Фридрих Незнански
Късните новини (47)

Ламбадата

— Къде си тръгнал бе, заплес, нали веднага ще те изям!

— Ще имаш много здраве, не виждаш ли топа ми? Само опитай и след три хода си мат.

Скучно беше на блокадния пост. Единствените им развлечения бяха домино, карти и шах. Разбира се, можеха също така и да си лъскат катарамите и копчетата, за да заблестят ослепително, да си гладят ръбовете на бричовете или да си прибавят нашивки на пагоните до времето, когато ще станат дембели. Да, но кога ще дойде това време…

— Карай, Димон, ти си на ход, какво толкова му мислиш?

— О, писна ми вече…

В стаята бяха четирима войници — целият контингент на малкия пост почти на границата с Ингушетия. Разбира се, до оня ден тук имаше цял взвод, но пристигна заповед и повечето войници заминаха на предните позиции. Тук беше тихо и спокойно, нямаше никакви бандитски формирования, пък и не можеше да има — наоколо бяха пръснати малки селца, в които живееха ингуши. Ето защо командването бе сметнало за необходимо да остави тук само четирима души.

Беше голяма жега. В края на август слънцето в Кавказ приличаше особено силно, сякаш бързаше да отпрати цялата топлина, която не бе изразходвало през трите летни месеца. Войниците седяха по потници и долни гащи, но въпреки това по бръснатите им вратове постоянно се стичаха капчици пот.

Пейзажът наоколо не радваше окото — обгорена от слънцето степ, прашен път, а в далечината — изоставена кошара…

— Ех, май по-добре щеше да е, ако ни бяха изпратили срещу „духовете“.

— Абе ти откачаш ли? Да не ти е омръзнал животът?

— Ти откачаш. Докато нашите пристигнат, докато мине едно-друго — и войната, току-виж, свършила.

— Да бе, да, чакай ти да ударят на коча камбаните. Ще е свършила друг път.

— Нали вече се водят преговори. Трябва да свърши. И тогава първо ще ни пуснат в домашна отпуска, а след това ще се върна в родната част край Смоленск. Ох, как ще се наплюскам със сметана! Наблизо е кравефермата. Понякога прескачахме дотам със „самоходката“. А доячките, все млади момичета, първо ни нахранваха с мляко и сметана, а после… Какво ли не правехме с тях!

Той подбели очи, за да покаже, че няма думи да изрази чувствата си.

Тези лъжи бяха до болка познати на всички, но пък за какво можеха да говорят сега, ако не за жени?

— Много лъжеш, Андрюха, оля се — лениво се обади Федя. — Виж, когато ние бяхме в Грозни, отсреща имаше една санитарна част, делеше ни само пътят. Сестрите не бяха местни, а доброволки от Поволжието. Та те, щом сложеха болните да спят, идваха при нас в казармата. И оставаха за цяла нощ, чак до сутринта. Всяка буташе на десетина души. А после, като идеш в наряд, очите ти лепнат за сън и вземеш, че отскочиш до някоя изоставена къща да подремнеш. Веднъж мен дори ме засякоха. Седем дни лежах в карцера. А когато излязох, санитарната част я бяха преместили в Гудемерс. Ама много ме беше яд…

— А тука, дявол го взел, няма жива душа — намеси се в разговора Дима. — Помня, че веднъж при нас във Вологда…

Неочаквано млъкна и се загледа през прозореца.

— Я гледай, Федюха, каква кукла иде насам.

Федя погледна през прозореца:

— Да бе, вярно, мадама — един път, и отдалече можеш да си изплакнеш окото! И откъде ли се взе?

Дори Андрей и Филя скочиха от койките, за да видят „куклата“. Всъщност това си беше истинско събитие за тукашните места. По прашния път вървеше стройна девойка, с бяла кожа и най-важното — с руса коса! Войниците отдавна не бяха виждали такава жена. Светлата рокля, която подчертаваше стройната й фигура, също изглеждаше необичайно сред този пущинак. Девойката уверено крачеше по пътя. Носеше малка раница.

— Чудесна е! Не мислех, че по тия места се въдят такива хубавици — замислено произнесе Андрей.

— Дали да не се запознаем, а?

— Ами, много си й притрябвал! Сигурно е жена на някой тузар. Не виждаш ли колко самоуверено върви, от нищо не я е страх.

