Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (56)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Москва сити, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Москва сити

Преводач: Светлана Димитрова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Елзевир“

ISBN: 954-729-179-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3856

История

  1. — Добавяне

Мястото на инцидента

Якимцев разлистваше протоколите от огледа на местопрестъплението и разпитите на свидетелите и леко се чудеше: налице беше онзи рядък случай, когато картината на събитията се е оказала фиксирана в нейния, така да се каже, първоначален вид. След петнадесет минути е дошла „Бърза помощ“, а след още пет — бригада от местното управление на милицията, която отцепила района. След това пристигнала оперативно-следствената група от градското. Така че следите били запазени и казали на следователите всичко, което могли. Служебното куче от раз надушило следата и уверено задърпало по посока на Вознесенското кръстовище, където килърът по-късно е бил видян от минувачи, по чиито думи даже беше съставен фоторобот. Убиецът, колкото и да е странно, си отивал, без да се крие, без маска, попътно разбутвайки минувачите, така че бил запомнен от поне десет души. Всъщност не станало ясно накъде точно е тръгнал, както не беше ясно и още колко човека са участвали заедно с него при покушението… Както и да е, местните оперативници се появили толкова навреме, че фиксирали по горещи следи всичко възможно, та дори разпитали и очевидците…

Според съдържанието на следствения том, който лежеше сега пред него, Якимцев пресметна „фронта на предстоящите действия“ и тъжно въздъхна. Този „фронт“ изглеждаше доста внушително и някак си удивително невдъхновяващ — само рутинна работа. Сега трябваше вече целенасочено, по-подробно да се разпитат няколко очевидци — първо. Да се проведе разпит на роднините и колегите на потърпевшия — второ. Независимо че нерядко такъв разпит не дава нищо, а даже е страшно да се помисли колко време отнема. Трябваше да се говори, и очевидно неведнъж, със самия Топуридзе — той със сигурност е заинтересован да си спомни някакви подробности, да каже поне някакви версии, обясняващи покушението. И най-тъжното и сухарско — да се изучи служебната дейност на Георгий Андреевич. Никого не убиват за нищо по този начин… За изясняване на мотивите на престъпниците би било добре да се знае колкото може повече: какви решения е взимал Топуридзе в последно време, с какви хора се е срещал, на кого е отказвал, на кого е давал одобрение, какви разпореждания и платежни документи е подписвал. Всичко това е отделна бъркотия. Отначало трябва да изтърпиш скандала, който ще ти вдигнат на местоработата на жертвата, не желаят, естествено, нищо да показват на страничен за тях човек, при това слуга на закона. След това, поти се над папките с някакви идиотски заповеди или сметки, платежни, баланси… Или над едните и другите заедно, сведени до отчети, предназначени да излъжат държавата и собствените служители от числото на непосветените… И нямаш избор: искаш не искаш, все едно, ще се наложи да се направи рано или късно.

След като помисли, Якимцев реши, че ще отиде сам на мястото на инцидента. Един от членовете на следствената група, а именно прекалено любознателният Сидорчук, ще изпрати в районното управление на милицията — да досъбере протоколите от следствените мероприятия и да поразпита момчетата там. Може да са забелязали нещо, което не е попаднало в следствените протоколи, а то да се окаже много важно… А при бумагите в кметството ще изпрати командированата при тях от МУР старши лейтенант Благина. Леночка е умница, хубавица, любителка на реда и такава работа сигурно ще й допадне. Най-важното е да й се внуши, че по-важна от тази работа няма и не може да има. Но тук вече той самият трябва да се постарае да изпързаля недостатъчно опитния старши лейтенант Благина колкото се може по-убедително. Макар че защо пък да я пързаля? В бумажните хитри плетки добросъвестното око е способно да открие много тайни, скрити зад седем печата. Може да се скрие самата кражба, но дали винаги са добре заметени следите за това как са похарчени крадените пари?

Самият той се интересуваше, разбира се, не от местопрестъплението изобщо — имаше съвсем конкретен интерес. Първо, момичетата продавачки от магазинчето „Гастронома на Клеонтиевска“, където намерил укритие Топуридзе. Второ, разбира се, онзи бодигард от фирма „Квант“, който взел пряко участие в станалите събития. Ако се вярва на това, което е казал бодигардът, Андрей Леонидович Соколов, той се опитал да окаже реална съпротива, май даже стрелял срещу нападателите, но не улучил и в края на краищата бил обезоръжен от престъпниците, пазещи килъра. Получил черепно-мозъчна травма (в делото имаше медицинска справка от травматологичния център за опасно нараняване в тилната област на главата и обширен хематом на пострадалия)… Станалото — станало, но личното оръжие на Соколов — не някаква си газова играчка, а 9-милиметров пистолет „Макаров“ — се оказал в ръцете на престъпниците. Именно с него, изглежда, е бил убит шофьорът на Топуридзе.

С една дума, за близките няколко денонощия Якимцев беше дотолкова натоварен с работа, че за песни и танци изобщо нямаше да му остане време.

