Фридрих Незнански
Късните новини (57)

Влаковата катастрофа

Турецки искрено се развесели, когато владивостокските шерлокхолмсовци му изпратиха специалния доклад — сведенията за обстоятелствата, при които е бил убит Гибона.

— Значи такава демонстрация на сила са си уредили, а? — смееше се и Грязнов. — Виж какво, мама винаги ми е казвала: „Славик, не бива да се перчиш.“ Но опасявам се, че те не са имали кой да ги възпитава.

Откараха Вела в болницата.

„Е, това е за трети и последен път — помисли си Турецки. — Първият път беше у Кирякови, вторият — в болницата, но й се размина, а третият път Славка свърши доста добра работа и я спаси на косъм. Разправят, че когато нещо случайно се повтори повече от три пъти, ставало система. Значи, тя ще живее.“

И Турецки осъзна, че много му се ще, ама най-много от всичко, тази бивша мафиотска жена да живее. Разбира се, даваше си сметка, че любовният им роман трябва да приключи, и то твърде скоро, защото предстоеше завръщането на неговата съпруга, Ирина Хенриховна, която той не искаше да напусне, така че трябваше някак си да оправи нещата. На Ирка нищо няма да казва, естествено, защото тя не е с чак толкова широки разбирания. Но виж, как да каже на Вела?

— Я дай да поизтръскаме Емелянов и Цаликов още веднъж — предложи Турецки ненадейно, като прекъсна смеха на Грязнов.

— Ами че те изръсиха всичко, разцепиха се направо до задника — учуди се Грязнов, който допреди малко имаше чувството, че в момента неговият приятел мисли за всичко друго, освен за работата.

— Ще видим — щракна с пръсти Турецки.

„За кой ли път вече при това дело всичко ни идва само в ръцете и пак така ни се изплъзва — помисли си някак весело той. — Принце, Принце, Принце… Кой си ти? Акпер? Със сигурност. Едуард Николаевич Владимиров? Е, и какво от това? Мога само тихо да се възхищавам от странната ти личност. Нима свободата и независимостта на тая малка кавказка република те вълнува чак дотам? И защо ли пък не? Достойни чувства. Само че, както казва Меркулов, не им вярвам.“

Олимпийските медалисти все още имаха доста бодър вид. Хората, които се завръщат от Америка, обикновено се връщат някак не като руснаци. Това не харесваше на Турецки. Не, не затова че са бодри и със самочувствие, а защото плюят на всяка крачка. В Щатите, видите ли, всичко било различно.

„Май взех да се озлобявам към тях — помисли си Турецки. — А това не е хубаво. Трябва веднага да се стегна…“

— Е, какво, момчета? Разказвайте — каза им доста спокойно. — Казвайте сега кой и какво. Защото иначе, мръсни гадове, живи ще ви изям! Кожите ще ви одера!

Олекна му някак на сърцето. Пък и медалистите някак си помръкнаха.

Започнаха да разказват същото. Как отначало ги наел Трофимов, а после Поляков. Впрочем на тях не им пукало особено, защото всички договорки се правели от Терапевта. Но все пак за себе си решили, че ако им припари под краката, веднага ще разкажат всичко, за да не им стоварят цялата вина. Та затова проучвали всичко най-подробно.

Пречукали Малахов в оная гора. Поне така смятали.

А виж, ония двамата — как се казваха? — направо на улицата…

— Стоп, стоп, стоп! — спря ги Турецки. — Я повторете още веднъж, да чуя, ама по срички.

— На у-ли-цата — послушно изрецитира почти на срички Цаликов.

— Интересно. Значи вие сте били съседи на Гибона, така ли? Живеели сте до къщата му и сте го чакали само да излезе? — хвана се Турецки за тая подробност.

Медалистите се спогледаха. Бегло, едва забележимо. Но все пак забележимо.

— Ами ние… — замънка Емелянов.

— Казах ви, момчета, кожите, кожите ще ви… — напомни Турецки.

— Ами имаше там една фльорца — припряно се намеси Цаликов, — та тя сама уреди всичко.

— Коя е тя и защо аз не знам? — обади се Грязнов.

— Някаква си Нюра… Май работела при Гибона масажистка…

В кабинета надникна младият следовател Чипига, включен в екипа на Турецки.

— Може ли?

