Фридрих Незнански
Москва сити (31)

Турецки

Открих Исмаилов с голям зор. Отначало секретарката не искаше да ме свърже: „Джамал Исмаилович е много зает“, после Исмаилов уж беше ходил някъде, след това тя измисли още нещо, така че ми се наложи да хитрувам, да я заплаша малко, да й напомня, че носи лична отговорност.

Хвана ме яд. Дяволите да ги вземат всичките тези промени! Кой можеше преди да си помисли такова нещо — старши следовател по особено важни дела от Главна прокуратура се обажда на някого, а той демонстративно не иска да говори с него. Шибан олигарх!

Най-накрая Исмаилов все пак благоволи да се обади. Той внимателно ме изслуша, без да коментира онова, което чу, без да показва каквото и да било отношение към станалото. Усетих някакво необяснимо уважение към него и си помислих, че наистина е много сериозен противник — дори в неговото мълчание през телефонната слушалка се усещаше самоувереност и сила…

Най-накрая „олигархът“ каза:

— Ще изпратя при вас моя адвокат. Говорете с него.

Но аз вече се бях подготвил за истинска схватка.

— Напразно — веднага реагирах. — Напразно отказвате да дадете показания и да помогнете на следствието. Между другото имам право в случай на необходимост да ви докарам тук принудително. Само че тогава нашата беседа ще има съвсем друг формат, както сега е прието да се казва. Защо още от самото начало да си разваляме отношенията, Джамал Исмаилович? На вас трябва ли ви? На мен лично не.

Очаквах яростна съпротива, още повече че Исмаилов мълчеше, претегляйки всичко „за“ и „против“. Но той отговори като съвсем разумен човек:

— Е, добре, убедихте ме. Само че знаете ли, може би вие ще дойдете при мен, а не аз при вас? Страшно лошо ще си разкъсам деня. Пък и тук, в моя офис, предполагам, можем да си поговорим по-комфортно, отколкото при вас…

Какъв нахалник!

— Не, все пак вие елате при нас — твърдо възразих. И добавих за по-голям ефект: — Като в „Диамантената ръка“, помните ли?

— За Колима? Ама че хумор. Разбира се, че помня — отговори без всякакъв ентусиазъм Исмаилов.

— Елате тогава. Хайде да спазим всички формалности.

— Ще може ли да стане надвечер?

— Когато ви е удобно — в пет, може даже и в шест… Но тогава не мога да ви гарантирам, че ще се освободите рано. Така че сам се ориентирайте във времето.

— А какво ще кажете по въпроса за адвоката? — напомни ми Исмаилов.

— Разпитът на свидетел според закона се провежда без участието на адвокат. Виж, когато е обвиняем — това е друга работа! Та кога казахте?

— Хайде да е в четири, устройва ли ви?

— Нали вече казах: всичко ме устройва, само да е днес. — Неволно въздъхнах, представяйки си как заради този самоуверен тип седя в работата си до нощите. За всеки случай попитах: — Между другото, къде се намира вашият офис?

— Как, нима не знаете? На „Якиманка“, до хотел „Президент“…

Така си и помислих. Уви, братлета, такава е спецификата на следователския мозък. Когато задавах на Исмаилов този въпрос, подсъзнателно си мислех за визитата си в „Стройинвест“, за разказа на Дворяницки какво беше правил на 19 декември. Излизаше, че между двамата имаше някаква яка връзка.

 

 

Исмаилов съвсем не изглеждаше така, както бях успял да си го представя, слушайки гласа му по телефона. Имаше тънко, умно лице — интелигентността личеше и от острия поглед зад тънките, елегантни очила със затъмнени стъкла, и от бръчките около устата, и от голямото матово бяло чело. И изобщо той целият беше някак женствено изящен, слаб, но в същото време в него се усещаше огромна самоувереност, нестандартна сила. А може би това не беше сила, а порода — имаше прекрасно поставена върху мускулест бял врат глава, широки рамене и тънка като на танцьор талия. На странно бялото му чело изящно падаше кичур гарвановочерна коса със забележимо тук-таме посребряване. Стараех се да открия в образа на този човек нещо, което да не ми хареса, но засега не намирах.

Исмаилов също ме разглеждаше внимателно.

