Фридрих Незнански
Москва сити (3)

В Главната прокуратура

— Саша, ела при мен — обади се Меркулов по вътрешния. — Е, вече знаеш всичко, нали? — попита го той, когато Турецки седна както обикновено на стола до бюрото. — Чу ли интервюто на Слава?

Турецки кимна — беше чул и интервюто, и приказките тук, в прокуратурата на „Дмитровка“, относно атентата срещу Топуридзе.

— Славка ей сега ще пристигне — каза Костя и като забеляза, че Турецки вдигна глава с почуда, поясни: — Сам пожела да се отбие. Каза, че всички заедно трябвало да обсъдим някои неща. Все пак делото се контролира от главния…

— Да бе, разбрах. — Турецки се протегна. — Извинявай, нещо не можах да се наспя…

— Още ли тичаш по мацки? — промърмори Меркулов.

— Ти пък. Свърши се, Костя, свърши се… Общо взето, разбирам, че всичко е според закона и че делото се разследва от Московската градска прокуратура. Но все пак си мисля, щом се контролира от главния, защо не го дадат на нас? Понеже лично на мен ми писна да чувам за поръчкови убийства! Знаеш ли кое ме вбесява? Че тия гадове вече посред бял ден най-нагло трепят хора, а ние… Какво се подсмихваш, Костя?

— Точно в твоя стил е, Саша! Искаш всичко, и то веднага! Да не очакваш да се разплача и да кажа: „Да, да, Сашенка, леле колко си прав! Губим нашата война, нито теоретично, нито практически, нито тактически, нито законодателно сме готови за проблема!“. Аз мога да си го помисля, Саша, ти можеш да си го помислиш, но просто нямаме право да го казваме, камо ли да го превръщаме в щит за своята безпомощност! Ние трябва да се борим с тая напаст и ще се борим с нея. Добре или зле — засега според силите си. Но ще го правим! Дори е по-добре, че делото не е при теб, а при градските. Изобщо опазил ни господ да им се противопоставяме! Нали виждаш, кметът и бездруго нервничи и смята, че едва ли не всяка наша стъпка е против него. Прав е да нервничи, защото непрекъснато се опитват да ни въвлекат в игри, в политически бъркотии. Докато наша грижа е не политиката, а стриктното спазване на закона, извинявай, че ти го напомням!

— Да, колкото до последното, май си прав. Имам предвид относно кмета — засмя се Турецки. — Общо взето, човек може да му влезе в положението. Както и да се отнасяме към него, той си разбира от работата, всички смятат, че градът се променя направо пред очите ни. А все го ползват за изтривалка — като новак в затвора…

— Да, някой прекалено се заяжда с него. Да ти кажа, аз винаги съм се отнасял към него… обективно, разбираш ли? И на изборите гласувах за него. Какво да правя, няма за кой друг…

— А така, всички гласувахме за него, а сега гледаме как едва ли не явно го ядат. Ту телевизията, ту някой от обкръжението на президента, ту министърът на нашите вътрешни работи вдигне мерника на онзи, който е прекалено лоялен към кмета… Мисля, че и последният атентат е свързан по някакъв начин с тази каша.

— Глупости. Няма смисъл да гадаем преждевременно. Сега ще дойде Славка и ще ни обясни всичко, неговите момчета все нещо са направили.

Меркулов обаче се беше излъгал: пристигналият малко след това Грязнов също не успя особено да осветли нещата…

Влезе зачервен от студа, както винаги, шумно. Спря на прага и веднага, още от вратата, помоли секретарката:

— Клавдия Сергеевна, бъдете така добра! Донесете чай на скромния герой и ако може по-бързо. Да ви кажа, навън е доста студено! — И чак после благоволи да забележи двамата приятели: — Да поръчам ли и за вас, драги чиновници? — Но не изчака да му отговорят и изкомандва на смаяната Клавдия Сергеевна: — И още два, ако обичате. За тия мъченици на юридическата наука!

А щом видя, че тя се заема с чая, окончателно насочи вниманието си към тях.

— Е, как беше, момчета? — самодоволно попита той. — Хареса ли ви моят дебют в пряк ефир?

— Абе ти ни хареса — подсмихна се Турецки. — Обаче текстът ти… Това, което издрънка, някак не е много…

— Мамка му — огорчи се Вячеслав Иванович. — Аз пък толкова се старах дори на един следовател от Главна прокуратура всичко да му е ясно…

— Я стига — спря леката им словесна схватка Меркулов и добре, че го направи, защото секретарката най-после донесе чая.

— Ама че съм будала! Защо ми трябваше да си прося чай! — рече Грязнов, наслаждавайки се на подноса в ръцете на Клавдия Сергеевна. — Трябваше да си поискам кафе.

— Защо пък?

— Защото кафето върви с коняк! — намигна той на секретарката.

— Конякът е за гости — засмя се тя. — А вие сте наш човек. Пък и сте дошли на съвещание…

— Аха, видяхте ли, вие го казахте: дошъл съм — зарадва се Грязнов. — А щом съм дошъл, значи съм гост. Какво като не съм обикновен, ами със съвещателен глас. Няма ли да уважите един измъчен пътник, Клавочка Сергеевна?

