знае какво? Но пък мястото е отлично. Колата не била нова? Ама върви! Голяма, представителна кола. Затова пък повече няма да вижда тази мутра с двойна брадичка. Между другото той също не си отиде гол и бос — получи половината от правата върху всички нейни програми, направени до техния официален развод.

Е, разделиха се, и по-добре. Най-важното — никакви претенции един към друг. Няколко пъти се бяха виждали след това на публични места — и нищо, все едно че нямаха общо минало, макар Лерик да се опитваше да играе ролята на страдащ по нея. Но това беше по-рано. А през онази нещастна вечер все едно оса го беше ухапала! Започна да се вре, уж да я ревнува, да заплашва и нея, и Георгий. Виждаше се, че се прави на мъж не толкова заради нея, колкото заради придружаващите го две мутри. Тя реши, че са бодигардове и затова той е толкова безстрашен. Но после някой й пошепна на ухото, че не са никакви бодигардове, а негови любовници… Дали не беше Джамал? Или някой друг й го беше казал? Тфу, каква гадория! Но на Лерик това му прилича… Всякакви изродщини… Винаги са го привличали мръсотиите…

Тя вече не си спомняше от какво беше започнало всичко и откъде се взе той, вече пияният Лерик. Още в залата на ресторанта той все я канеше да танцуват, досаждаше й: нима й е по-добре с някакъв си гризач (така беше променил думата грузинец — искаше да засегне Георгий), отколкото с него? Всички руски кучки са такива — дай им черни задници… И през цялото време: какво значи, Настка се е хванала за гадните му парички, богат бил, така ли? А за пари знаеш ли кой ляга в кревата?

У, гадина мръсна, всичко преобърна, всичко осра… Е, и тя не се стърпя, удари му един по тлъстата мутра, напсува го хубавичко… И честно казано, си мислеше, че въпросът е изчерпан — той беше успял да й каже, че едва ли не след час лети. Похвали се: лети надалече, чак в Урал, на турне с нова певица. Слава богу и попътен вятър в платната.

Обаче Лерик не изчезна просто така, пресрещна ги със своите изроди, когато двамата с Георгий излизаха от ресторанта. Георгий в този момент говореше в движение за нещо с Джамал, който беше излязъл да ги изпрати — цяла вечер си бяха говорили и така и не бяха се доразбрали. И докато те се занимаваха един с друг, Лерик започна нахално да я подкача, по всичко се виждаше — иска да ядоса Георгий, да го предизвика.

Стои си като на сцена и на висок глас, пред публика, обсъжда задника на Настя. Даже предложи на своите мутри да я опипат, да проверят чий е по-хубав — той, като бивш роднина, разрешавал. И след тези думи, гадината, първо опипа задника на един от своите приятелчета, а след това тръгна да опипва нея, завря си ръката под пелерината й. И тя самата с най-голямо удоволствие би му зашила още един по мутрата — Настя не си поплюваше, обаче не успя. Георгий се спусна отнякъде, изрита първо едното от приятелчетата на Лерик, а после и на самия него удари такъв шамар, че тя дори изръкопляска от кеф. Ето какво значи истински мъж — всичко правеше като мъж! Но, уви, това още не беше краят, защото второто приятелче на Лерик извади огромен сгъваем нож, какъвто тя беше виждала само на кино, и изкрещя някъде по посока на паркинга: „Насам, братлета! Грузинците бият нашите!“ — и тръгна, размахвайки ножа си, към Георгий. Мерси на Джамал — успя навреме, сложи му крак отстрани. А после хвана Настя за рамото и каза, дишайки тежко в лицето й с дъх на вино и шишчета:

— Като на Господ ти се моля, Настя, закарай Георгий при себе си! Това са „чичики“, чеченската мафия, те сигурно по-рано са го проследили… Няма да го оставят да си тръгне просто така. Прекалено корави момчета са. Струва ми се, че знаят кой е Георгий и без твоя Лерик. Затова за него е по-добре да пренощува при теб. Който се пази, и Господ го пази! Аз ще се опитам да се разбера с тях, все пак земляци сме… но поне за една нощ тези боклуци не трябва да знаят къде е той. — Веднага след това се обърна и страшно изкрещя някъде в тъмнината: — Я елате един по един, боклуци такива, хайде на пангара!