Като номер едно беше обозначил срещата с момичетата от „Гастронома на Клеонтиевска“. Това беше магазинче на самообслужване — тясно и дълго като черво (заемаше някакво бивше служебно помещение на първия етаж на жилищна кооперация) и покрай стените навсякъде стояха стелажи със стоки — избирай си, плащай на излизане. На изхода седяха две миловидни касиерки, към които той се обърна:

— Здравейте момичета. Аз съм следовател от градската прокуратура, фамилията ми е Якимцев, и бих искал да поговоря с вас закова, което се е случило на деветнадесети…

— Ой — зарадва се едната, облечена и гримирана по-ярко от другата, — ние всичко ще ви разкажем! Вече разказвахме на следователя… не на вас, на друг, но ако трябва, пак ще разкажем, нали, Маш?

Втората хвърли бърз поглед на Якимцев, но нищо не каза.

— Знам, че вече сте разказвали — чаровно се усмихна Якимцев, — но може би нещо сте изпуснали? Може би днес ще разбера от вас нещо ново. Толкова важно, че веднага ще намерим престъпниците.

Онази, по-ярката, се разприказва с радост, спомняйки си всичко, което можеше, и без да обръща внимание на двама чакащи до касата посетители — в магазина в този час беше пусто, както сигурно и през по-голямата част от деня. Рядко вмъкваше по някоя дума и втората — тя между другото бързичко обслужи купувачите. Те не си тръгнаха веднага — постояха още известно време на изхода, уж че си приказват, а всъщност се опитваха да чуят разговора на следователя с продавачките.

Изясни се, че през големите витрини на магазина момичетата видели почти всичко от самото начало. Макар че се страхували да не би да улучат и тях, веднага разбрали, че това не е като на кино, че всичко е истинско, и както се казва, се залепили на прозорците. Но всъщност техният разказ само потвърждаваше вече известното: мъжага с автомат стоял, без да му пука, на пътя, точно пред колата. Момичетата не знаели откъде се е появил, но видели как обстреляната черна кола, рязко намалявайки скоростта, ударила спирачки досами краката на килъра. А след това до този с автомата притичал още един: той за разлика от стрелящия бил с черна маска… Вторият погледнал отстрани в колата, а после стрелял вътре с нагана и двамата побягнали. „Единият ето натам“ — говорещата посочи с ръка по посока на центъра, а другата, Маша, вмъкна: „Той хвърли автомата си — ето така, захвърли го и побягна…“. Първата кимна и продължи от мястото, на което я прекъснаха: „А другият хукна ето натам…“.

Ако се вярва на изрисуваната девойка, вторият побягнал по „Клеонтиевска“, в противоположна посока на онази, от която дошла колата.

— А защо казвате, че е стрелял с наган? — поинтересува се Якимцев.

— Ами… първият стреляше с автомат, другият имаше в ръцете си едно такова немного голямо нещо, като на кино…

Якимцев разкопча якето си и извади от кобура своя „Макаров“.

— Такова ли?

Двете момичета погледнаха малко страхливо към неговия пистолет.

И тук изникна собственикът на магазина — огромен брюнет с кавказка външност. Още отдалеч се виждаше колко е сърдит, почти разгневен.

— Какво става? — заплашително попита той. — Какви са тези шушу-мушу? Момичета, защо не работите, а се забавлявате?

Тъп въпрос даже затова че пред касите нямаше жив човек. Обаче, щом видя пистолета, кавказецът веднага се разплу в най-доброжелателна усмивка.

— Е… издравейте — с топъл подмазвачески глас каза той, без да сваля поглед от Якимцев.

— Здравейте — промърмори студено Якимцев. Обаче за компенсация той (макар и мрачно) се пошегува — имайки предвид пистолета: — Това не е грабеж. Аз съм следовател. С ваше разрешение ще занимавам момичетата още няколко минути. Ако не ви харесва, ще бъда принуден да извикам в градската прокуратура и тях, и вас…

— Моля ви, моля ви! — усмивката на собственика стана още по-мазна. — Ако трябва, ние винаги сме готови да помогнем с каквото можем. Даже с продукти…

— С продукти няма нужда, благодаря — махна с ръка Якимцев. Кавказеца изобщо не го интересуваше. Вече знаеше от материалите по делото, че собственикът е отсъствал от магазина по време на покушението, ходил да зарежда стока.

— У, задник черен такъв! — с неочаквана злоба каза изведнъж бъбривото момиче, когато най-сетне собственикът изчезна, отнасяйки със себе си последната, най-медена усмивка.

— Защо така? — ухили се Якимцев. — Притеснява ли ви?

— Сякаш не знаете и сам! — неочаквано се присъедини към разговора другата, мълчаливата. — Какъв боклук е…

— Хайде, стига, Маш — спря я бъбривата. Явно тя гледаше по-просто на живота.