— Е, какво, Джамал Исмаилович — казах, когато мълчанието започна да става неприлично, — хайде да се запознаем. Старши следовател по особено важни дела към Главната прокуратура Александър Борисович Турецки. — Сложих пред себе си бланките за провеждане на разпит и се приготвих да записвам. — Вече зная кой сте… Всъщност… Как вие самият бихте могли да определите вида на дейността си?

— Аз ли? — учуди се Исмаилов. — Аз съм бизнесмен. Доста известен между другото…

Той се усмихна и аз си казах наум: „Ето значи какво е неприятното в него — усмивката… М-даа, лоша усмивчица…“.

А Исмаилов продължи мисълта си:

— Бизнесмен, когото добре познават в някои тесни кръгове.

— Каква е същността на вашия бизнес? Какви са, така да се каже, пристрастията ви в бизнеса?

— Само заради това ли ме повикахте? — попита все още усмихнат Исмаилов. — Нима не можехте да зададете този въпрос по телефона? Уверявам ви, че щях да отговоря. Честна дума!

Аз още веднъж внимателно го погледнах. Да, този човек беше абсолютно сигурен в себе си и убеден в своята неуязвимост.

Най-накрая Исмаилов реши все пак да слезе до моето ниво и да отговори:

— Официално се занимавам с хотелски бизнес.

— А какво значи това?

— Че как какво? — Исмаилов сви рамене. — Строителство, поддръжка, обслужване. Знаете ли, страничен човек даже не може да си представи какво обширно поле за дейност е това. Ето например пристигат при нас туристи. Пристигат, забележете, специално да си оставят тук парите. По цял свят на туристите им се радват, а ние, напротив, мъчим се. Защо, ще попитате? Ами защото не сме готови за това, няма къде да ги настаним — не стигат туристически хотели, най-елементарни, с три звезди. И това в Москва! А я си представете какво става из страната, тогава ще разберете, че този бизнес няма ни начало, ни край… И щом открих това, веднага си казах: този бизнес е мой.

— Просто забележително — такава отдаденост на работата. Но аз ви попитах за нещо малко по-различно. Вие казахте: „Официално се занимавам…“. Да не би освен с хотелите да се занимавате неофициално и с нещо друго?

— Е, на вас човек да не ви каже нещо! „Неофициално“ — в смисъл че всичко останало за мен е страничен бизнес. Знаете ли, когато започнете да изкарвате истински пари, те сами ви подтикват към някакви решения. Освен с хотелите аз се занимавам и с друга едра недвижима собственост, както и със строителен бизнес.

— Така ли? Много интересно. А бихте ли могли да ми изброите онези обекти, в които имате участие? Чух, че имате някакъв голям интерес към строителството на Третия околовръстен път. Вярно ли е?

— Само отчасти. Просто съвсем неотдавна в състава на моя холдинг влезе фирмата „Стройинвест“. Точно тази фирма е изпълнител на един от участъците на Третия околовръстен.

— А кой точно, ако не е тайна?

— Чуйте ме, Александър Борисович! Съдейки по всичко, чудесно сте осведомен и без мен. Така че защо са ви тези игри на стражари и апаши?

Помислих си, дали не е време вече да премина към решителна атака. Не, май че още не беше дошло времето на директните въпроси. И попитах, за да може Исмаилов да се отпусне, да отвлека малко вниманието му:

— Кажете, защо все пак се съгласихте да говорите с мен? Знам, че по принцип не поддържате контакти, ако нямат пряко отношение към вашия бизнес…

— Искате да кажете, че можех да се откажа от тази среща? — Той ехидно се усмихна с тънките си устни.

— Ами мисля, че напълно бихте могли. Сигурно предполагате, че по принцип нямаме нищо срещу вас…

— Нека да започнем с това, че имате предубеждение срещу мен. Недейте, изобщо не го оспорвайте! Да, аз можех да игнорирам вашето предложение за „среща“. Можех да изпратя адвоката си — не мислете, че съм се уплашил от вашата заплаха за принудителен разпит. В моето положение мога да си го позволя. Но, представете си, аз сам пожелах да се срещна с вас. Чувал съм, че сте съвсем приличен човек. И, представете си, исках да ви видя. За да знам с кого си имам работа, доколко сериозно ме застрашава вашето разследване…

— Е, и какво видяхте? Разочарован ли сте?