Той още крещеше, а тя вече забеляза чернокосите отрепки, тичащи да помогнат на мутрите на Лерик, и за свой ужас зърна, че един от тях държеше в ръката си голям, тежък пистолет.

Тя се хвърли към Георгий, увисна на врата му: „Миличък, хайде да се махаме, хайде, миличък!“. И той, все едно излизайки от транс, отначало с нежелание, а след това все по-бързо затича след нея към нисана. Едва успяха да седнат в купето, и Иван натисна газта. Съвсем навреме — отзад се чу воят на милиционерска сирена. Беше я страх и едновременно с това весело, и неизвестно защо, цялата замръзваше, тъй като наметката й беше прекалено къса (тъпа мода, с такава дреха само по плажа на някакви Канарски острови може да се разхождаш!). Той я галеше по главата с голямата си силна ръка, а тя се притискаше към него, представяйки си как сега ще се приберат и веднага ще се мушнат в кревата, ще си вземат бутилка вино, ще пийват по малко и ще се топлят един друг…

Но, разбира се, всичко стана по съвсем друг начин. Отначало той не си намираше място — все се тормозеше, че е изоставил Джамал, — а после поиска да си ходи вкъщи. Когато тя в края на краищата му обясни всичко така, както й го беше обяснил Джамал, той я помоли да излезе, да го остави сам в кухнята:

— Трябва да се обадя вкъщи. Ще говоря с жена си, разбираш ли? Щом не съм се прибрал да нощувам — поне да докладвам, че съм жив. Иначе ще се притеснява…

Какво си е говорил с неговата Софико, тя не знаеше, само че в леглото между тях тази нощ нищо не излезе, въпреки положените от нея старания.

Настя си мислеше: „Няма страшно! Като не е станало през нощта, ще стане сутринта.“ Тя познаваше силата си сутрин… Но сутринта също нищо не стана, той замина, за да срещне на пътя си тези мръсници…

Тогава, разбира се, даже наум не й идваше да разправя на някого за онази вечер, но колкото повече време минаваше, толкова по-добре разбираше, че просто е длъжна да разкаже всичко на следователя, когото беше видяла за малко в „Стройинвест“. Спомни си как тогава Шалва каза, че точно той се занимава с разследването на покушението срещу Георгий…

Защо трябваше да говори със следователя?

Ами защото той още само търси кой го е извършил, а тя вече знае! Всички мислят, че са някакви специални килъри, а пък това са обикновени бандити, черни маймуни. Проследили са ги по някакъв начин, след това са пресрещнали Георгий и са му отмъстили за боя. Георгий доста лошо изрита единия, може дори ченето да му е счупил…

Джамал си го бива! Всичко веднага му стана ясно… Толкова се нервира. А и как, бивш приятел, толкова време не бяха се виждали, срещнаха се най-сетне и виж какво стана… А как само я молеше: хайде, Настя, навий го да дойде в „Околица“. Така искам двамата да се видим, да се сдобрим… И тя го нави… За зла участ на Георгий… Пък и сдобряването, изглежда, не стана. Жените не трябва да си пъхат носа в мъжките работи, но все едно, тя ужасно искаше да разбере защо са се скарали, защо все не могат да се сдобрят…

И двамата са много горди, ето защо. Горещи кавказки мъже…

По принцип тя смяташе Джамал за свестен човек. Наистина понякога е лайнар, но това е, защото е много богат. Но пък с жените се държи много добре. Тя беше имала роман с него, затова знаеше кое как е. Той искаше сериозно да ходи с нея, а след това честно си каза: „Не, Настя. Просто ей така не искам, а няма да се оженя за тебе, защото си рускиня.“ Тогава тя се засмя, за да не покаже обидата си, а след това уж на шега каза: „Поне ме запознай с някой твой приятел.“ Ето че я запозна. Първо на раздяла й подари златен пръстен, знае си, дяволът, начините, после я запозна. По-точно, направи така, че те се запознаха, показа й го… А защо беше казала това? Ами просто искаше истински мъж. Точно такъв между другото, като Георгий. Че само й се лепят разни лайнари… Обикновено казват — мухите кацат върху лайна, а при нея обратното: лайната започнаха да я кацат…

Тя помнеше, че някакъв генерал от милицията каза по телевизията: делото е предадено в Московската градска прокуратура. Тя, разбира се, в живота си не беше стъпвала в никаква прокуратура, но никак не я затрудни да разбере къде се намира градската. Наистина отначало си помисли дали да не звънне на Шалва, да уточни името на следователя, но после се отказа.