Якимцев с лека досада си помисли, че това малко произшествие измести темата на техния разговор, а нали трябваше да се продължи нататък. И така, момичетата видели втория участник в покушението. Сега трябваше да се изясни дали са запомнили външността му. Но тук те нищо не можеха да кажат. Бил с палто, с тъмни очила… а, да, имал полумаска, а като цяло… Нали са го видели съвсем мимолетно… Ръст? Ръстът май бил малко по-висок от среден… А когато всичко свършило, когато решили да изтичат да погледнат какво става там, в обстреляната кола, от нападателите вече нямало и следа…

— Значи не можете да кажете нито как е изглеждал онзи, втория, нито накъде е тръгнал, правилно ли ви разбрах?

— Знаете ли — каза Маша, — когато той протегна ръката с пистолета срещу колата, ми се стори, че тук, около пръстите му, са татуирани някакви букви — май нещо като „Вова“… По принцип имам остро око, обаче сега беше далече. Аз може и да греша, но такова петно… синьо и на вид беше точно като букви.

Якимцев зафиксира този факт с известно съмнение. Все пак и момичето се съмнява. Той ги поразпита още за килъра — но тук показанията им напълно съвпаднаха със записаните от дежурната група: набит, с масивно телосложение, славянска външност, май че блондин, движенията му издават, че е трениран, може да се предполага спортно минало или спец подготовка. Наистина бъбривата Лена все пак добави нов щрих:

— Погледът му беше някакъв лош… Като стъклен… Знаете ли, брат ми е наркоман… Беше, вече умря… Той като си боднеше неговия боклук, точно такъв ставаше… Като стъклен.

— Какво значи това?

— Ами нали знаете, очите са като приковани, даже когато ви гледа, сякаш вижда нещо съвсем друго, а не вас. И движенията… Те са някакви не бавни, не плавни, а някак си… като поотделно взети — ако мръдне ръката, тогава вратът или кракът не мърдат, не може да се обърне. Разбирате ли? Първо ръката, после крака, после врата, после е очите мига… Разбирате ли?

Якимцев не разбираше много-много, но кимаше — сякаш беше достатъчен и намекът за това, че килърът се е държал като човек, който се намира под въздействието на наркотици. Като махнем излишните думи на бъбривката — така и излиза. Тъкмо това може да се фиксира, то не беше излязло наяве по-рано.

— Кажете — зададе той на момичетата следващия си въпрос, — ето, вие сте излезли от магазина, отишли сте до колата… Имаше ли още някой на улицата? Някой друг приближи ли се заедно с вас?

Момичетата се спогледаха.

— Имаше, имаше! — зарадва се изведнъж Лена. — Не знам защо забравихме за него.

— Никой не ни е питал — поправи я строгата Маша.

— Ами да… Но това не е важно… Накратко, ето тук стоеше една кола, синя лада „шестица“. А около нея се мотаеше някакъв чичка. Той сигурно през цялото време, докато стреляха, е стоял около нея, страхувайки се крачка да направи. А като видя, че изскачаме, и той изпълзя на средата на улицата. Все стоеше и повтаряше: „Ама че работа! Ама че работа!“.

— Веднага ли го заповтаря, или когато е видял нещо?

— Веднага — каза Лена.

— Не. Когато видя, че онзи чичка е жив — този де, дето после звъня — не се съгласи Маша. — Този, дето изпадна жив от колата…

— Е, и какво после?

Какво е ставало после, момичетата не знаеха, защото този уж наплашен до смърт човек от „шестицата“ някак незабелязано изчезнал, макар че колата му продължила да стои едва ли не до вечерта. Милиционерите огледали и нея.

Според описанията на девойките третият мъж не бил висок, доста възрастен, облечен някак не по московски.

— Като селянин — каза Лена.

— Сякаш току-що беше дошъл от гарата — допълни по-отворената Маша. — Пък и веждите му такива едни, нали се сещате. Понякога на възрастните хора започват да им растат косми от носа, от ушите. Неговите вежди бяха някакви такива — тук-таме нормални, а тук-таме дълги и космати.

Якимцев фиксира и това, предполагайки, че „шестицата“, която в момента на огледа нямала номера, е принадлежала на групата, в която е бил и килърът. Както показа огледът, колата стояла пред магазина почти през цялата нощ, но по-рано не е била забелязвана. Дали изобщо е имала номера, никой за съжаление не беше запомнил.

И така, вече можеше да се каже, че той имаше материал, върху който да поразсъждава. Якимцев обаче се канеше да изстиска от тази среща всичко възможно.

— Ще ми кажете ли — попита той, — как се сетихте, че в обстреляната кола някой е жив? Защо решихте да му помогнете? Нали от тука, от магазина, сигурно е невъзможно да се разбере имало ли е в колата някой оцелял… Пък е било и страшно, нали?