— Няма значение. Най-важното — видях, че не сте честолюбив. По-точно, не сте славолюбив. В противен случай изобщо нищо нямаше да се получи, никакъв разговор… Предполагам, че искате да чуете от мен истината, даже цялата истина, нали? Извинете ме, обаче нямате за целта необходимите инструменти и козове в ръката… Защо ви казвам всичко това? Ами при това положение мога да говоря нормално с вас само в случай че вашето честолюбие не е равно на моето. Иначе моето честолюбие задължително би трябвало да вземе връх над вашето. Не мога по друг начин, просто съм такъв. А при това положение каква откровеност би могло да има… Сега, след този необходим увод, позволете да разбера: какво все пак искахте да ме попитате, когато ме поканихте тук? И не губете нито вашето, нито моето време, моля ви. Сигурно ви интересува дали имам някакво отношение към покушението срещу Георгий Андреевич Топуридзе, нали?

— Да предположим, че за мен това не е загубено време… Добре, ще ви питам направо, като се възползвам от предложението ви по повод откровеността: вие имахте ли интерес Топуридзе да бъде премахнат?

— От къде на къде? Ние сме стари приятели, прекрасно си помагаме. Георгий е умен човек. Трябваха му инвеститори, съмишленици и аз идеално пасвах за тази роля. Изобщо ние бяхме като братя. За нас, кавказките хора, това не са празни приказки, както за много други! Аз заради него, да извинявате, на всеки ще откъсна главата!

— В такъв случай разрешете да попитам: кой от вас двамата е големият брат, а кой малкият? Не можеше ли да се случи например така, че на Георгий Андреевич да му омръзне вашето опекунство? Вашият диктат, произтичащ от правото на по-големия, което неясно откъде се е взело?

— Браво, скъпи! Добре зададе въпроса си, чудесно. Но аз не казах „братя“, казах „като братя“. Ние бяхме равни, казвам го с гордост. Защото да си равен на такъв човек като Георгий — това дори за мен е чест. Голяма чест. Не, към това покушение нямам никакво отношение. Аз мисля, че трябва да търсите в обкръжението на кмета.

— Не харесвате ли кмета?

— В дадения случай това няма никакво значение, а пък обкръжението му със сигурност не харесвам. Едно нещо е лъвът, а съвсем друго чакалите, дето преживяват покрай него.

— А на вас? На вас трябва ли ви такъв лъв? Нека да не е кметът. Човек като Топуридзе?

— На мен? Не. Аз съм си самодостатъчен като предприемач.

— Обаче, доколкото знам, в началото на своята предприемаческа кариера вие не сте се отказвали от помощта и даже опеката на Георгий Андреевич. Не съм ли прав?

— Мисля, че бъркате. Тогава в еднаква степен и двамата имахме нужда един от друг. Поне моето мнение е такова. И изобщо не виждам нищо лошо в това човек умно да използва в бизнеса отношенията си с влиятелни или даже опасни фигури.

— Да допуснем… Кажете, вие много богат ли сте?

— Няма да ви кажа! Това няма никакво отношение към дадения случай. Смятайте, че съм просто успял човек, който вече не мисли за пари.

Виж го ти, нахалника! По такъв начин още веднъж ми даде да разбера, че аз за него съм — тфу! Нищо!

— Добре — не тръгнах да споря. — Хайде тогава да се върнем към най-важния въпрос. Важи ли още нашата договорка за откровеността?

— Не се притеснявайте, питайте!

— Какво все пак знаете за това покушение?

— Отговарям: знам за него не повече от всички останали граждани на тази страна. Само онова, което беше съобщено по телевизията и във вестниците.

— Чак пък… А защо тогава казахте в интервюто, което дадохте по този повод, че ако Топуридзе беше продължил да дружи с вас, нямаше да му се случи нищо подобно?

— По принцип казах съвсем друго. Струва ми се, че казах: ако аз бях до него… Какво престъпно има в тези думи?

— Знаете ли, това прилича на някакво скрито злорадство: скъса дружбата си с мен — и виж какво ти се случи. Или даже скрита заплаха, предупреждение: ако беше останал мой приятел — нямаше да се наложи да те убиват…

— Вие направо сте йезуит! Вече обясних публично тези свои думи. Имах предвид, че ако бях до Георгий, щях да го защитя.

