Фридрих Незнански
Късните новини (8)

Денят на дърваря

— Е, Осколков, вие лично имате ли някакви версии за случилото се?

Капитан Журавльов се опитваше да си придаде строг вид — все пак провеждаше разпит на свидетел. Но излизаше някак глупаво, защото познаваше Петя още от дете. Преди тридесет години по комсомолско поръчение бе дошъл заедно с баща си в застрояващото се градче в тайгата.

— Ех, чичо Саша, кви ли предположения мога да имам аз…

— Колко пъти съм ти казвал, че когато съм на служба, трябва да ме наричаш „другарю капитан“?

— Ми нали другите отдавна ги няма. Господин капитан!

— Няма значение. Всичко трябва да е по установения ред, по устав.

Журавльов беше нервен: пристигналата от Москва следствена бригада енергично се бе заела да открие причините за изчезването на вертолета и той се притесняваше, че столичните следователи ще вземат да си пъхат носовете и в други дела — неразкрити или прекратени, — без да спазват задължителните процесуални норми. А при него имаше доста такива случаи.

— Хайде, разказвай как стана работата.

— Че кво да разказвам? — Петя нервно си играеше с дебелия цип на лятната си куртка. — Не можах тоя ден да летя, та помолих Серьога да ме замести…

— „Помоли“? — втренчи се в него Журавльов с гневно светнали очи. — Да не си посмял да го споменеш пред московските следователи. Веднага ще те тикнат в ареста за нарушение на правилника за полети. И защо не можа да летиш?

Петя стеснително се усмихна:

— Е, то се знае защо. Вечерта се натрясках с момчетата, а на заранта не ми беше до полети.

Капитанът накрая се ядоса:

— Голям глупак си, Петя. Кой разправя такива работи в милицията? Аз съм длъжен да запиша твойте показания в протокола за разпит. Какви ми ги дрънкаш сега?

— Ми вие няма да ги записвате, чичо Саша. Иначе ще вземат да ме уволнят от работа.

— Нали и аз това ти обяснявам! — понижи глас Журавльов. — Много-много не приказвай. „Чичо Саша“! Няма чичовци тук! Милицията е правозащитен орган.

Той извади от бюрото си чиста бланка.

— Значи записваме точно така: на шести септември гражданинът Осколков се е разболял. Ето защо курсът е бил поет от Дехтярьов. Вероятно и той е пийнал предната вечер, а?

Петя протестиращо замаха с ръце:

— Как така бе, чичо Саша? Той не близваше капчица алкохол, камо ли преди полет!

Капитанът продължаваше да умува над протокола:

— Съгласно показанията на Пьотър Осколков вертолетът е бил в пълна изправност… Нали?

— Ми като изключим, че за последен път правихме ремонт на стартера преди две години, че шасито съвсем издиша и отоплението не работи.

Журавльов заплашително събра вежди:

— Казах ти, внимавай какви ги приказваш, дръж си устата за тия неща! Иначе ще подведем под отговорност твоя началник Дмитрий Борисович. А не е виновен човекът, че не му се отпускат средства. Записвам: вертолетът е бил в пълна изправност…

— И кво се чува, чичо Саша, не са ли открили някакви следи?

— Не са. Нищо. Дори „черната кутия“.

Петя неспокойно се размърда на стола.

— Ще ви кажа нещо под секрет. — Той се наведе към капитана и зашепна: — Ние „черната кутия“, таковата…

— Какво таковата? — настръхна Журавльов.

— Мии, изобщо… я махнахме.

Капитанът закри лицето си с ръце:

— Защо бе?

— Ми само място заема тая пущина. А тъй можах да си сложа магнетофона. Пък и на опашката нали има още една, е, вярно е, че тя не работи…

— И как успя? Нали без „черната кутия“ вертолетът не може да лети?

— Е-е, аз помолих Гриша, механика от трансформаторното. Много ги разбира той тия работи.

— Ти поне съзнаваш ли, че за това може да влезеш в затвора?