— Ужасно страшно — потвърди бъбривата Лена. — Ами ние не успяхме дори да се приближим до колата — само погледнахме към купето и той сам падна навън… Седнал на мръсния паваж, лицето му бяло, целите ръце в кръв, като в боя, и ту си отвори устата, ту я затвори. Сякаш или иска да каже нещо и не може, или така си диша… Тъкмо тогава двете изтичахме при него да му помогнем, нали, Маш? А той сам се изправи на крака и тръгна към нас. Ето тука застана, до колата, опря се на нея с ръце, а те целите в кръв… брр… Пристъпи към нас и казва — неясно защо, тя изкриви лице и реши да покаже как точно е говорел. — Момичета, вика, аз съм заместник-кметът на Москва Топуридзе. Срещу мен е извършено покушение, аз съм ранен, а шофьорът убит… Обадете се в милицията… И започна изведнъж да се свлича. После започна да се хваща за снега, а по него кървави дири — като на кино, честна дума! След малко се освести и пак: „Момичета, аз съм министър от градската управа… Имате ли телефон? Моля ви, извикайте «Бърза помощ» и милиция…“. Тогава Машка отиде и ги извика, а аз останах тука. Тоя, дето е министър, съвсем изключи. И най-важното, гледам аз после — от джоба му стърчи джиесем, представяте ли си?

— Шок — всичко е ясно — каза Маша. — Той от шока е забравил, че има телефон. Замъкнахме го при нас в магазина, все пак да не е на улицата. Той сигурно беше загубил доста кръв, пък и студено…

… Сложихме го до вратата в ъгълчето, да не плаши много-много купувачите, пък той се свести. Клекнала съм до него, рева, а той ме поглежда отдолу и непрекъснато повтаря: „Момиченце, миличко, не ме оставяй, моля те, не ме оставяй…“. Дали се страхуваше да остане сам, или мислеше, че ще се върнат убийците… Сякаш можех да го спася… Това е шок, нали?

— Ами да — каза втората. — Изплашил се, това е. Да не би ние с теб по-малко да бяхме се изплашили?

— Намерила какво да сравнява! — Маша строго и питащо погледна Якимцев право в очите. — Той жив ли е?

— Жив е, жив е — засмя се следователят. — Когато оздравее, мисля, че ще дойде да ви благодари. Ако не бяхте вие, нямаше да дойде толкова бързо линейката и можеше направо тука, около колата да си умре.

Каза го и си помисли, че изобщо не е сигурен дали Топуридзе ще се сети да благодари на някакви си продавачки. Самият той обаче би постъпил точно така…

Якимцев попълни призовките. Обясни на Маша и Лена, че трябва да се явят при него на „Новокузнецка“ за обстоятелствен и детайлен разпит.

 

 

Сега му трябваше бодигардът на „Квант“, Андрей Леонидович Соколов, роден през 1965 година. Имаше нещо мътно при другаря Соколов и неговия „наган“ — или нещо не пасваше, или някой послъгваше…

„Квант“ беше съвсем наблизо до мястото на покушението срещу Топуридзе, на същата страна на улицата, където се намираше и бакалията. От пръв поглед ставаше ясно, че „Квант“ не е бедна фирма: червен и розов гранит и блестяща златна табелка красяха главния вход. До него стоеше охранен бодигард в полувоенна униформа, който дъвчеше дъвка, и като допълнение към всичко над главата му, леко вляво от входа, имаше камера за наблюдение. Всъщност самата камера не беше на мястото си, но там си стоеше добре познатата на Якимцев подставка за нея. Много добре, помисли си Якимцев, тъкмо ще взема и камерата, и касетата — случват се чудеса, може килърите да са записани на нея с цялата си хубост.

Якимцев в движение извади и разтвори удостоверението си, показа го на дъвчещия цербер.

— Следовател по особено важни дела към Московската градска прокуратура — каза той, освобождавайки бодигарда от тежкото задължение да чете документа. — Бих искал да се видя с някого от вашето ръководство.

— Нищо не знам — каза бодигардът и се обърна с безразличие, без дори да си помисли да го пусне до вратата. Дори не беше груб, сигурно просто не умееше да разговаря по друг начин. „Интересно, да не би пък да е същият онзи Соколов, който ми трябва!“ — подсмихна се вътрешно Якимцев.

Не се чувстваше нито засегнат, нито оскърбен или обиден. Поведението на бодигарда изобщо не му направи впечатление: когато работиш в прокуратурата, се налага да се сблъскваш с всякакви боклуци. Затова той реагира стандартно за такива случаи, подобен глупак можеш да впечатлиш само със сплашване. Якимцев каза с особен, отработен за подобни случаи дървен глас, в който нямаше нито злоба, нито яд, нито заплаха:

— Извикайте началника си, ако не искате неприятности.

Бодигардът мрачно плю настрани и продължи да си дъвче дъвката, като разглеждаше следователя с лоша усмивка — сякаш преценяваше неговите физически възможности, пресмятайки реалната заплаха.

