Фридрих Незнански
Москва сити (18)

Турецки

(Продължение)

Най-накрая, след като приключих оформянето на протоколите от разпита на свидетелите, пуснах крайно измъчените бодигардове и се облегнах в разкошното кресло на домакина, давайки почивка на цялото си тяло. Днес нещо се уморих. В кабинета на Дворяницки цареше тишина. Вече не гърмяха басовете на музикалната уредба; няколко пъти дочувах далечни аплодисменти и силни викове: можех да предположа, че концертът, с който се изфука Александър Алексеевич, още продължаваше. Сега беше най-добрият момент да си тръгна. Обаче къде ли е домакинът — няма да оставя кабинета просто така, кой знае какви работи има той тук. С уважение погледнах към огромния сейф, който по размер наподобяваше камина…

Без желание станах от креслото, погледнах в приемната — празна беше. Нито секретарката, Верочка, както вече знаех, ни бодигард. В истинска прилична фирма такова просто беше невъзможно да се случи. Не, все пак не са сериозна фирма, въпреки че имат сейф, в който може да се живее. Окончателно реших да си тръгна просто така, по английски, но нещо отвътре ми подсказваше, че най-вероятно не съм тук за последен път. А щом е така — просто се налага да намеря шефа на фирмата и да се сбогувам с него, а също така да му напомня, че кабинетът му е отключен.

Напуснах кабинета и тръгнах по посока на салона, като използвах за ориентация ясно чуващия се женски глас. Песента беше модерна, от тези, които наричам „кръчмарски“, а Славка Грязнов — „курвенски“, което всъщност значи едно и също. Цялата сила на този шлагер беше в непрестанно повтаряните от изпълнителката думи на припева. От тях ставаше ясно, че певицата, също и героиня на песента, откраднала нечие гадже и не вижда нищо лошо в това, защото сега най-после не е самотна: „Сбогом, студена възглавнице моя!“ — изпя тя десетина пъти по всички възможни начини, докато вървях към салона. Всъщност основното действие протичаше не в хола, където някакви хора продължаваха да се блъскат около отрупаните маси, а в банкетната зала (която в обикновените дни очевидно беше и зала за конференции). Двойната й врата сега беше широко отворена и около нея също се тълпяха хора — изглежда, че далече не за всички имаше място вътре. Докато наоколо кипеше от викове и аплодисменти, аз погледнах над главите навътре с надеждата да видя Дворяницки. Но видях само дълги маси, които се огъваха от изобилие, и лъсналите от упорит труд около тях гости. Там, където карето от маси беше отворено, се виждаше малък подиум, на който се покланяше зачервената от успеха екзотична Анаис. Кланяше се ниско, от кръста, така че гърдите й всеки път, когато се изправяше, не успяваха да догонят деколтето, което предизвикваше нови взривове на възторг и лукавата усмивка на артистката.

И изведнъж видях Дворяницки — той се появи някъде отстрани, отиде до самата сцена и стоейки отдолу, изчака, докато Анаис се поклони за пореден път, започна енергично нещо да й говори, заставайки на пръсти, за да стигне до ухото й. След това видях как изотзад изникна и направи няколко решителни крачки към певицата още един, съвсем не сценичен, персонаж — огромен мъжага. Даже не успях да заподозра, че става нещо нередно, защото Анаис, сякаш усетила по някакъв начин движението зад гърба си, замаха някъде натам, зад себе си, с китката на ръката: не се тревожете, няма нищо страшно, от което си направих извода, че мъжагата най-вероятно е личната й охрана. Какво да се прави, сега при тях в попмузиката така е прието.

Най-накрая Анаис отблъсна от себе си Дворяницки, изправи се в цял ръст, блесна с роклята като заснета на кино лента мълния и с вдигната ръка прикани залата към тишина:

— Вашият шеф, уважаеми господа, се тревожи, че съм се уморила. Не зная защо мисли така, но със сигурност знам, че изобщо не съм уморена — каза тя, предизвиквайки сега вече съвсем безумен взрив от аплодисменти. — Той просто се страхува, вашият шеф… И аз знам от какво! Страхува се дали ще му стигнат парите да ми плати. Включва режим на икономия… — Тя се усмихна лукаво и заедно с нея, въздъхвайки с облекчение, се усмихна цялата зала. — Не е прав нашият уважаван Шалва Алексеевич. — Залата отново забуча от възторг. — Защото сега всички вие сте като мои роднини, като членове на моето семейство.

Тя се променяше пред очите, от „кръчмарска певачка“ и сексуална разбойничка изведнъж стана просто много красива и немного щастлива жена. Сега залата я слушаше, притаила дъх, и аз се улових, че съм като омагьосан от нея, не мога да се откъсна от тази сияеща фигура, от тези прекрасни, кадифени, мамещи очи. А най-важното — гласът. Ако по-рано той беше подразнил слуха ми със своята немелодичност — дори си помислих: как е възможно с такъв глас да бъде не просто певица, а истински кумир? — сега вече, когато този леко треперещ, вибриращ, бляскав глас идваше, както ми се стори, от дълбините на душата й, беше невъзможно да не му вярвам.