Отново си помислих, че Исмаилов се държи не просто самонадеяно, а дори някак подчертано самонадеяно. И още веднъж прецених, не е ли дошло времето да изиграя главните си козове — струва ли си точно сега да кажа на Исмаилов, че пострадалият вече е дал показания за следствието. Да му съобщя как самият Топуридзе смята, че атентатът срещу него е организиран именно от Джамал Исмаилов. Но все пак това беше много силен коз, който реших засега да запазя — разговорът можеше да тръгне в различни посоки. Казах това, което исках, по малко по-различен начин:

— Обаче някои свидетели по делото твърдят, че напоследък сте имали сериозни конфликти с Топуридзе…

— Ама моля ви се! Боже опази, както казват при вас. Ние много добре си изкарахме в ресторанта тъкмо вечерта преди покушението. И изобщо едва ли може да се говори за някакви конфликти между нас… Просто така, обикновени битови търкания.

— Може би, може би. А я ми кажете, защо онази вечер толкова сте настоявали Георгий Андреевич да пренощува при Величанска?

— Имате предвид защо съм го тласкал в прегръдките на любовницата му, като в същото време той си има любеща жена?

— Е, не съм толкова благочестив. Защо не сте искали той да си отиде вкъщи?

— Не задавате правилно въпроса… Просто исках да го спася от неприятности, значително по-големи от семейна кавга… Когато започна цялата каша, от отделните възгласи разбрах, че Георгий е нападнат от някаква престъпна групировка — солнцевска ли, таганска ли, някаква си там. Аз, нали разбирате, като човек, който не е съвсем местен, много-много не ги разбирам тези работи. — Исмаилов се усмихна: ще ни прощавате, не сме оттук, само минаваме…

Потривах ръце наум. Изглежда, най-накрая ми падна. Независимо от неговите милиони, независимо от финото му умно лице и усмивчицата, изразяваща безкрайно разбиране…

Нека сега да се опитаме да стреляме напосоки, да видим какво ще излезе.

— А знаете ли, че според показанията на други свидетели побоят е бил инспириран не от някакви си солнцевски, а от бодигардовете на вашия хотел „Балкански“. За това, че тези бодигардове между другото са ваши земляци, чеченци, взели най-активно участие в побоя, ясно говори и милиционерският протокол, съставен на мястото на събитието. Какво ще кажете за това?

Но Исмаилов изобщо не се притесни, беше все така сигурен в себе си и отговори на секундата:

— Ще кажа, че дори и вие, умен човек, с широк кръгозор, сте решили да се възползвате от общоприетия стереотип: щом някой е кавказец — значи е терорист или бандит. Ненапразно се хващате за етническия въпрос — „ваши земляци“ и така нататък… В моите предприятия работят хиляди хора. И смятам за предубедено отношение да бъда обвиняван за нещо само въз основа на това, че в делото са замесени мои земляци. Забележете, че не казах „расизъм“ или „национален шовинизъм“. Когато намерите тези нападатели, сами ги попитайте — повече от сигурен съм, те ще кажат, че никакъв Исмаилов не ги е подкупвал и не ги е карал да го правят. Защото то си е така. Нали са планинци. А за планинеца честта е над всичко. Той не може да излъже. И изобщо според мен не търсите където трябва. Сбиването е хулиганство, а при атентата срещу Георгий са се изправили сериозни хора…

— Само допреди няколко минути твърдяхте, че сте убеждавали пострадалия да отиде да пренощува при Величанска само защото същите тези „хулигани“ са можели да му причинят големи неприятности.

— Да, казах такова нещо. Мислех, че бандитите, които го нападнаха, са способни да му отмъстят, да го преследват и вкъщи.

— Значи правилно съм ви разбрал. Но вие веднага започнахте да твърдите, че тези хора не биха могли да организират покушение срещу него. Не смятате ли, че тук нещо не ви се връзва?

— Е, може би съм малко алогичен… Но не забравяйте, че онази вечер всички бяхме след тежка софра… на градус… Може и да съм дал някакъв не съвсем правилен съвет на Георгий, но все едно, смятам, че покушението е дело на хора от съвсем друго ниво.

— Ама защо мислите така, дявол да го вземе? — не издържах.