Якимцев също злобно се подсмихна и извади джиесема си. Това, разбира се, беше прекалено крайна мярка, да блъфираш със заплаха човек, който изпълнява служебните си задължения, но по друг начин, изглежда, не ставаше. Тази фирма „Квант“ май наистина си я биваше, щом някакъв бодигард е сигурен, че няма какво да се страхува от прокуратурата…

— Семьонич — извика той в слушалката, все едно че беше избрал номера на секретаря. — Аз съм, Якимцев. Да, да. Изпрати ми петнайсетина добре „екипирани“ на следния адрес. — После погледна табелката на ъгъла на сградата, в която се разполагаше „Квант“. — „Клеонтиевска“ 16. Ами да, дето вчера стреляха. И кажи там на моите да приготвят по-бързо справчица каква е тази чудесия „Квант“ и за кого работи…

И без дори да поглежда към промененото лице на бодигарда, се приближи до колата си — сякаш за да чака идването на „екипираните“, тоест баретите. Сякаш мъдрият Семьонич, вече добре запознат с номерата на следователите, ще изчака, разбира се, потвърждение на това повикване. Да изпратиш петнадесет човека с пълна екипировка не е евтина работа.

Както винаги, номерът свърши работа: след половин минута до колата му се сучеше някакъв „главен мениджър“ от фирма „Квант“: „Ах, извинете, служителят от нашата охрана не ви е разбрал… Макар да си има свои шефове, аз ви гарантирам, че задължително ще бъде наказан.“ Самият „служител“, като се стараеше да не гледа в тяхната посока, мъчително и злобно пристъпваше от крак на крак на тъй старателно пазеното от него гранитно стълбище.

Само след пет минути мениджърът, който се представи като Кирил Суворов, го занимаваше в един от уютните офиси на фирма „Квант“, черпеше щедро с кафе и бисквити, докато изпратената със специална задача кола летеше да намери под дърво и камък и да докара във фирмата тежко травмирания бодигард Соколов. С една дума, правеше се всичко възможно неприятният инцидент да бъде окончателно ликвидиран.

— Както разбирате — разясняваше мениджърът, — това изобщо не е в нашата компетенция. С охраната се занимава съвсем самостоятелна организация, с която имаме сключен договор; но ние, разбира се, ще поставим въпроса за уволняването на този човек… Соколов, и мисля, че началството им задължително ще ни послуша…

— Но защо? — престорено се учуди Якимцев. — Вярно, че аз още не съм разговарял с него, не зная подробностите от извора, така да се каже, но той сякаш е проявил служебна бдителност, опитвайки се да попречи на престъпниците?

— Зависи откъде ще го погледнеш… — не се съгласи мениджърът, посръбвайки изискано кафето. В този момент беше в стихията си. Има си такава порода безполезни чиновници: разплуват се пред кафето си и мелят по няколко часа празни приказки. — Той трябваше да пази своя пост, за това е нает. Това — първо. Второ: ако толкова лесно е бил лишен от личното си оръжие, каква охрана, какъв бодигард е, така да се каже? Както сега изясни прякото му началство, той имал афинитет към силните питиета, а това, нали разбирате, също не помага за поддържането на бойната форма…

— Че кой при нас в Русия няма афинитет към такива питиета? Не смятате ли, че е малко прекалено?

Обаче самият Соколов подкрепи по забележителен начин последното обвинение на мениджъра Кирил: беше използвал изключително плодотворно извънредната си почивка, като си бе позволил такава анестезия на пострадалия организъм, че се усещаше от няколко метра разстояние. Изглежда, жестоката травма на главата не представляваше никаква пречка.

— Боли ли ви? — попита Якимцев, посочвайки превързаната му глава.

— Не — сопна се онзи. — Не ме боли. — И се обърна към мениджъра: — Каква е тая мутра бе, Кирил?

— Млък! — кресна му Кирил, минавайки на фалцет.

Соколов съвсем равнодушно се съгласи:

— Добре, млъквам.

Мениджърът Кирил започна да мели врели-некипели, че макар охраната да не им е пряко подчинена, там са подбрани направо отлични момчета, нищо лошо не може да каже за тях. През цялото време Кирил по неясни причини държеше за ръка седящия с идиотска усмивка Соколов — сякаш се страхуваше, че онзи изведнъж ще скочи и ще избяга.

— Сигурно сте чували за охранителна фирма „Гвардия“? Всички са бивши военни, служили в горещи точки…

Якимцев кимна — чувал беше. Макар че по външен вид Соколов трудно можеше да бъде наречен човек с голям боен опит, а още по-малко герой от някоя гореща точка. Беше типичен сержант от снабдяването. Когато Якимцев служеше в армията, наричаха такива „макаронаджии“. Те оставаха на извънредна служба заради малкото, но съвсем очевидни армейски облаги: служиш си и не ти трябва да мислиш нито за квартира, нито за дрехи, нито за плюскане. Живееш си като готованец — какво по-добро за някой селяндур от дълбокия прованс, който и идея си няма какви да ги върши с тъпанарския си живот. Всъщност възможно е и да не беше справедлив по отношение на Соколов, друго може да го държеше, някаква дълбоко скрита военна жилка… Само едно нещо малко го смущаваше: май за снабдител беше прекалено слаб и доста жилав. Може пък да е служил не в интендантските, а в строевите части? Хитрата му мутра, която току придобиваше кисел израз — с което показваше на всички, включително и на Якимцев, че страда от нараняванията — беше украсена с коцкарски мустачки. Якимцев почти беше готов да повярва, че бодигардът съвсем истински страда и се мъчи, ако не беше уловил насочения към него напрегнат, предпазлив поглед, който Соколов веднага отмести. От нещо се страхуваше. Но от какво? От какво би се страхувал герой, който едва не беше заловил килъра? От отговорността за отнетото оръжие? Или пък от нещо, което Якимцев засега не знаеше? В малкия, но уютен кабинет, който му предостави за разговор с бодигарда мениджърът Кирил, стояха маса с компютър, две модерни офисни кресла на висок пачи крак, сейф, а стените бяха облицовани с дървени плоскости — това беше или претенция за разкош, или желание да се демонстрира, че на фирма „Квант“ не й е чужд модерният дизайн.