Проблемът беше в друго. С какво да се облече — да не е много предизвикателно, но и да се вижда, че тя не е някаква си… че е артистка, даже, извинете, звезда… Това й отне час и половина: ту сакото не си пасваше с полата, ту блузата. Но в края на краищата, след като се преоблече още два пъти, тя се реши и стигна до прокуратурата учудващо бързо. Наистина трамваят я закара доста далече, така че й се наложи да се връща назад, като непрекъснато гледаше номерата на сградите. Къде е тази дяволска прокуратура!

Най-накрая видя старинна ограда, зад нея имаше старателно поддържано дворче и голяма модерна сграда на няколко етажа. Настя постоя отпред, потърси с поглед къде е входът: той се намираше до врата на гаража — малка будка на пътеката към сградата. Тя се приближи, прочете табелката: „Московска градска прокуратура“ — и влезе вътре. Там имаше турникет и млад милиционер зад стъклена преграда. Докато чакаше посетителя преди нея, Настя с ужас разбра, че задължително ще й потрябва паспортът. С ужас затършува из чантичката си — о, щастие, паспортът беше тук, съвсем скоро го беше използвала, когато Иван, лека му пръст, й купуваше самолетен билет.

Когато мъжът изчезна зад турникета, тя се наведе към прозорчето и се усмихна с една от най-чаровните си усмивки. Но или този милиционер никога не гледаше телевизия, или смяташе, че по време на работа трябва да бъде намръщен, даже когато вижда пред себе си известна в цялата страна певица:

— Какво желаете?

— Как какво? — учуди се Настя. — Искам да отида при следователя.

— Канили ли са ви? — със служебен тон попита милиционерът и отвори голям халваджийски тефтер. — Фамилията ви?

Малко обидена, че той не я позна, Настя каза:

— Величанска.

Милиционерът кимна и започна да търси фамилията в своята книга, местейки по редовете жълтия си от тютюна пръст. След като прегледа страницата отгоре на долу, а после от долу на горе, той каза, още по-сухо както се стори на Настя:

— Тук ви няма.

— И не трябва да ме има, разбирате ли? Никой не ме е канил, сама дойдох… Искам да направя важно изявление във връзка с покушението срещу Георгий Андреевич Топуридзе, заместник-председателя на московската управа… — И като видя как милиционерът зад стъклото учудено опули очи, бързо добави: — Вече се видях с един ваш следовател… Симпатичен мъж… Дали не мога пак при него…

Милиционерът отначало погледна Настя все едно че беше луда, но после стана по-сериозен. Вдигна до ухото си слушалката на вътрешния телефон и й направи знак: изчакайте. „Кой се занимава с делото Топуридзе? — чу тя след известно време. — Да, стрелбата на «Клеонтиевска». Якимцев? Добре, благодаря. Няма да забравя.“

— Вашият следовател е Евгений Павлович Якимцев.

— Не — прекъсна го тя. — Онзи не се казваше така… Онзи се казваше Александър Борисович…

— Александър Борисович? — учуди се милиционерът. — Да не бъркате нещо? — попита той със съмнение и отново протегна ръка към слушалката.

— Нищо не бъркам — разсърди се Настя. — Сама го чух.

Милиционерът не тръгна да спори с нея. Той търпеливо изчака, докато се освободи номерът, който му трябваше.

— Извинявай, Федя, пак съм аз. Имаме ли такъв следовател — Александър Борисович? Фамилията, казваш? — Той хвърли бърз преценяващ поглед към Настя. — Не знаем фамилията… Къде? В Главната? — Той отново погледна към Настя и остави слушалката: — При нас няма такъв следовател. Ще отидете ли при Якимцев?