Е, кой би могъл да устои! Още повече че Меркулов й кимна незабележимо, в смисъл: разрешавам. Като същевременно върна разговора в деловото русло и попита Грязнов:

— Там, в интервюто, спомена нещо за специалните служби и ФСБ. Това сериозно ли е?

— Ами! Е, обещаха на думи да помогнат, ако се наложи, и това беше. Макар че тяхната научна база щеше да свърши много добра работа. Но, от друга страна… Моите криминалисти вече се захванаха с автомата захвърлен от убиеца. Представяте ли си, дори не са му изтрити номерата!

— Е, и? — сепна се Турецки, — Номерът върху оръжието е голяма работа. Случвало се е по него да бъде проследена цялата верига от продавача до изпълнителя. Но то беше преди, през благословените „нормални“ времена. Колкото и да е странно, тогава мнозина биваха недоволни, че при подобен „лесен“ метод за разкриване най-често поръчителите оставаха в сянка!

— Това е положението — махна с ръка Грязнов, загледан като омагьосан как секретарката идва отново и слага на масата коняка, чинийката с нарязан лимон и три чаши. — Нали ви казах: дори номерът на автомата не е изтрит! Но каква полза! Започнахме да го проследяваме — автоматът е от Чечня. Първо е стоял в армейските складове, после бил даден на някого, после отписан като изгубен по време на бойните действия против незаконните въоръжени формирования на сепаратистите. — Той стана сериозен, което не му попречи да гаврътне коняка си. — Общо взето, търсим, но честно казано, информацията, с която разполагаме, е нищожна… Работим с фоторобота, но нали знаете — от него невинаги има полза… И после… В Интернет например излезе съобщение, че килърът най-вероятно вече е убит. Не сте ли го видели? Жалко! Трябва да ви кажа, че е много характерно съобщение. Направено е да дразни. Сиреч уж вие сте сложени за това, а нищо не знаете, докато ние сме само журналисти от електронните медии, а сме по-добре информирани от вас. Е, какво струвате тогава?

— Това е единият аспект — кимна Меркулов. — А вторият е нещо като знак: както винаги нищо няма да намерите, птичето хвръкна.

— Тия дела направо ги мразя — внезапно каза Турецки. — Човек започва да чувства някакво отвратително безсилие. Разни боклуци, разни мутри да са по-силни и по-умни от нас!

Възцари се доста тягостна тишина, нарушавана само от дрънченето на лъжичката в чашата на Грязнов — този път той бе решил да смеси коняка с чая и сега старателно разбъркваше противоестествената смес, мръщейки се в предусещане на вкусовите възприятия.

— Кой ти каза, че са мутри? — внезапно попита той. — Аз пък си мисля, че не са. И че изобщо цялата история спокойно може да има политически характер.

— Какъв е смисълът? — тръсна глава Меркулов. — Изборите нали минаха. Кого да компрометират? А може да е и нещо друго. Не, Слава, този път май не си прав…

— Изобщо — подхвана Турецки — нашата следователска работа не е да приказваме за Голямата политика, а да разкриваме престъпления, това е, господин генерал! — Но изведнъж го осени някаква идея: — Слава, твоите провериха ли какво заседание е имал кметът онази сутрин?

Грязнов сви рамене:

— Провериха, представи си. Най-обикновено заседание на московската управа. Планово, така да се каже. Провежда се всяка седмица в един и същи ден, по едно и също време. Така че момчетата са действали на сигурно. Според мен в случая няма за какво да се хванем. Освен да видим маршрута. Дали Топуридзе всеки път е минавал за кметството оттам… Защото са го чакали не само по конкретно време, но и на конкретно място.

Турецки, който, изглежда, бе много заинтригуван от делото и като че ли на мига му хрумваха разни идеи, не се съгласи с Грязнов. Маршрутът, да, непременно трябва да се провери. Защото ако убийците са го знаели, това можеше да означава само едно: че са действали под нечие ръководство! Да, добре би било да имат дневния ред на заседанието от 19-и. Може някой да е искал Топуридзе да не участва точно на него? Защото е щял да докладва… нещо опасно за някого. Или с доклада си да настоява за някаква забрана на столичната управа.

Грязнов изслуша тези съображения и се усмихна в отговор на въпроса му дали служителите от МУР не са се разтичали за дневния ред.

— Много пък сте припрян бе, чичо. Не още, не са се разтичали. И няма да тичаме. Нека с това се занимава следствената бригада. И изобщо какво искаш от мен, Саша? Всичко едва е станало, а вече настояваш да ти отговоря едва ли не изчерпателно. Още не знаем колко са били убийците… Така че, ако искаш да знаеш повече, свържи се със старши съветника от правосъдието Калинченко — новия зам.-началник на следственото управление на Московската градска прокуратура. На него е възложено да ръководи разследването…

— Какъв е пък тоя Калинченко? Нещо не съм го чувал. Костя, ти познаваш ли го?