— Аз да тръгвам, нали? — нерешително попита Кирил. — Мисля, че тук ще ви бъде удобно. Телефонът е на ваше разположение. — Той посочи апарата. — Аз също, ако трябва. — И строго каза на Соколов: — Стига си се правил на глупак, ясно ли ти е? Кажи всичко, което си видял. Господинът е следовател по особено важни дела!

— Ту мълчи, ту отговаряй — избоботи под нос Соколов и млъкна, забелязвайки нетърпящия никакви шегички поглед на мениджъра.

Когато най-сетне Кирил изчезна, останалите насаме Якимцев и Соколов известно време седяха мълчаливо. Следователят мълчеше, защото беше решил първо поне малко да проучи бодигарда, а онзи, изглежда, чакаше първия му въпрос, страхувайки се да не каже нещо излишно. Търпеше и добросъвестно демонстрираше как страда от раните си.

— Какво, много ли боли? — наслаждавайки се на физиономията му, съчувствено попита Якимцев.

— Боли — отговори лаконично бодигардът. — Вие нещо ще ме питате ли?

— Така няма да стане — подсмихна се Якимцев и извади от дипломатическото си куфарче протокол за разпит на свидетели. — Нека отначало да ви се представя официално, за да разберете, че от този момент нататък носите отговорност за всяка своя дума. Аз провеждам разпит. Ето тука подпишете за отговорност при даване на неверни показания и за отказ на показания. Това са алинеи 307 и 308 от Наказателния кодекс. Ясен ли съм? Аз съм следователят по особено важни дела към Московската градска прокуратура Евгений Павлович Якимцев.

Соколов премълча. Не че Якимцев настояваше да получи отговор.

— Разследвам извършеното наскоро тук, при вас, покушение, на което сте станали свидетел…

— Ама вие за стрелбата ли? — отрони бодигардът.

— За стрелбата — ухили се Якимцев. — Кажете всичко поред. Име, бащино, фамилия.

— Нали вече знаете… — започна той, но млъкна. — Ами Андрей Леонидович Соколов. И по-нататък какво?

— Нали ви казвам: всичко поред. Адрес, номер на паспорта. Защо сте се намирали на мястото на инцидента, какво сте видели, как сте разбрали, че става нещо нередно… Хайде, започвайте, не ми губете времето.

Бодигардът смръщи чело и лицето му болезнено се изкриви — изглежда, движението засегна кожата на темето, където болката беше истинска.

— Този ден бях дежурен. През три денонощия дежурим, така че моля да ме извините, ако мириша…

— Не се отвличайте — спря го Якимцев, като изведнъж му се стори, че след като Соколов сам напомни за този факт, в малката стаичка още по-силно замириса на алкохол.

— Ами дежурен бях, значи… Моят пост е до входа в сградата. По принцип на улицата сме двама дежурни, като се сменяме на четири часа. Аз застъпих на смяна в осем, а в дванадесет трябваше да ме сменят… Някъде малко след като застъпих, започна стрелбата.

— А, не — отново го спря Якимцев. — Така няма да стане. Хайде по-точно. В колко според вас започна тази, както вие я наричате, стрелба?

— Ами, мисля, в девет — девет и нещо.

— Защо смятате така? Засякохте ли по някакъв начин времето?

— Всъщност не… Но в сградата, около която стана всичко, единадесети номер, живее заместник-ръководителят на президентската администрация… Тука всички го знаят… Той пътува винаги по едно и също време, хич не му е лош мерцедесът, с буркан, със специални номера…

Когато стигна до момента, в който килърът излязъл насред платното, спокойно насочил автомат срещу бавно движещия се към центъра „Нисан“, Якимцев отново го спря.

— Не се ли учудихте, виждайки насред Москва въоръжен човек, който съвсем явно има враждебни намерения?

Бодигардът даже не се замисли:

— Не, не се учудих. В Москва всичко е различно. Какво ли не може да се види. Щом е излязъл на платното значи така трябва. А после всичко ставаше толкова бързо, че не ми остана време за мислене…

— Бихте ли могли да опишете този човек?

— Да го опиша? Мога да се опитам… макар че в него нямаше нищо забележително… Автоматът — обикновена „акашка“, „калашник“ с дървен приклад, с гранатомет… А самият мъж… Един такъв… среден на ръст, като мене… Иначе… здравеняк. Има опит с оръжие. Или е бандит, или е от нашите, от армейците… Беше с тъмно палто… не, яке — нищо особено… Стреля по нисана от упор, може да се каже… след това, изглежда, се канеше да ги довърши с подстволника — видях, че освободи гранатата… Но не го използва…

— Как мислите, защо?