— Така се стекоха обстоятелствата — продължи тя, — че в последно време ми се налага да мисля много за живота и да преосмислям… Израснах в провинциално градче, там се влюбих за първи път, в резултат на което, пак там, вече в качеството на жена, а не глупаво момиченце, попаднах в болница… И ето че аз, сополанката, лежах в една палата с възрастни жени… Всички те сякаш имаха право на това, заради което бяха попаднали там, а на мен, момичето, ми отказваха това право. С какви думи само не ме наричаха, как ли не ме укоряваха за моята детска бременност. И само една жена, която тогава ми се струваше баба, макар че всъщност, както разбирам сега, е била на около четиридесет и пет години, въздъхваше, погалваше ме по главата и казваше: „Ех, майко, майко, защо си ни родила жени!“. А след това, когато вече ме изписваха, ме притисна към себе си и заплака: „Настя, Настя, дано Господ ти даде щастие!“. Ако щете вярвайте: ще умирам — и пак ще помня тази ръка върху главата си, тази топлина на човешко съчувствие и усещането, че трябва, длъжни сме да бъдем по-добри един към друг… В моя живот тези дни се случи събитие, заради което сега ми е много, много тежко. И неслучайно си спомних за болницата — там сега е най-близкият, най-скъпият за мен човек… И ето, усещайки тази приказна топлина, с която ме дарявате, тази подкрепа, която всеки от вас, без сам да предполага, ми оказва, искам да кажа на всички ви „благодаря“ и да ви подаря за довиждане онова, което аз, певицата, мога — песен. Искам да пея за вас, както бих пяла за своя любим. Ще ви изпея песен, която досега никога не съм включвала в концертите си, смятайки я за много лична може би…

Не знам дали нейната песен се хареса на залата — мисля, че далеч не на всички; но на мене — трезвия, неподготвения за такава изненада — тя ми направи, както се казва, грандиозно впечатление.

Тя пееше за самотата, за жена, които стои до своя прозорец и гледа улицата, където на тъмната спирка някой чака някого — припламва и загасва огънче на цигара. И ето че тя, Анаис, а заедно с нея и всички ние, започваме до болка в сърцето да съпреживяваме дали този „някой“ ей сега няма да плюе на всичко и да си тръгне даже без да си допуши цигарата, и ще се сгромоляса нечия съдба, която би могла да бъде щастлива… Честна дума, това беше някаква магия.

Този път тя не остана за по-дълго на сцената, и след половин минута, съпроводена от възторжени викове и аплодисменти, мина покрай мен, хванала здраво под ръка Дворяницки, а малко по-отзад нащрек вървеше, пазейки я от поклонниците, същият онзи огромен мъж. И така, този своеобразен конвой, и аз след него, се отправихме в кабинета на генералния директор. Първоначално исках, без да се замислям, да вляза след тях, да съобщя на Дворяницки, че ги напускам, но в този момент някакво вътрешно усещане ме спря пред не докрай затворената от бодигарда врата на кабинета. Под носа ми я затвори, песът неден — дали не ме беше видял, или си правеше гаргара с мен… Така че всичко, което последва, не толкова видях — пролуката беше плътно запълнена от масивния гръб на мъжагата — колкото чух. Отначало гласът на стопанина на кабинета — малко смутен, но все така присмехулен:

— Ее, ти какво, Настя?

— Кой — аз? Какво аз? — с леко пияно предизвикателство му отговори женски глас и пак ме учуди тайната на това превъплъщаване: там, зад вратата, повече нямаше мила, самотна, тайно тъгуваща за нещо свое, певица, отново беше кварталната шафрантия, на която така пасваше роклята с изпадащия от нея бюст и глупавото циганско-египетско име Анаис. — От къде на къде трябва да чакам като някаква си Толкунова кога най-накрая ще ми платиш. Хайде, отваряй си портфейла, както се разбрахме, че трябва да си ходя. Достатъчно време ми загуби…

Дълга пауза. После отново гласът на Дворяницки:

— Настя, скъпа… Защо така, пиленце наше… Не съм казал, че няма да платя, нали?

— Ти само се опитай да ми го кажеш — заплашително каза певицата.

Но той продължаваше, правейки се, че не я е чул:

— Не казах няма да платя, казах: почакай, скъпа! Нали помним, че ако не беше ти… Благодаря ти за всичко…

— „Благодаря“ къща не храни! — равнодушно отсече певицата.