— Стегнете се, гражданино следовател — ухили се Исмаилов. — Ще ви обясня гледната си точка. Моят приятел Георгий се занимава с много големи работи в московската управа. Така че той си има и недоброжелатели, и завистници, и просто обидени от него хора, но това не са някакви нехранимайковци! Когато човек е голям, и враговете му не са малки!

И така, първата топка той криво-ляво я отби. Направо казано, немного убедително, но я отби. Макар че, съдейки по този разговор, съвестта му все пак не беше чиста. По-точно, не съвестта — съвест той може и да нямаше изобщо, а как да го кажа… споменът за стореното — той му играеше лоша шега… Накратко казано, този нафукан милионер нещо криеше. Изглежда, Топуридзе не се беше излъгал в своите предположения и изводи…

— Така че търсете в обкръжението на кмета — Исмаилов още веднъж настоятелно направи равносметка и ме погледна с насмешка. Да имаш да взимаш, повече няма да успееш да ми вдигнеш кръвното!

— Да, безспорно, ние точно там търсим — отговорих, издържайки на погледа му, — но сега нали говоря с вас? Хайде за малко да се върнем на „Стройинвест“, на вашия интерес към строителството на Третия околовръстен. Кажете, Джамал Исмаилович, защо взехте толкова активно участие при закупуването на хоризонталната сонда от Германия? Вие толкова силно се борехте за това, че против всички правила продадохте своя пакет акции от Универсална банка, даже без да го предложите на търг, както е прието, на аукцион.

— Не разбирам защо от покушението се прехвърлихте на някакви подробности от бизнеса — блеснаха очилата на Исмаилов, — но щом вече съм обещал да отговарям на всички ваши въпроси, ще отговоря и на този. Честно казано, не виждам в тази продажба на акции нищо противозаконно. Когато ги продавах, имах план да придобия „Стройинвест“. Но когато вече в процеса на сделката разбрах с какви дългове е обременен „Стройинвест“, реших да постъпя по друг начин — вложих парите си в сондата с надеждата, че дори тя да не помогне да се изчистят дълговете на „Стройинвест“, поне ще ми позволи след това да го придобия на много по-ниска цена от сегашната… А че съм продал акциите не според правилата — ами съдете ме, ако има такава възможност. Виновен съм, много бързах, времето ме притискаше…

Разбирах, че навлизам в област, в която знанията ми не можеха да се сравняват с тези на Исмаилов и нямаше никаква гаранция, че щеше да ми помогне лекцията за видовете финансово мошеничество, която ни беше изнесъл на бърза ръка раненият Топуридзе. И все пак се опитах да направя още една крачка в тази неясна посока:

— Направо невероятно, какви интересни неща стават при вас! За да хванете дивото, рискувате без всякакви гаранции огромна сума. А аз си мисля, че и за вас тридесет милиона долара никак не са малко, без да споменавам, че карате директора на банката да оформи кредит за още почти сто милиона, съзнателно докарвайки по тази начин банката до границата на фалита… Как сте могли да рискувате такива пари, знаейки, че проектът за строителството на същия този тунел, в който е трябвало да отидат парите, още дори не е утвърден?! Ами ако го отхвърлят? Вие просто ще изгорите, ще хвърлите парите си на вятъра? Нима не е така?

— Уви, така е — въздъхна Исмаилов. — Какво да се прави — аз съм си човек на риска! Сигурно това е чисто национално. Знаете ли пословицата: „Който не рискува, той не пие шампанско“? Е, освен това не съм робот, а жив човек, че дори романтик, да знаете. Главният директор на „Стройинвест“ е мой приятел от младини, разбирате ли? В случая изигра роля романтичната ми жилка, реших да му помогна… А пък милионите… какво толкова, милиони се печелят…

— Наистина сте романтик! Нима очаквате да хвана вяра на тази белетристика, след като вече съм наясно, че сте гушнали „Стройинвест“ и Универсална банка, чиито дългове сте изкупили срещу десет процента с пари, които сте намерили неизвестно откъде! Нали всички ваши сметки бяха почти на нулата…

Исмаилов отново ме погледна с онзи тежък, уморено-сладостен и в същото време полупрезрителен поглед, за който до този момент само бях чувал от Топуридзе.

— Ето че сложихме точка на всички красиви разговори за честност и откровеност. — Аз се подсмихнах, гледайки втренчено най-сетне разголилия се противник.