Тя искаше да се врътне и да си тръгне, но си спомни с какъв зор стигна дотук и каза, сякаш правеше услуга:

— Добре, ще отида.

Сградата за посетители се оказа доста по-неугледна, отколкото тази на прокурорите, пък и влизането вътре беше много по-лесно — тя даже си помисли, че ако знаеше къде да отиде, нямаше изобщо да се обръща към милиционера.

Затова пък този тук я позна веднага. На секундата изписа пропуска, веднага й обясни как да намери необходимия кабинет. И всичко това бе придружено с някаква добра, детска усмивка.

Обаче тя напразно беше решила, че по-нататък всичко ще бъде по мед и масло. В посочената стая, неизвестно защо, нямаше никой. Тя още веднъж дръпна вратата, казвайки си, че няма смисъл да си вдига кръвното за глупости. Всичко се случва, мръднал за малко човекът. Но минутите бавно минаваха, а в кабинета все така никой не се връщаше.

Виж, тук всички я разпознаваха — отначало едно момиче, като я видя, учудено опули очи и след това както вървеше по коридора, толкова пъти се озърташе, докато не зави зад ъгъла. Не мина и минута, и същата девойка отново се появи, водейки със себе си още една, която, след като подмина Настя, започна като първата, често-често да се оглежда. Когато бройката им се увеличи на три и спряха съвсем близо, все едно че си приказваха за нещо свое, а всъщност не можеха да свалят от нея шашардисаните си очи, тя вече не издържа.

— Момичета — с висок и властен глас, все едно че беше в залата и контактуваше с публиката, се обърна към тях Настя. — Бихте ли могли да разберете кога ще се върне обитателят на тази стая?

И изведнъж всичко се оживи: докато едната изтича някъде да разбере кога ще се появи Якимцев, другите две се блъскаха до нея, досаждайки с въпроси от типа на: „Ой, ама това наистина ли сте вие? А защо сте дошли при нас, по работа, нали?“. След минута тази, дето беше изтичала да пита, се върна.

— Евгений Павлович в момента го няма, но ако имате важна работа, може да ви приеме самият Юрий Степанович!

— Супер — отзова се Настя със същия онзи „сценичен“ глас, който безотказно довеждаше поклонниците й в екстаз. — А кой е всъщност Юрий Степанович?

— Юрий Степанович? — учудиха се момичетата. — Това е Калинченко, началник на следствената част на градската прокуратура.

Настя отново си представи обратния път, пресметна колко време е загубила вече… карай да върви — нека е Калинченко.

 

 

— Ама моля ви се, моля ви се! — Калинченко стана иззад бюрото, разпери ръце, все едно се канеше да прегърне Настя, и тръгна насреща й. — Какъв рядък гост! Моля ви, седнете. — Той галантно я заведе до бюрото си, предложи й да седне на единствения стол за посетители, който самотно стоеше до него. Малко смутен, помоли: — Дайте си пропуска, ако обичате. — Тя протегна хартийката, която държеше в ръката си, опитвайки се да отгатне за какво му е потрябвала на този шеф — иска веднага да я отбележи някъде, или какво? Нещата се изясниха веднага, когато Калинченко, далекогледо изпъвайки ръка колкото се може по-далече от лицето си, прочете на глас: — „Анастасия Янисовна Величанска“.

— Ами да, ами да — каза той радостно. — Анастасия. Че това Анаис не мога да го разбера… Ето сега, веднага ще ви подпиша и пропуска, Анастасия Янисовна, че после, не дай си боже, да не забравя, нали?

Обаче независимо от тази прекалена галантност, Калинченко не й хареса — не обичаше отпуснати дебелаци, какво да се прави, пък на този и очите му бяха едни такива, похотливи… „Сигурно е голям мръсник“ — помисли си тя.

— По принцип исках да ме приеме следователят, който се занимава с делото за покушението срещу заместник-председателя на московската управа Топуридзе…

Той закима, подхилквайки се доволно: попаднали сте точно където трябва.

— Ами това съм тъкмо аз. Аз ръководя следствената бригада, която разплита това дело.

— Следовател ли сте? — с недоверие попита тя.