— Мисля, че колата беше твърде близо. Парчетата щяха да ранят и него.

Якимцев кимна — изглежда, наистина беше така.

— Значи видяхте как килърът разстрелва нечия кола, кани се да стреля с гранатомет и какво? Просто стояхте и гледахте?

— Де да бях си стоял — подсмихна се Соколов и отново се намръщи, — щях да съм цял и невредим. — Опипа пострадалото си теме. Явно сега се канеше да се гордее със себе си, сигурно вече се виждаше любовно отстрани, защото и в гримасата, и в позата му се появи някаква театралност. Разказът тъкмо стигаше онази точка, в която той имаше с какво да се изфука…

— И какво предприехте? — попита Якимцев, сякаш одобрявайки заливащата бодигарда гордост от самия себе си.

Бодигардът го погледна, сякаш беше дебил.

— Аз не само си стоя на поста, нали разбирате, имам оръжие. Истинско, бойно, пистолет „Макаров“.

— Така ли? — Якимцев се направи на учуден. — Доколкото знам, на частните охранителни фирми е забранено да използват бойно оръжие.

— Може на някой да е забранено, а на нашата „Гвардия“ е разрешено, не се съмнявайте, тук всичко е чисто… Извадих пистолета и стрелях, по-точно исках да стрелям…

— Искахте да стреляте или стреляхте?

— Ами стрелях… Действах според инструкцията…

— Според инструкцията сигурно изобщо не е трябвало да се намесвате, нали?

— Вярно, не трябваше… Това е произшествие извън охранявания обект. Но в случая очевидно убиваха хора… Вие например нямаше ли да се намесите?

— Не зная — честно отговори Якимцев. — И какво? Значи според инструкцията стреляхте във въздуха…

— Точно така! Стрелях във въздуха, глупак с глупак, а трябваше сигурно веднага да стрелям на месо… Някак веднага не посмях, а после не ми дадоха…

— Какво значи не ви дадоха? Хайде, разказвайте, че не ми се седи тука с вас по нощите! Вие сте били там, не аз! Вие сте видели, аз не съм, затова — хайде! Възможно най-бързо и с всички подробности! Разбрахте ли?

— Няма какво толкова да разказвам. Този, дето стреляше, явно не беше сам, защото някой ме цапардоса по темето — и край, повече нищо не помня. Как не съм паднал! Като дойдох на себе си — тиквата ме цепи, страшна цицина, няма ми пистолета. Около колата вече бяха само момичетата, продавачките от нашата бакалия, занимаваха се с някакъв мъж, а той целият в кръв…

— Значи излиза, че не сте видели този, дето ви е ударил? От каква посока се е появил? Поне някакво предположение?

— Изобщо не го видях, нали ви казвам! Като ме треснаха отзад, и изключих. На тротоара май стоеше някакъв мъж — нисък, гологлав, един такъв русоляв… Не, наистина не помня… Той може съвсем за друго да е стоял там, случайно, нали така?

— А този, ниският, не носеше ли големи очила, едни такива, като домино за маскарад?

— Аз него някак си смътно… Не, очила май нямаше, щях да си спомня такова нещо…

— Спомнете си дали този човек не стоеше до синя жигула „шестица“?

— Имаше някаква кола… Не, не искам да лъжа…

В цялата картина на покушението, която нарисува въображението на Якимцев след днешните разпити на свидетелите, имаше едно доста голямо бяло петно. Той по никакъв начин не можеше да разбере кога точно се е появил „чистачът“, онзи, дето е фраснал бодигарда Соколов. Предполагаше, че контролният изстрел е направен с пистолет „Макаров“, с него е доубит шофьорът. Освен това някои неща трябваше да се уточнят: Якимцев така и не разбра как точно Соколов е останал без пистолет. Първо излизаше, че е загубил съзнание. Сега пък казва: добре, че не бил паднал. Значи все пак е бил в съзнание?

Якимцев протегна ръка към Соколов:

— Имате ли нещо против, ако опипам вашата… м-м, травма?

Бодигардът се отдръпна от ръката му с крива усмивка:

— Вие какво, не ми ли вярвате? Не ми е жал — пипайте. Но не много силно, че яко боли…

Следователят внимателно отмести бинтовете, опипа с пръсти, разтваряйки мазните коси на бодигарда. Да, хубава цицина беше, всъщност хематом, дума да няма. С какво ли са го ударили, че да е толкова акуратна? Ако го бяха ударили както трябва с нещо тежко — например метален бокс, дръжка на пистолет, — кожата задължително щеше да бъде разкъсана, разсечена. А тук се виждаше гладка като яйце, добре налята със застояла кръв цицина — и толкова. И никакви рани… Якимцев реши да прати Соколов на съдебномедицинска експертиза.