— Наистина не мога да го докажа — съгласих се. — Засега не мога. — И веднага добавих: — А щом стана дума за лични и длъжностни проблеми… Знаете ли, пак ще се върна към Универсална банка. Ето неотдавна в едно интервю сте казали, че се каните да се нагърбите с оздравяването й… И това при положение че Топуридзе вече е започнал процедурата за нейния фалит. Защо направихте това изявление?

— Защо? — Исмаилов сви рамене. — Канех се да се занимавам с тази банка само защото се смятам за добър организатор. Това е всичко.

— И какво? Само това се е оказало достатъчно, за да тръгнете срещу решението на вашия, както го нарекохте, брат?

— Защо срещу решението му? При всички случаи банката трябва да бъде възстановена от някого, нали? Нали и Георгий обяви нейния фалит не с цел да я съсипе, а за да я оздрави и в крайна сметка да подобри нейната работа… И тук се появих аз с моите идеи…

— Но доколкото ми е известно, вие никога преди не сте работили с банки, по-точно не сте се изявявали в ролята на банкер…

— Знаете ли, изглежда, избързах с положителните си изводи за вас… С тази ваша подозрителност започвате да ми харесвате все по-малко и по-малко. Да ме извинявате, но вие разсъждавате като редови, полуграмотен съветски мильо: щом е капиталист — значи винаги е лош, винаги е крадец и всякакви такива. През цялото време работя с банки, иначе нямаше да стана бизнесмен, просто нямаше да постигна такива значителни успехи. Само че преди работех с банките в пасивен режим, в режима на вложител, в режима на акционер, а сега искам да преведа тази работа в активна фаза. Надявам се, че това решение ще се окаже правилно. Ще кажа още веднъж: аз не съм робот, програмиран само да получава печалба, недейте да правите от мен чудовище!

— Изглежда, вие полека-лека искате да ме убедите, че Топуридзе не е обявил фалит на банката си заради вас, заради вашата разрушителна дейност?

— Направо ме учудвате, господин следователю! Толкова време вече говорим, говорим, а вие… Аз например съм абсолютно убеден, че ние с Георгий, макар и да не поддържаме същите близки отношения както преди, напълно можем да бъдем делови партньори. Нима си мислите, че Георгий щеше да прави цялата тази далавера с банката само за да ме отблъсне или да се дистанцира от мен по някакъв начин? Той създаде толкова високоефективни проекти, че аз например изобщо не се съмнявам как и сега просто е замислил нещо ново… И какво толкова не го уреждам при това положение, предлагайки му да изкупя дълговете на банката?

Изглежда, той беше абсолютно убеден, че нищичко не разбирам от това, за което ставаше дума, че не знам нищо за въведените наскоро сред руските финансисти мошенически трикове за „реструктуриране“ на собствените им дългове.

Затова не се въздържах от забележка, която можеше веднага да постави кръст на възможността за по-нататъшни нормални контакти:

— Какво, отначало набутахте парите на банката в „къртицата“, а след това направихте на Топуридзе предложение, на което според вас не би могъл да откаже?

Обаче въпреки моите опасения тази гангстерска фраза изобщо не шокира Исмаилов, а даже приповдигна настроението му до лек възторг:

— Точно така, точно така! Просто на банката не й провървя, на Георгий не му провървя, а тук се появих аз със своето предложение. Е, и защо трябва да откаже? Честно казано, не ви разбирам: когато всичко се руши, когато човек изчезва с откраднатото в чужбина — вие, следователите, сякаш сте доволни, тъй като някакви ваши прогнози са съвпаднали с реалността. А когато някой се кани да се бори на родна почва…

— Аз, да предположим, нямам нищо общо с това…

— Не, нямам предвид конкретно вас, а изобщо — усмихна се Джамал Исмаилович. — Неизвестно защо от човек като мен всички чакат, че след като добре се напечели, трябва да се спаси някъде на запад или на топлите хавайски плажове и да чака кога върху тиквата му ще почнат да падат ананаси. Лично аз реших, че ще се боря до последно!

— Значи отсега минавате на чисто финансова дейност?

— Нищо подобно! Банката е само така, забавление, упражнение за мозъка. Моята истинска любов, моето хоби, моята отколешна привързаност — това са недвижимите имоти. Там, ако искате да знаете, аз съм Моцарт.