— Нали вече ви казах — ръководител на бригадата. Така че смело можете да ми разкажете всичко, което се бяхте наканили. Не разбирам как такава забележителна жена може да има и най-малко отношение към това престъпление, но съм готов да ви изслушам. — И той се усмихна с доста голяма доза лукавство. — Такава ми е работата.

— Аз по принцип исках да разкажа всичко на Александър Борисович, така се случи, че се запознах с него…

Разбира се, това беше преувеличено, но Настя не виждаше нищо лошо. Обаче домакинът й реагира на секундата.

— Какъв Александър Борисович — веднага попита той — и къде сте се запознали? — Настя чак се учуди колко бързо се промени изражението му. — Да нямате предвид Турецки?

— Да-да, тъкмо него! — зарадва се Настя, че си спомни забравената фамилия. — Тези дни имах концерт в една фирма… „Стройинвест“, а той тъкмо търсеше нещо при тях… и, знаете ли, хареса ми.

— Турецки няма никакво отношение към разследването на интересуващото ви дело, а за това, че както казвате, нещо е търсел, вероятно ще бъде наказан. — Сега Калинченко беше сух и официален и Настя разбра, че без да иска, го е настъпила по мазола.

— Ами, не знам — каза равнодушно Настя. — Това са си ваши проблеми. Е, аз тогава да си ходя, щом моята информация не интересува никого?

Калинченко моментално се промени, стана противно любезен.

— Какви ги говорите, Анастасия… Хайде да загърбим всичко, това наистина са си наши проблеми, абсолютно съм съгласен с вас. Сега ще донесат чайчето, а вие разказвайте, каквото сте приготвили за вашия Турецки.

— Той не е мой, ваш е — сърдито измърмори Настя.

Тя му разказа и за боя до ресторанта, и как седнали с Топуридзе в колата, и за своите подозрения по повод на чеченците…

— Така, така — доволно потриваше ръце Калинченко, докато я слушаше. — А вие самата как мислите, за какво са се събрали всички заедно, такава шарена компания?

Всичко това започна не на шега да ядосва Настя. Струваше й се, че най-важното са чеченците и нейната кола, с която Георгий беше си заминал от ресторанта и с която беше тръгнал сутринта на работа, а този все разпитваше — досадно, с най-малките подробности кой бил на масата, за какво са си говорили.

Сега той си записваше всяка нейна дума и лицето му ставаше все по-доволно и по-доволно.

— И значи къде заминахте след това?

Настя още вкъщи беше обмислила този разговор, неизвестно защо й се струваше, че точно този деликатен момент — къде са отишли, къде е нощувал Георгий — ще може да бъде избягнат по някакъв начин. Свещена наивност!

— Чуйте ме… Извинявайте, забравих как се казвате…

— Юрий Степанович.

— Извинете, Юрий Степанович, може би не трябва за това? Най-важното е, че ни нападнаха бандити, които, както ми се струва, след това от чувство за мъст напълно биха могли да стрелят срещу Георгий Андреевич.

— Е, не, миличка, аз по-добре зная кое тук е важно. В този случай всичко е важно. Така че разказвайте, като при доктор…

— Добре, ще разкажа, щом трябва. Но мога ли да се надявам, че съобщената от мен информация няма да излезе извън вашия кабинет?

Калинченко вече даже и не мислеше да крие победоносния израз, който разцъфна върху лицето му.

— Ама и вие сте една, миличка, какви обещания може да има тук! Това е следствие. Хайде, разказвайте.

— Ами ако не искам?

— Как така не искате? Това е отказ от даване на показания.

— Е, добре, щом смятате, че е необходимо за разкриване на престъплението… Но въпреки всичко ви моля… Човекът има жена, деца, разбирате ли?

— Добре, нека засега оставим това настрана. И така, къде заминахте после?

— Отидохме у дома, решихме, че така е по-добре…

— В какъв смисъл?

— Ами ако тия бандити, които първо нападнаха мен, а после Топуридзе, бяха решили да го преследват — нямаше да го намерят.

— Така, така — каза Калинченко с гадната си усмивчица, която дразнеше Настя донемайкъде. — Какво мило обяснение… Отдавна ли имате връзка с Топуридзе?