— Съвсем наскоро присъствах на колегиума, където го утвърдиха. Преместен е в столицата заедно с новия заместник главен Чувильов. Загряваш ли? Общо взето, е оправен и си разбира от работата. Само дето прякорът му нещо издиша — отговори Меркулов.

— Не разбрах. Какво искаш да кажеш? — заинтригуван попита Турецки.

— Ами прякорът му е Тракториста. Като на онзи чеченски командир, помните ли го, който беше снимал на филм собственото си участие в гаврата и убийството на нашите войници? — каза Меркулов.

— Садист значи — уточни Турецки.

— Е, не знам… Но май така излиза. Или е жесток, или просто има тежка ръка. Макар че прякорът сигурно е почти без значение.

— Знаеш ли защо дойдох, Костя — каза Грязнов.

— За това ли? — Турецки направи жест, сякаш надига чашката.

— Е, браво, казахте, че е от сърце, пък сега се заяждате. Лошо, Саша… За това — Грязнов на свой ред стори същия жест — много ви благодаря, както и за чая. Макар да не знам на кого повече да благодаря, на вас, така наречените приятели, или на милата Клавдия Сергеевна. Но ако трябва да сме честни — той със закачливо нахалство си наля от коняка, — не съм дошъл да си пийна. Вижте какво си мисля, момчета. Тоя Калинченко е още нов тук, не е свикнал със столицата. И изобщо дали да не му помогнем малко? Все пак делото се контролира… Ще сме направо прасета, ако не му помогнем. Пък и нали го виждам — не е някой лигльо. И изведнъж — Москва… А Москва, както знаете, не си поплюва. Успях да си поговоря с него. Пред мен уж беше сдържан и пак ми ги наприказва едни… В смисъл, от тая ваша Москва идат всички бели за Русия, а ние в провинцията, видите ли, сме радетели за високите идеали… такива дивотии… А какво може да изтърси, ако наоколо няма свидетели — бедна ви е фантазията. Не дай боже, макар и случайно, е тия приказки да срещне кмета: той за подобни изказвания по адрес на Москва направо ще го смачка, честна дума! Така че като по-старши приятели дали да не му…

— Добре, Слава, ясно — кимна Меркулов. — Естествено, както разбираш, никой от нас няма да му става бавачка, но ще си поговоря с окръжния прокурор, който надзирава следствието.

— Я ми припомни кой ни беше окръжен — напрегна се Грязнов.

— Срамота, братко, срамота! Имаме прекрасен окръжен за Москва, Вадим Сергеевич Молчанов се казва и е страшно печен в работата. Кримките от всички градски прокуратури не могат да му се нарадват. И със съвет ще ти помогне, и ако трябва, делото ще поотложи, винаги обсъжда плановете по мероприятията с оперативно-следствените групи и така нататък, и така нататък. Тъй че по всички въпроси и деяния отивай при него. Освен това мога да ти кажа, че щом си започнал да се ентусиазираш по делото „Топуридзе“…

— Ами! Просто проявявам професионален интерес… Между другото делото е много любопитно, нали? Струва ми се, няма да оспорвате, че който е стрелял, е бил само изпълнител. Та бих искал да знам кой е в дъното на нещата… Честно казано, все повече се убеждавам, че е било акция за сплашване. Ако са искали да го премахнат, са щели да наемат истински убиец.

— Какво значи истински? — сепна се Меркулов. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че истинският така избира мястото, че никой отникъде да не го вижда, истинският убива сто процента, а не като в нашия случай…

— Значи смяташ, че повече прилича на сплашване? — замислено попита Меркулов. — И кого са сплашили?

— Виж, това според мен трябва да се изясни най-напред… Прав си: ако беше станало по време на предизборната кампания, щях да си помисля, че става дума за кмета. За да го компрометират по някакъв начин или да му отнемат някакви козове. Изобщо — да го извадят от играта… Помните ли как се опитаха да прецакат вицекмета на миналите избори? Тогава за късмет той остана жив. Но ако беше загинал, щеше да се наложи кметът да се оттегли, защото двамата се регистрират в екип: отпадне ли единият, автоматично отпада и другият. Може и в случая да става дума за нещо такова…

— Да, но изборите вече минаха! — поклати глава Грязнов. — И основният компромат е в архива… Тук все пак има нещо друго. Може Топуридзе просто да е притеснил някого. И малкото куче, ако го притесниш, ще те ухапе. Изобщо не се знае на кого е накривил шапката чиновник от подобен ранг…

— Край — решително сложи точката Меркулов. — Нека това е една от версиите за проверка. На мен например също не ми излизат от главата думите от интервюто на кмета, че от атентата срещу Топуридзе е заинтересована някоя криминална група, която не е съгласна с решенията му, а също, че противоречията в кметството са измислица на посредствени журналисти. Думите му за сетен път потвърждават това, което всички в този град знаем: че там, на московския Олимп, не всичко е така благовидно, както се опитват да ни внушат. — И рязко прекъсна самия себе си: — Момчета, стига засега. Значи разбрахме се. С всички евентуални въпроси и идеи, които ви хрумнат — при окръжния прокурор Молчанов…