Ах, какво славейче! Чак да се захласнеш. А човекът заради него лежи в болница и не е ясно кога ще излезе. Пък другия вече месец, откакто го погребаха. Моцарт, няма що! Наложи се решително да прекъсна набралия сила свидетел.

— А сега вие ме чуйте, господин Моцарт… Виждате ли, отново ми говорите за романтика и аз пак ще ви прекъсна с проза. Каня се да докажа, че с помощта на груб, криминално наказуем шантаж вие сте довели Универсална банка до фалит, за да можете след това с помощта на същите онези мръсни пари, които са ви помогнали да станете неин съсобственик, окончателно да я приберете в джоба си…

— Кой ви е внушил такава ерес, Александър Борисович! — пак пусна гадната си усмивчица Исмаилов.

И отново търпението ми свърши. Даже може да се каже, че чак почервенях от омраза към него.

— Не ме прекъсвайте! Трябва още да отбележа, че икономиката и всичко останало, което казахте тук, имат косвено отношение към делото, което водя. Аз се занимавам с разследването на убийство. И смятам да докажа, че имате най-пряко отношение към това престъпление.

— Чуйте, господин следователю… — със студен тон се възмути Исмаилов и аз отново му заповядах, едва сдържайки яростта си:

— Не ме прекъсвайте, чуйте вие. А след това ще си говорим, ако имате желание. Чуйте как в края на разследването виждам картината на станалото, на опита за убийство на заместник-ръководителя на московската управа Георгий Андреевич Топуридзе… По някакви причини вие бяхте абсолютно сигурен в това, че московската управа ще утвърди проекта за строителството на тунел в Лефортово с помощта на вносната хоризонтална сонда. Толкова сигурен, че изпреварвайки събитията и намирайки пари с помощта на машинации в Универсална банка, даже купихте сондата от Германия. Всъщност дори и тук изхитрувахте: взехте „къртица“ втора употреба, пък я представихте за нова, надявайки се по-късно да приберете разликата в джоба си. — Исмаилов внимателно ме слушаше, стиснал тънките си, посиняващи пред очите ми устни — изглежда, че се намираше под голямо напрежение. — Защо сте били толкова сигурен в своите планове — това ще изясним допълнително, мисля, че в успеха на това мероприятие ви е убедил вашият нов приятел и очевидно компаньон — Рождественски. И тогава до вас достигат данни, че друг ваш приятел — този път бивш — се кани да докладва пред управата и по този начин да закопае двумилиардния проект за строителството на тунел с дълбоко прокопаване. Името на бившия приятел е Топуридзе. След като разбирате за това, вие примамвате Топуридзе в ресторанта. Да-да, именно примамвате, вече знам, че сте подложили Георгий Андреевич на масирана атака. В ресторанта в присъствието на още две заинтересувани лица — Рождественски и Дворяницки — сте се опитали да убедите Топуридзе да не „ликвидира“ тунела, което се е канел да направи, след като е проучил алтернативния проект на Баташов от НИИ за транспортно строителство, по който разходите са се съкращавали три пъти. А когато не сте успели да убедите Топуридзе, решавате да направите всичко възможно той да не се изкаже на заседанието на управата. За тази цел с помощта на поканения от вас Плотников и двама ваши бодигардове, сте инсценирали нападение срещу Топуридзе от представители на някаква криминална групировка. Разбира се, тези специалисти са могли да довършат Топуридзе още там, до „Околица“, но нещо в такова просто решение не ви е харесвало. Не знам какво — дали изобилието на свидетели, дали присъствието на Анастасия Янисовна или друго, но вие сте направили всичко възможно Топуридзе да остане жив и да отиде да пренощува при Величанска. В този случай сте преследвали строго определена цел: вашите килъри сега вече са знаели откъде ще мине Топуридзе сутринта, отивайки на работа. Така Топуридзе е бил пресрещнат от килърите… Сега вече ръцете ви са били развързани. Вие с най-бързи темпове сте докарали в Москва сондата, а вашият приятел Дворяницки подготвил строителния изкоп за нея. Сега вече фактически никой не ви пречи и вие очевидно се каните да поставите всички пред свършен факт. Макар проектът да не е утвърден, прокопаването на тунела вече е започнало, така че в създалата се ситуация е късно да се променя нещо… — Продължавах да не свалям очи от Исмаилов. Той изглеждаше невъзмутим, само дето беше стиснал още по-силно устни. — Как ви се струва такава картинка? Или смятате да възразите?