— Ми вие на никого няма да кажете, чичо Саша, нали? А?

Журавльов поклати глава:

— Ох, все повече ме затрудняваш. Добре, пишем нататък, „… е бил в пълна изправност“.

Петя разглеждаше ноктите си. Меко казано, не бяха особено чисти.

— Жал ми е за Серьога. Едно време заедно постъпихме в школата. И заедно учихме. А виж сега кво стана. Навярно е жив, как мислите?

— Че къде може да се дене? Да не мислиш, че е забягнал в Китай?

— Може би лежи някъде ранен?

— Не ми се вярва… Ей го, три дни стана, откак го търсят.

Петя се замисли. В кабинета на участъковия началник на милицията в селището Февралски се чуваше само пъхтенето на капитан Журавльов, който съчиняваше протокола.

— Не — проговори накрая Петя, — невъзможно е нашият „Миша“ да падне просто така в тайгата. Аз летя на него вече, кажи-речи, пет години. Е, имало е дребни повреди, няма да си кривя душата. Но изведнъж да откаже да лети — такова нещо не е било.

Журавльов продължаваше да пише.

— Какво е карал ли? Както винаги, спецтовар от находищата.

— Ще ти дам аз един „спецтовар“! Това е секретна информация!

— Стига де, чичо Саша. Тая „секретна информация“ я знае всяко куче във Февралски.

— Слушай, между нас да си остане — прошепна Журавльов, като погледна към вратата и заслони с шепа устата си, — най-вероятно заради тоя товар е изчезнал вертолетът.

— Е — махна с ръка Петя, — това и бездруго е ясно на всички. А много ли е било златото?

— Към четирийсет килограма на пясък и кило и половина в самородни бучки.

Петя подсвирна:

— Бая нещо… А кой е проверявал товара?

— Коля Фомин.

Щом излезе от милицията, Петя веднага тръгна към товарния терминал на летището. „Ще го поразпитам аз тоя Фомин. Може пък да изскочи някоя следа, мамка му мръсна.“

Селището Февралски за половин час можеше да бъде обходено от единия до другия край. То бе типично градче в тайгата, строено през шейсетте години и оттогава насам в него не бяха правени никакви промени. Единствените му забележителности бяха може би площадът със сивия куб на административната сграда — бившия градски съвет — и почернелия паметник на вожда на световния пролетариат, сочещ пътя към светлото бъдеще. Всички други постройки бяха олющени и стари хрушчовки от барачен тип, отдавна отживели времето си. В тесните им стаи се тъпчеха със своите деца и внуци жителите на Февралски, неизвестно защо докарани тук от всички краища на Съветския съюз. Петя беше кореняк февралчанин. Тук беше роден, тук завърши училище, а сега летеше с вертолета до околните селища, повечето от които почти пълно копие на Февралски. Трите години във Владивосток, когато учеше в школата за летци, бяха единствените в живота му, които бе прекарал извън родния си град.

На отиване у Коля Фомин Петя се отби в магазина за хранителни стоки и купи бутилка „Руска водка“ — зер нямаше да ходи при човека с празни ръце.

Петя го познаваше отдавна. Когато в началото на деветдесетте години дойде да работи с „Миша“ — така пилотите гальовно наричаха Ми-8 — Фомин вече бе инспектор по полетите. Беше свой човек, разбран, обичаше да си попийва, така че едва ли бе замесен в изчезването на вертолета. Негово задължение бе да проверява товарите и да следи дали няма на борда нещо леснозапалимо или взривоопасно.

Както обикновено, Фомин си седеше в стаичката и пиеше чай.

— А, Петуня, влизай — покани го той, като избута с крак втората табуретка изпод масата. — Седни да пием чай.

— Аз имам нещо по-хубаво.

Петя извади бутилката от джоба на панталона си и я тропна на масата.

— Ооо! — възкликна Коля и потри ръце. — По какъв случай?

— Днес е Денят на дърваря. Трябва да го отбележим.

— Точно така! Прав си.

