Фридрих Незнански
Късните новини (52)

Подаръкът

Рано сутринта край Ени-Чу се приземи малък военен хеликоптер. В това нямаше нищо необичайно: селото получаваше само по въздух необходимите продукти и стоки за бита, така че ако от време на време тук не се приземяваше по някой хеликоптер, жителите му щяха да бъдат принудени както преди сто години да тръгнат по вече забравените планински пътеки, по които можеше да се мине само пеша или на магаре. Впрочем точно този хеликоптер не носеше подобен товар. Перките му още не бяха спрели да се въртят, когато през вратата бе спусната сгъваемата стълба. След секунди оттам слязоха група военни, сред които биеше на очи един с униформена пилотка и генералска униформа. А останалите явно бяха негови подчинени и охраната му. Мъжът с бързи крачки се отправи към къщите. С него тръгнаха петима бойци с автомати.

Очевидно генералът добре познаваше пътя. Мина по главната улица, после зави и след няколко минути се озова пред къщата на старейшината Ибрахим. Дълго време никой не му отваряше. Накрая изникна един сънен момък и обяви, че Ибрахим още не се е събудил. Генералът гърлено изпсува, отстрани момъка от пътя си и влезе в къщата. Охраната го последва.

Няколко минути, след като той се разположи в един фотьойл в гостната, от страничната врата влезе Ибрахим.

— Селям алейкум — сухо поздрави старецът.

— Алейкум ас-селям, дада — стана генералът и подаде ръка.

Старецът обаче се направи, че не я забелязва. Седна до масата и посочи на госта си отсрещния стол.

— Какво те води насам толкова рано? Нахълта в къщата ми, уплаши всички… Не се намираш в щаба си, можеше да се държиш малко по-учтиво — сурово произнесе Ибрахим.

— Сега е война и няма нужда от излишни церемонии — възрази генералът.

— С подчинените си можеш и да не се церемониш. Тук обаче аз съм стопанинът. Добре, казвай защо си дошъл.

Генералът даде знак на охраната си и бойците излязоха от стаята.

— Ибрахим, кой даде нареждане да се превземе ингушкия град?

Той въпросително впери очи в стареца. Ибрахим мълчаливо прехвърляше зърната на броеницата си. Мина половин минута, преди да отвори уста.

— А не ти ли се струва, че си пъхаш носа в чужди работи?

Лицето на генерала пламна. Той така стисна юмруци, че ноктите му се забиха в дланите. Личеше, че кипи от гняв.

— Не бива да се вълнуваш толкова — с насмешка каза Ибрахим, — пази си здравето.

Генералът скочи от стола и закрачи напред-назад из стаята.

— „Пази си здравето?“ Съветвате ме да не се вълнувам? Но същевременно не вие, а аз трябва да сърбам попарата, която надробихте. И какво ще рече това „пъхаш си носа в чужди работи“? Кой съм аз, командващ армия, президент или какво?

Старецът презрително се усмихна:

— Точно така. „Или какво.“ Както виждам, ти съвсем си забравил кой те издигна на върха. Мога да ти го припомня.

— Добре — генералът отново седна. — Всичко това е вярно. Но сега армията е под мое командване. Народът върви след мене, а не след вас, Ибрахим. И затова имам право да зная за всяко нещо, което би повлияло върху стратегията на войната или нейния ход.

Старецът остави броеницата на масата.

— Слушай, ти сигурно не си закусил. Ще ми направиш ли компания?

Генералът кимна. Старецът звънна с малкото звънче и на вратата се появи прислужница. След две минути на масата бяха сервирани изискани ястия. Ибрахим наля на себе си и на генерала вино от глинената кана.

— Опитай го. Сам съм го правил.

— Както виждам, разполагате с доста свободно време — отбеляза генералът, отпивайки от чашата си.

— Имахме богата реколта. Зер трябваше да хвърляме излишното грозде.

Генералът нетърпеливо забарабани по масата с кокалчетата на пръстите си, докато прислугата сервираше още ястия. Когато най-после всички излязоха, той се обърна към стареца:

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Извинявай, синко, с напредването на възрастта паметта ми е отслабнала. Бъди така любезен, напомни ми какво искаше да знаеш — с подигравателно добродушие помоли Ибрахим.

Едва сдържайки гнева си, генералът повтори:

— Кой даде разпореждане да се превземе ингушкия град?