Дима поклати глава със съмнение:

— Тузарите не ходят пеша. Навярно е чужденка. От чуждестранните журналисти. Тях нито един чеченец не би посмял да ги закачи.

— Тогава можем поне да й проверим документите — предложи Федя. — Имаме пълното право.

— Ти първо вземи да се облечеш — насмешливо се обади Дима, — защото като те види да тичаш към нея по долни гащи, ще вземе да си помисли, че си хукнал да я изнасилваш.

— Е, и какво от това?

— Ами такова. Петнайсет годинки пандела. И там ще падне едно плюскане на сметана… да се скъсаш.

Всички се засмяха, без да откъсват очи от приближаващата се „мадама“.

— И все пак аз отивам да се запозная с нея — решително каза Федя и взе да облича униформата си, като същевременно се мъчеше да напъха единия си крак в ботуша. — Съгласно заповедите сме длъжни да проверяваме документите на всички. А при по-специални случаи и да ги обискираме — хитро намигна на приятелите си, — с това също се наемам.

— Внимавай, Федя, недей се престарава — отбеляза Дима. — Току-виж, че наистина е чуждестранна журналистка.

— Не бой се.

От прозореца се виждаше как той се приближава към девойката, козирува и с усмивка й казва нещо. Тя бръкна в раницата и извади паспорта си. Федя взе внимателно да го прелиства, като непрекъснато говореше, а девойката се заливаше от смях. Накрая й посочи с глава поста, тя кимна и двамата тръгнаха към къщичката.

— Внимание, момчета, обличай се!

Федя и „мадамата“ влязоха в стаята след петнайсет секунди, но и тримата бяха вече в пълна униформа, стегнати, препасани и с ботуши. Ако бяха показали такъв резултат по време на учебните тревоги, сержантът със сигурност щеше да остане доволен.

Федя галантно отведе дамата до масата и отмести една табуретка.

— Заповядайте, седнете.

— Ох, какви сте симпатяги — каза девойката, като оглеждаше един по един младите мъже. — Аз се казвам Рита.

Всеки от тях й се представи, като заекваше или покашляше от притеснение.

— О, сетих се. Имам нещичко за вас — каза Рита, след което отвори раницата си и измъкна оттам голямо шише с някаква белезникава мътна течност. — Първак! Купих го на пазара. Казаха ми, че е гроздова.

Говореше с лек акцент, което според войниците й придаваше още по-голям чар. Те ококорено я наблюдаваха как вади от раницата и няколко консерви, цяла щафета шпеков салам и домати. Но най-вече ги интересуваше нещо друго. Белите й, незасегнати от слънцето крака, високата гръд, голите до раменете ръце… Всичко това моментално ги накара да забравят измислиците, които допреди малко си бяха разказвали. Пред тях седеше на живо една наистина хубава жена, в лятна рокля на цветчета, която изобщо не прикриваше хубавите й форми. Изобщо — жена, която човек можеше да гледа отблизо и да й се любува.

— Аз съм санитарка от болницата, недалече оттука. Добре, че Федя ме пресрещна. Защото от половин година вече не съм виждала здрав войник. Само ранени — изкиска се тя, — и какво впрочем можеш да очакваш от тях?

Преструвайки се, че не забелязва втренчените им погледи, Рита сръчно подреди храната в донесените от Федя купички и отвори шишето:

— Е, хайде, наздраве! Дано никога не ви се случи да попаднете при мене в болницата!

Домашната водка се оказа много силна. След втората чашка главите им се замаяха. Опияняваше ги и присъствието на Рига, която, в интерес на истината, се държеше доста свободно. Непрекъснато им разказваше неприлични вицове, току сядаше поред на коленете им, при което високо замиташе полите на роклята си.

— Ти защо не пиеш? — неочаквано я попита Федя, който вече беше доста пиян.

— Не мога. От водката веднага ми се доспива.

— Ми много хубаво — ухили се Федя.

— Да, ама тогава как ще се прибирам, Феденка?

— Ще те закараме с бронетранспортьора. Ей го там в гаража.

— Ти си пил и не бива да караш — потупа го по бузата Рита. — Но защо е толкова скучно при вас бе, момчета? Няма музика, няма танци…

— Има музика — обади се Филя и извади от нощното шкафче стар, очукан касетофон „Спутник“ в червена пластмасова кутия. — Какво да пусна?

— Давай ламбадата, Филя.

Рита запляска с ръце:

— Ура! Мога да я танцувам чудесно.