Домакинът извади от нощното шкафче две ръбести чаши от дебело стъкло, половин хляб, парче салам и консерва „Писия в доматен сос“.

— Добре си го намислил, Петуня.

Наряза салама надве-натри и отвори консервата с риба, след което наля водка в чашите:

— Е, хайде да пием!

Като жител на тайгата Фомин ни най-малко не се учуди на неочакваното посещение на Петя Осколков, с когото не го свързваха кой знае какви приятелски отношения. Щом е дошъл, значи е по работа. Ако трябва — сам ще си каже, ако ли пък не — негова работа.

— Даа — започна Петя след третата чаша, — все още не са намерили Серьога. И най-важното, няма никакви следи.

— Сиреч сега си без работа?

— Ми тъй излиза. Интересно, кво ли е могло да стане с вертолета? Всичко си беше нормално. Стартерът е в ред. Главата си режа, че двигателят не може да спре просто така.

Както е характерно за алкохолиците, Фомин бързо се напи. И вече говореше по-малко, а през другото време гледаше Петя с блуждаещ поглед.

— Да си кажа правото, мина ми през ум, дали пък Серьога не се е приземил нарочно?

Коля сви рамене.

— Защото златото ще му стигне за цял живот. Дори за внуците му ще остане. А вертолета може да го е потопил в някое езеро в тайгата. Никога няма да го намерят. Как смяташ?

Фомин въздъхна и си наля още.

— Не мисля, че Серьога е способен на това, Петуня. Той си беше обикновено момче, добро и трудолюбиво. Пък и остави жена и дъщеря. Мигар тъй ще ги зареже? И сетне, охраната…

Петя се почеса по тила:

— И това е вярно… Та значи е загинал?

— Очевидно.

— И то заради златото. Някой нарочно е повредил нещо, да речем пак стартера, и вертолетът е паднал в тайгата, а крадците най-спокойно са задигнали сандъците и дим да ги няма.

Вместо отговор Фомин доля чашата на Петя.

— Защо да умуваме сега? Да пием. За Серьога.

Пиха. Фомин с усилие набоде с вилицата парче салам и го лапна.

— Виж какво, Петя, ще ти кажа една работа. Само че гледай да не се изтървеш пред някого. Във всеки случай, поне засега.

Той бавно запали една „беломорка“ и се наведе към Петя:

— Никакво злато нямаше на вертолета.

Момъкът тутакси изтрезня.

— Как така?…

Фомин се облегна назад, любувайки се на произведения ефект.

— Казвам ти бе. Мислиш, че съм пиян ли?

— Ъхъ — кимна Петя.

Фомин замълча, като дишаше тежко и оглеждаше празната бутилка.

— Тогава иди за още водка.

— Недей, Коля, може би ни стига вече, а? Деня на дърваря го отбелязахме…

— Добре де. Я кажи, ти вярваш ли ми? Нямаше там никакво злато. И освен мене никой друг не знае. Дори да узнаят, пак няма да повярват. От началото и аз самият не повярвах.

Това приличаше по-скоро на пиянско бръщолевене. Но Фомин говореше така убедено, че Петя реши да го поразпита за всеки случай. Фомин обаче ломотеше вече най-различни врели-некипели:

— Нямаше там злато, нямаше. Глупости са всичко това. „Хо-ора много-о по света-а и все-ееки със своя-ата съ-ъдба-аа. На-адежда ни дарява-аа във зо-ори старият ло-одка-ар…“

Неочаквано той отпусна глава върху масата и заплака.

— Все тоя грузинец. Все той…

Петя се заслуша по-внимателно, но уви.

— Ей, Колянич, какъв грузинец?

Опита се да го пораздруса, но Фомин вече беше мъртвопиян. Последното, което пророни, преди да заспи непробудно, беше:

— Контейнера. Железният контейнер…

По-късно се оказа, че може би това са били последните думи в живота му.

На следващата сутрин Петя узна, че Фомин се е самоубил — намерили са го обесен в стаичката му.