Старецът въздъхна:

— Нали знаеш, че руснаците имат една поговорка: „На любопитната Мика й откъснали езика.“ Все пак странни хора са това руснаците, нали? Защо точно на Мика? И защо ще й късат езика? Ако трябва да се откъсва нещо, то на мъжете…

Генералът не издържа и силно удари с юмрук по масата. Чашата му подскочи и се обърна, при което цялото съдържание се плисна върху покривката, изпъстрена с ръчна бродерия. Старецът обаче ни най-малко не се ядоса, а позвъни със звънчето. Генералът отново трябваше да чака, докато прислужниците сменят покривката. Когато всички излязоха, Ибрахим намръщено отбеляза:

— Доста си загрубял на фронта. Съсипа хубавата покривка…

Генералът почти изкрещя:

— За трети път ви питам: кой даде тази заповед?

— Не викай толкова, че току-виж дотърчала охраната ти…

Аз.

— Аха. А помислихте ли за последиците? Че сега ще воюваме не само с руснаците, но и с ингушите… — изпи на един дъх новата чаша с вино и продължи: — А те бяха почти наши съюзници. Ами утре ако тръгнат срещу нас? Та това е кръвно отмъщение! Какво ще правим? Няма да издържим на два фронта! И то в най-тежкото за нас време!

Старецът подигравателно го гледаше.

— Свърши ли? Сега ти ме изслушай — отсече той и си доля вино. — Навярно по-добре от мен знаеш, че някакви предатели са започнали да преговарят с федералните.

— Тия преговори се водят от моите хора! — подвикна генералът.

— Тъй че със сигурност трябва да си наясно — спокойно продължи старецът, без да му обръща внимание, — че това не е в нашите интереси.

— И защо?

— Защото Москва никога няма да се съгласи ние да се отделим. Изключено.

— Но бихме могли например да се решим на разумен компромис.

— „Компромис“ — подигравателно повтори Ибрахим, — което означава, че пак ще си останем колония както по-рано. Това е неприемливо за нас. Независимостта може да се извоюва само с оръжие.

— Стига толкова! — плесна се по коленете генералът. Към масата вече не посягаше. — Не помислихте ли колко още хора ще загинат?!

Старецът си бодна с вилицата едно парче месо.

— А колко души вече сме загубили? Ти за това помисли ли? Ако прекратим войната сега, народът никога няма да ни го прости.

— Аз пък смятам — навъси се генералът, — че народът иска точно мир.

Ибрахим поклати глава:

— Колко хубаво е, че нищо не зависи от това, какво смяташ ти.

Генералът изкриви устни:

— Така ли? Не зависи? Ами ако още утре дам заповед да се прекратят бойните действия?

Старецът се усмихна с пренебрежение и изплю в шепата си една маслинена костилка.

— Да бе, при твоите заповеди командирите направо припкат. При кого ходят да искат пари? А? Идват при мене.

Генералът кимна.

— Много добре — с удовлетворение отбеляза Ибрахим. — Ясно е, че от тебе нищо не зависи. Но нека това да не те обижда. Аз също не съм решаващият фактор. Изходът на войната не зависи и от мен. А от Акпер.

Генералът тихичко изруга и запита:

— А не смятате ли, Ибрахим, че е по-лошо да бъдем зависими от Акпер, отколкото от Москва?

Ибрахим рязко стана от стола си:

— Не се самозабравяй! — заплашително подвикна, тръскайки бялата си брада. — Ти съществуваш само благодарение на Акпер! И ако не бяха неговите пари, отдавна да сме загубили войната! Жалко пале! Не ти е работа да преценяваш кое е по-добро или по-лошо! Твоята работа е да даваш интервюта по телевизията, за да мислят всички, че ти си тук главният. Мамец, който да привлича вниманието!

След тази гневна тирада на стареца генералът забележимо омекна:

— Ами добре. Щом така смятате, ще се подчиня.

И изпи на един дъх виното си.

Старецът въздъхна с облекчение:

— Отдавна трябваше да го разбереш… — и като помести към генерала купичката с маслини, го подкани: — Хапвай си, синко.

Няколко минути минаха в мълчание, което генералът пръв наруши:

— И какво трябва да правя?

— Каквото и по-рано. Стой си в планините и давай интервюта на журналистите, които се доберат до тебе. За всичко останало ще се погрижим ние.

— С други думи — замислено произнесе генералът, — окончателно ме отстранявате от военното командване?

— Какво говориш? Ние определяме стратегията, а тактиката е възложена на тебе. За всичко се съветваме с тебе. Поддържаме постоянна връзка. Не е ли така?… Впрочем защо напоследък все не мога да се свържа с тебе по телефона?

— Как така? Защо да не можете? — разтревожи се генералът и извади мобифона от джоба си.

— Е — махна с ръка Ибрахим, — ти си много изостанал, синко! Хвърли тая вехтория или я подари на децата да си играят. Чакай!

Излезе от стаята и след минута се върна.

— Другия път, вместо да се разкарваш с хеликоптера, можеш да ми позвъниш.

И той подаде на генерала един клетъчен телефон…