— Андрей Леонидович, дали не знаете как е изчезнала камерата за следене, онази, дето трябва да бъде над вашия вход?

Якимцев пак блъфираше бодигарда — камерата можеше да е изчезнала ден преди нападението срещу Топуридзе и днес сутринта, пък и не беше задължително някой да я е свил.

— Камерата ли? — съвсем честно се учуди Соколов. — Изчезнала? Ами да, камерата… онова телеоко…

— Какво — ами да? Видяхте ли нещо или не?

— Не, нищо не съм видял… Сигурно вече съм бил в безсъзнание. Кой ви каза за камерата?

Якимцев реши да игнорира този въпрос. Не камерата му трябваше, а касетата, на която вероятно е бил записан ако не целият инцидент, поне лицата на килърите. Къде ли да я търси? Все пак трябва да се опита да изстиска максималното от бодигарда.

След като го помъчи още малко съвестта — дали лъжата няма да е прекалено грозна — Якимцев реши, че в замисленото от него няма нищо забранено от професионалната етика. Той се наведе към Соколов и съобщи доверително:

— Питате ме кой ми е казал? Главният мениджър на пазената от вас фирма, Кирил Суворов. Същият, който ни запозна.

Соколов реагира съвсем спокойно.

— Щом Кирил Петрович ви го е казал, значи е така. За какво му е да дрънка врели-некипели? Сигурно след като са ме цапардосали, са свили и камерата… за да не излезнат на светло…

— Я ми кажете — зададе още един въпрос във връзка с камерата Якимцев, — кой презарежда тази апаратура? Сигурно касетите после се съхраняват. Охраната или служители на фирмата вършат тази работа?

Соколов отново смръщи чело и изкриви лице в болезнена гримаса. Всичко беше толкова истинско, че направо се виждаше какво му струва поредното напрягане на мозъка.

— Според мен нашите момчета…

— Значи вчерашната касета трябва да е някъде тук, в сградата?

— Точно така! — зарадва се Соколов, че това не го засяга пряко. — Разбира се, тия кретени са свили камерата, но всичко се записва тук, вътре! Браво! — той чак се плесна по краката от кеф. — Ще ги хванете значи, мръсниците недни? Хванете ги, гражданино следовател! При тях, гадините, е моят пистолет… Не, аз разбирам, че са утрепали двама души… обаче пистолета… Че те с него още някого ще очистят, нали? А вината ще падне върху мен, не е ли така?

— Може би — каза Якимцев, макар да подозираше, че Соколов искаше да чуе съвсем друго.

Колкото по-дълго разпитваше Соколов, толкова повече се засилваше гнусливото му недоверие. Имаше някакви шменти-капели във всичко, свързано с бодигарда. И в това как страдаше, и как се тръшкаше за изчезналия пистолет, и в разказа за собствения му неосъществен героизъм, и накрая дори в тъпашките му мустачки.

— А къде сте служили? Имам предвид в армията? — изведнъж зададе той въпрос без всякаква връзка с делото. Може пък нещо да се изясни, ако разбере от коя гореща точка се е появил този бодигард.

— В/ч 51256 — без да се замисля, бодро издекламира Соколов.

— На мене, цивилния, това нищо не ми говори — подсмихна се Якимцев. — Каква е тази част?

— БЛО. Батальон за летищно обслужване. Тука е, до Москва. По-точно не мога да кажа — военна тайна.

Сега вече нещо се изясни: БЛО се смятаха за развъдници на мързеливци и контета даже през онази, голямата война. Сигурно затова Соколов беше такъв бодигард: за красота, да стои като мебел до входа на фирмата — виж, това всякак го можеше, още повече че беше и добре платено. А когато се стигне до нещо сериозно, до истинска опасност… Макар че, ако трябва да се вярва на него, все пак не се е изплашил…

— Защо напуснахте армията? — попита Якимцев, като даде на бодигарда за подпис протокола за разпита.

— Да не съм само аз — промърмори Соколов, доста внимателно преглеждайки всеки от малкото редове, където беше фиксирано главното в неговите отговори. — Всичко ми писна. Вместо двеста човека накрая останахме само четиридесет и седем. Най-важното — никакви редници, от последния набор — нито един човек. Само шефове. След което всеки ден ту дежурство, ту стоиш на пост. За какъв дявол ми е притрябвало? По няколко нощи поред не си спях вкъщи! Вие при това положение щяхте ли да останете на служба?

Якимцев си замълча, тъй като не смяташе, че трябва да отговаря на този въпрос. Бившият сержант възприе мълчанието му като пълна солидарност с него, мъченика.

— Ето затова й аз се махнах — продължи той въодушевено, подавайки подписания протокол. — Тука, макар и с риск за живота си, получавам пари. Добре, че жената се поуспокои, защото през последните месеци, докато служех, направо ми беше изпила мозъка… Знаете ги жените какви са… Не, сега съм си добре…

Лицето му пак се изкриви от болка, докато разтриваше пострадалото си теме. Та Якимцев да не забравя, че вижда пред себе си човек, заслужаващ всякаква симпатия.