Тя допълни канчетата им, а на себе си наля на дъното. Шишето почти се изпразни.

— Е хайде, и аз ще пийна!

При първите тактове на възбуждащата латиноамериканска мелодия тя обиколи масата и се чукна с всекиго. Войниците изпиха водката си на един дъх.

Кръшно въртейки бедра, Рита отиде в другия край на стаята, където се обърна с гръб към младите мъже. Под тънката опъната материя на роклята дупето й съблазнително се люшкаше.

„Май трябва да й направя компания“ — мярна се в замъгленото от алкохола съзнание на Федя. Опита се да стане, но краката нещо не го слушаха. Трябваше пак да се отпусне на табуретката. Всички останали гледаха девойката като омагьосани, без да откъсват очи от нея. И наистина имаше какво да видят!

Продължавайки да се кърши под звуците на ламбадата, Рита неочаквано се обхвана с ръце и бавно започна да повдига роклята си. Показаха се белите й гладки бедра, после двете малки гънки по-нагоре, и накрая закръглените форми на дупето й. Видя се, че под роклята си нямаше никакво бельо.

Младите мъже направо я пронизваха с погледите си. Тя разкопча малкото копче на гърба и съблече роклята. Потанцува така още малко, след което се обърна с лице към тях.

Не, това вече не се издържаше. Федя мобилизира всичките си сили, изправи се на крака и пристъпи няколко крачки към голата девойка. Тя се изтегли в ъгъла, при което още по-съблазнително заклати едрите си гърди, и го помами с пръст. Като се подпираше за стената, Федя пристъпи още една-две крачки към нея и падна на колене. Тогава Рита сама отиде при него. Видял съвсем близо до себе си гладките й бедра и оранжевия космат триъгълник между тях, Федя откъсна ръце от пода и я прегърна през краката. В същия миг усети силен удар по главата с нещо много тежко… Ламбадата продължаваше да гърми.

Дита (а това беше тя) отхвърли настрани окървавената табуретка и изключи касетофона. Филя, Дима и Андрей вече спяха, опрели чела на масата.

— Свине — с презрение отсече Дита и ритна Федя, който лежеше на пода в безсъзнание, — руски свине.

Отиде при раницата и си облече полевата униформа. После взе двата калашника, подпрени на нощното шкафче, и излезе от стаята. Внимателно притвори вратата на поста и закрачи по пътя в посока, противоположна на тази, от която бе дошла.

Почти се беше стъмнило. По пътя нямаше жива душа — с падането на нощта никой не рискуваше да излиза от дома си. След четири-пет минути Дита свърна по междуселския път, който, съдейки по знака, водеше към Дзержински-аул. Скоро се показа и селцето, кръстено с това гръмко име — петнайсетина стари глинени къщурки сред степта. Повечето от тях бяха изоставени — хората бяха потърсили убежище в Ингушетия или избягали със семействата си в планините, за да не останат в тила на федералните войски. Виждаше се светлина само в пет-шест къщи. Дита заобиколи една от тях, ловко прескочи плета и надникна през тясното прозорче.

В голямата стая светеше само една мъждива лампа. До масата седяха две деца и разглеждаха книжки с ярки картинки. Майката — около трийсетгодишна жена, — държеше в ръцете си бебе и го кърмеше. На широкия нисък одър спеше едър мъж. Дита зави зад ъгъла и когато стъпи на циментовото стъпало пред вратата, дръпна затвора на единия от автоматите, после ритна вратата и нахълта в стаята.

Първият откос прониза пеленачето и уби майката. Тя се свлече от стола, без да издаде нито звук. Събуден от гърмежите, стопанинът на къщата вдигна глава, но вторият откос пръсна черепа му на парчета. Децата с писък се хвърлиха в краката на страшната гостенка и плачейки, запрегръщаха кубинките й.

Дита остави автоматите и извади от ножницата си дълга кама… След като закла децата, отиде при убитата жена. Хладнокръвно измъкна от прегръдките й мъртвото бебе и го хвърли настрани. После й разкъса дрехите, широко разтвори краката и пъхна във влагалището окървавената кама… Накрая извади от джоба си чиста носна кърпа, обърса ръцете си, взе автоматите и излезе от къщата.

Когато се върна на блокпоста, войниците все още спяха. Те, разбира се, не чуха как автоматите заеха мястото си при нощното шкафче…