— Ама разбери ме бе, жена! — леко повиши глас Дворяницки, което, изглежда, съвсем не беше характерно за него. — В момента си имам обстоятелства. Разбираш ли, обстоятелства! Такива, които могат да засегнат всички ни? Всички!

Подозирах, че той говореше за мен, появилия се като гръм от ясно небе служител на Главната прокуратура. А тя, естествено, тълкуваше тези негови недомлъвки и затруднения по свой начин, като желание да я мине, което потвърди и следващата й реплика.

— Какви мошеници сте вие! — с предизвикателен сарказъм каза Анаис. — За пиячка за цял полк имат пари, а да си платят дълга, без който нямаше да я има и тази гюрултия — нямат.

Сега започнах дори да виждам това-онова: огромният бодигард направи голяма крачка навътре в дълбочина на кабинета, а Дворяницки изведнъж премина на фалцет, опитвайки се да предотврати най-лошото за себе си.

— Настя! — изви умолително той. — Нали ти казах, зайо, почакай, не му е сега времето!

Но, изглежда, никак не беше лесно да успокои разгорещената звезда.

— Значи, когато имаше нужда от Настя — Настя, моля те, помогни, нали? А когато стигнахме до разплащането… Какво копеленце си само, Шалва! Да не се каниш да ме прекараш като някое момиченце? Докато не бутах — всичко, което искаш, а като бутнах… Аз бях тъпанарка, не разбирах какво изобщо съм направила за вас с Джамал… Ама сега разбрах всичко, всичко! И няма да ви оставя на мира, мръсници!

Тя стоеше плътно до масата, без да обръща внимание на знаците, които й правеше Дворяницки, който държеше пръст пред устата си. След това видях как Дворяницки се дръпна, чу се някакъв шум, гърбът на мъжището се раздвижи, от напрягането сакото на мощния му гръб се опъна: Дворяницки се опитваше ако не да се отскубне, поне да погледне през вратата — дали някой не подслушва. А телохранителят, възприемайки това по свой начин, пресече движението му в зародиш. И сега големият, тежък Дворяницки, независимо от своето минало на борец, се извиваше, опитвайки се да се изтръгне от неговата желязна хватка.

— Я не се дърпай! — отново чух дрезгавия глас на Анаис. — Че ей сега ще ти направя главата мека — има да си спомняш кога си се запознал с мен!

— Стига, поспри малко! — със свито гърло прохриптя Дворяницки. В гласа му нямаше страх, но липсваше и предишното лукавство. Но пък заплахата се чуваше съвсем ясно: — Внимавай докъде ще стигнеш, Настка, да не паднеш!

— Че тогава какво? — попита тя с насмешка, кефейки се на неговото унижение. — Ами да, нали вие с Джамал сте жестоки пичове, знам! Но все едно — сега нищо не можете да ми направите, разбра ли? — И тя презрително се изсмя. — А ако опитате — аз и при следователя мога да отида…

— Божичко — изви Дворяницки, правейки още един неуспешен опит да се изтръгне. — Какви ги плещиш, тъпанарка такава! Те вече се навъртат тук… Поне знаеш ли кой седеше днес при мен? Тогава, когато ти дойде? — И премина на такъв съскащ шепот, че можех само да се досещам за смисъла на неговите думи. — Следовател от Главната прокуратура, разбра ли?

— Какво си се разшепнал? — подигравателно го попита Анаис, като при това направи знак на горилата да отпусне малко хватката. — Страх те е от Главната прокуратура ли? Ами много хубаво, че са ви емнали. Че то при вас всичко винаги е тип-топ, за всичко е платено и предплатено. Нека ви хванат за задниците! Щото иначе с Джамал си мислите, че сте толкова корави, ама толкова, че по-корави са само солнцевските, нали? Или какви бяха там — таганските?

— Настя, твойта мама! — изсъска най-сетне изтръгналият се Дворяницки. — Говори по-тихо, като човек те моля! Може той още да е тук, този следовател, защо му е да знае каквото не трябва?! И стига си се радвала толкова, като някой парцал. Той не е дошъл да ме хваща за задника — тъкмо заради Гога дойде, разбираш ли? Разследва покушението. И с теб сигурно после ще говори, би трябвало да си затваряш устата, а я се виж какви ги вършиш!

В кабинета за секунди всичко се промени. Дворяницки, разтривайки врата си, отиде към бюрото, блестящата рокля на Анаис безсилно се отпусна на креслото, а могъщото тяло на горилата започна да се обръща по посока на вратата. Аз и така вече бях чул твърде много, макар засега нищо да не разбирах. Щеше да бъде абсолютно излишно да открият, че съм подслушвал. И за всеки случай се отместих от вратата. Ето че сега наистина имах право да си дигна шапката по английски, макар че отвътре всичко ме ядеше да започна отначало. Да изясня какво отношение има Анаис към Топуридзе и за какъв Джамал споменаха няколко пъти. Нима за Исмаилов?