— Няма ли да ме попитате и за позите — не се стърпя Настя, но веднага се стегна. — Ама аз мога и да ви напсувам, полковник. И доста лошо, да знаете. Нали сама дойдох при вас, доброволно, за да ви помогна да намерите убийците, а вие все искате да се ровите в мръсното бельо, искате да направите от следствието някаква порнография… Аз мога да пусна жалба срещу вас в Главна прокуратура…

— Я по-тихо, не се горещете, Анастасия, това тук е държавна институция между другото. Извън тази сграда може да сте певица, артистка и всичко останало. А тук сте само свидетелка, която дава показания. И между другото аз не съм полковник, а съветник от правосъдието…

— Така ли? — с подигравателно-равнодушен глас попита тя, усещайки, че с всяка минута си влошава положението — този изрод, когото тя не беше преценила добре, придобиваше все по-голяма власт над нея.

Виждайки колко е потисната, той изведнъж каза:

— Всъщност я пак ми дайте вашия пропуск, искам нещо да уточня.

И тя като глупачка отново се поддаде, повярва, подаде му пропуска.

Той взе тази нищо неозначаваща за нея хартийка, многозначително я сложи пред себе си и тържествено й съобщи:

— Та така, скъпа Анастасия… Взимайки под внимание всичко, което ми казахте, а най-вече имайки предвид, че отказвате да съобщите на следствието много неща, които са ви известни за това престъпление, съм принуден да ви арестувам.

— Това пък от къде на къде? — Настя беше като гръмната. И допълни, спомняйки си бурната студентска младост: — Ти какво, миличък, да не си изкукал нещо?

В кабинета настъпи злокобна тишина, непредвещаваща нищо добро, но Настя вече беше готова на всичко, а най-вече — да се бори докрай. Поне това беше овладяла до съвършенство през годините на изкачване към Олимп.

— Не така — важно каза Калинченко, надувайки се от съзнанието за своята значимост. — Ще ви помоля в нашата организация без тези… без тези ваши номера… Аз, гражданко Величанска, имам право да ви задържа по подозрение за съучастничество на престъпление, изразяващо се в подготовка на атентат срещу длъжностно лице… Така че, птичка, твоят личен живот ще ти излезе през носа, щом не искаш да помогнеш на следствието. Както се казва, попя си, а сега — ще танцуваш на наровете в затвора…

— Слушай, капут пробит — мило му се усмихна Настя. — Ако сега не ме пуснеш да си тръгна от тук, ти обещавам: ще хълцаш до смъртта си, разбра ли? Някакво си нищожество мен, заслужилата артистка на републиката, да ме прави на курва, че да ме кара и да псувам! Не, миличък — подигра му се тя, — това няма да ти се размине!

Той, разбира се, не се канеше да я вкарва в ареста, просто искаше да я сплаши, да не се надува толкова и да почне да разказва каквото трябва. Но сега, след обидите, които тя му наговори, щеше да й даде и заслужена артистка, и тоя капут пробит (как пък го измисли!). Но разбираше, че колкото и да му се иска, уви, не може да си позволи такова нещо. Кой я знае, тази надута московска курва — ами ако спи с някой кремълски бос? И тогава изгаряш заради някаква кучка, тази нали и кметът, и самият главен прокурор я познават, че дори и президентът веднъж се беше снимал с нея… Я виж как се е нагласила, все едно не в прокуратурата, а на Курвенщрасе е тръгнала.

— Добре — каза накрая той, без да вдига глава. — Почакайте в коридора. Ще оформя протокола, ще ви дам да се подпишете — и сте свободна. Засега.

— А пък аз, миличък, нищо няма да ти подписвам. И изобщо нищо не съм ти разказвала, разбра ли?

— Хайде, хайде, Анастасия Янисовна — навъсено измърмори той, — стига сте си играли игрички. Не сте малка, следствието още не е приключило и не е ясно изобщо накъде ще избие. И на вашия Георгий Андреевич също не му е чиста работата, иначе защо ще го стрелят?! Така че, скъпа, да си останем в рамките на благоприличието!

Пак намери, мръсникът, с какво да я изплаши. Боже господи, как изобщо живеят жените с такива гниди!