— Почакай! — махна му с ръка Турецки. — Я ми опишете тая Нюра. Но, момчета — с пълни подробности, нали?

Той намигна на Грязнов, който кимна и бързо излезе от кабинета, за да се свърже с владивостокските шерлокхолмсовци.

— Ами така… едра и снажна, хубавица…

— Ъхъ, фльорца в разцвета на младините си — прекъсваха се един друг медалистите.

— Александър Борисович, може ли? — жално се обади помощникът му.

— Абе нали казах — почакай малко!

— Та значи тя сама дойде при нас и…

— Александър Бор…

— Момчета — викна Турецки към вратата. В кабинета влязоха двамата оперативници от криминалната милиция, които до този момент бяха стояли в коридора. — Постойте тука за малко, ако обичате. Аз ще изляза. Няма да се бавя.

Турецки излезе в коридора и попита помощника си:

— Е, какво толкова е станало?

— Влакова катастрофа — сви рамене младият следовател Чипига.

Турецки се втренчи в него като питон в мишка.

— И това ли дойде да ми съобщиш?

Чипига мълчеше.

„Явно нещо ме будалка — сепна се Турецки. — Донесъл ми е важна новина.“

— Хайде, казвай — ясно, бързо и стегнато.

— Катастрофирал е един товарен влак.

— И това ли е?

— По-нататък следват вече подробностите — едва забележимо, единствено с очи се усмихна помощникът.

„Какъв галфон съм само, отглеждам си шегаджии да ме поднасят!“

— Добре де, карай с подробностите.

— Влакът е пътувал за Кавказ, според товарителницата е карал селскостопанска техника и торове…

— По-накратко.

— Но в него е имало хора.

— Интересно. Макар че у нас хората заместват техниката с доста голям успех, пък и ако ги попритиснеш, виждаш, че са пълни с тор.

„Нещо ме избива на черен хумор, но шегите ми са плоски — помисли си Турецки. — Не е на добро…“

— И всички до един са мъже. Всички до един…

— Бойци-интернационалисти? — довърши мисълта му Турецки.

Помощникът кимна.

— По дяволите! И са отивали на война?

— Оказа се, че и те самите не са знаели това — разбърза се изведнъж помощникът. — Качили ги някъде извън Москва, заключили вагоните и влакът потеглил. Някъде по средата на пътуването взели да се досещат за туй-онуй. И после, сам знаете, направили „корабче“.

Турецки знаеше за „корабчетата“.

Те бяха стар номер на криминалните затворници. Вагонът се разлюлява наляво-надясно, защото просто цялата група започва да се мята от едната страна към другата. И така, докато не го обърнат. Разбира се, дават маса жертви, но който оцелее, е вече свободен.

— Колко души са били?

— Към две хиляди.

„Всички, или почти всички“ — облекчено въздъхна Турецки.

— И после?

— А, после ли? Ами прибрали са ги…

— Всички? — недоверчиво попита Турецки.

— Всички — театрално разпери ръце помощникът му.

— Лъжеш! — усмихна се Турецки.

— Не!

— Такива неща не се случват. Това е почти изключено!

— Изключено е. Но те са се обърнали точно до един ешелон, натоварен с вътрешни войски. И те пътували за Кавказ.

— Будалкаш ме!

— Това е вече по-меко казано — отбеляза Чипига. — Добре де, четирима са офейкали.

Турецки прегърна по-младия си колега. Просто така, по мъжки. Като пратеник с добра вест.

— Разпитват ли ги вече?

— Ъхъ.

— И?

— Нищо — понамали градуса на ентусиазма си Чипига. — Не, не защото не искат да приказват. А защото нищо не знаят. Извикали ги от Сочи, уредили им някакъв парад… Впрочем познайте къде?

Турецки разбра, че този въпрос има важно значение. Къде ли може да е уредил тоя парад Акпер-Принца? С неговите амбиции?

Дали пък не е на Червения площад? Не, не. Твърде рисковано е. На Мемориала? Не. Също не, защото новите исторически паметници не отговарят на „ранга“ му. Виж, нещо по-романтично, с по-стара историческа слава…

— На Бородинското поле — колебливо предположи Турецки.

Известно време следователят Чипига мълча.

— Е, майтапът свърши, нали? — каза накрая обиден. — Вие сте знаели…