Исмаилов продължаваше да мълчи — дали потресен от логиката на моите доводи, или защото подготвяше наум отговора си. Най-накрая той раздвижи почти почернялата си уста:

— Не се съмнявайте, имам какво да ви възразя. Но вие, следователите, като се хванете за някаква версия, се държите за нея докрай, с трактор не може да ви отмести човек… Затова няма никакъв смисъл да възразявам. Ще кажа само един довод в своя защита. Никога, ама никога нямаше да предприема такъв ход, който вие толкова художествено изобразявате. Знаете ли, аз съм амбициозен човек. Представете си, дори се каня да издигна кандидатурата си на предстоящите президентски избори.

— На изборите за президент на Русия? — уточних, без да показвам учудването си.

— Да, на Руската федерация.

— Като Бринцалов? И защо ви е това?

— Не, не като Бринцалов. Бринцалов го направи за реклама, а пък моите цели са съвсем различни. За мен тази акция е принципно важна — за утвърждаване на доброто ми име. Представяте ли си през каква проверка минава такъв кандидат? И ако аз успешно я премина — с моята репутация, с моя национален произход, — вече никой няма да посмее подобно на вас да ме отъждествява с някакви си гангстери… А и искам просто да проверя реалните си възможности. Изобщо обичам да си поставям задачи, първоначално изглеждащи неизпълними…

— Но засега това са само приказки, нали? А дали ще минете през проверката, за която говорите — това само Господ го знае и старите баби.

— Именно по тази причина не бих могъл да извърша това, което сега ми приписвате! И изобщо уликите ви, ако изобщо има такива, за което силно се съмнявам, явно са косвени. Или вече сте открили килърите? — Сините му устни се раздвижиха и застинаха в иронична усмивка. — Най-вероятно нямате истински доказателства, иначе щяхте да сте ме арестували много отдавна. — Той стана. — Затова позволете да се сбогувам. Не мога да кажа, че съм много щастлив от нашето запознанство, макар че то в известна степен беше любопитно. И най-настоятелно ви моля, ако нямате нищо конкретно срещу мен — не ме дърпайте, няма какво да ме плашите, още повече че не съм от плашливите. Не разваляйте окончателно мнението, което съм си изградил за вас…

Побутнах му през масата листовете на протокола за разпит на свидетел. Говорихме дълго, а протоколът излезе кратък… Но едва ли и най-подробният протокол би могъл да отрази всичко онова, за което си говорихме…

— Прочетете го внимателно, подпишете всеки лист… А що се отнася до преките доказателства — те наистина засега са малко. Но лично на мен не ми трябват — аз не съм съдебен заседател. Днес си поговорих с вас — това ми стига. Поне за да знам дали сте извършили престъпление или не. Аз съм убеден, че сте извършили. А че ще имаме доказателства, можете изобщо да не се съмнявате. — Замълчах, наблюдавайки как Исмаилов мести погледа си по редовете на протокола.

— Какво пък… — Усмивката така и не слизаше от лицето му. — Отговаря на казаното от мен, всичко е точно. — Той започна да подписва листовете на протокола. — Та за какво си приказвахме с вас? А, да, доказателствата. Както се казва, желая ви попътен вятър. Ако намерите нещо — току-виж, сме си поговорили пак. А дотогава не е необходимо да ме разкарвате без нужда… Между другото — спомни си той, вече отваряйки вратата — имайте предвид, че повече няма да ме видите без адвокат…

 

 

След като Исмаилов си отиде, известно време продължих да седя опустошен зад бюрото си — този разговор ми отне толкова сили, та ми се струваше, че вече нямам никаква енергия да стана и да отида където и да било…

Делото за покушението срещу Топуридзе вече не можеше да се нарече висящо, но от това на никого не ставаше по-леко. Получаваше се нещо дори по-неприятно от висящо дело: аз практически знаех със стопроцентова сигурност кой е главният виновник за престъплението и всички косвени улики сочеха именно него, но нямах преки доказателства. И престъпникът — умен, смел, презрително убеден в собствената си безнаказаност — се гавреше и с мен, и с правосъдието.