Фридрих Незнански
Късните новини (13)

Живият труп

Мръкваше се. Грязнов се зае с чувала. Турецки уморено се отпусна на един от пъновете около масата и се облегна с гръб на нея.

„Току-що Слава уби двама души — помисли си той. — А е в чудесно настроение. Доволен е, че се е наспал, и си се чувства добре. От друга страна пък, ако не беше убил тия бандити, може би сега изобщо нямаше да умувам за тия неща.“

— Какво има в чувала? — попита Турецки.

— Отде да знам — сви рамене Грязнов.

— Защо тогава просто не го разрежеш? Предложението му беше закъсняло — в същия миг Грязнов отвори чувала и стреснато отстъпи назад.

От него се показа сгърченото тяло на млада светлокоса жена.

Турецки стисна зъби.

На мръсното й лице бе застинала гримаса на страдание. Ръцете и краката й бяха стегнати с широки лепенки. Устата й също бе залепена.

— Има ли живи там? — викна някой от линейката на „Бърза помощ“.

— Ами — махна с ръка един от оперативните служители.

Рижав криминолог с крещящо лилава вратовръзка върху червената си риза монотонно диктуваше на своя партньор, като сегиз-тогиз щракаше с фотоапарата снимки в различен ракурс. А партньорът му записваше, повтаряйки:

— Скъпа рокля с черен цвят, разкъсана на много места. Без бельо. Обувки също няма. Предполага се, че е изнасилена… вероятно неведнъж. По шията и гърдите се забелязват много синини и пресни кръвоизливи. М-м… от вътрешната страна на дясното бедро има татуировка, правена наскоро. Главно „П“ с извивки. По гърдите, главно около зърната, се забелязват множество дребни изгаряния, както изглежда, от цигара. Меката част на дясното ухо е разкъсана, очевидно от насила изтръгната обеца…

— И това ли е всичко? — измърмори Грязнов.

— Останалото ще се разбере при аутопсията. Засега патологоанатомията е единствената област от медицината, която дава отговор на всички въпроси. А, да, от външната страна на дясното бедро има две повърхностни рани от огнестрелно оръжие… По дяволите, та те са съвсем пресни!

— Да не би от сегашната престрелка? — обади се Трофимов.

Експертът кимна.

— Я гледай, я гледай! — ахна приближилият се санитар от „Бърза помощ“. — Че това е Климова! Самата Вела Климова!

— Климова? — възкликна от носилката Трофимов, когото вече внасяха в линейката. — Климова? Ама чакайте! Александър Борисович!

— Не се тревожете, Андрей, довечера ще дойда в болницата и за всичко ще си поговорим — успокои го Турецки.

Линейката потегли.

— А вие знаете ли коя е тая Климова? — обърна се Турецки към рижия криминолог.

— Разбира се! Мисис „Крайбрежие“.

— Какво ще рече това?

— Управителка е на „Хоризонт“, най-големия хотелски комплекс. Накъдето и да се обърнеш, навсякъде ще видиш негови хотели — иронично се усмихна рижият. — Всички я познават. А аз имах удоволствието, така да се каже, лично да се запозная… Преди известно време изчезна съпругът й.

— Преди колко по-точно?

— Седмица, не по-малко. Защото преди пет дни ми се наложи с нейна помощ да идентифицирам един труп след пожар. Но не беше мъжът й… Най-интересното е, че тя, Вела, изобщо не беше съобщила за изчезването му. Каза само, че един мъж има много причини да изчезне нанякъде. Сиреч по своя си, мъжка работа. Въпреки това ние го търсихме. Беше се вдигнал голям шум, но сега нещата се поуспокоиха.

— След смъртта на Малахов ли?

Рижият тактично премълча.

— И не намерихте Климов, така ли? — продължи да настоява Турецки.

— Не.

— А какъв човек беше благоверният съпруг на тази дама? С какво се занимаваше?

— Герат ли? С нищо според мене.

— И щом като не е съобщила тя, как сте разбрали, че е изчезнал? И защо сте го търсили?

— Ами говори се, че е бил приятел на Малахов.

„Я виж ти“ — изненада се Турецки.

— Герат — това име ли е?

— Дявол го знае. На мен ми е известно само, че Климов е ветеран от войната в Афганистан, офицер, награден с ордена „Червена звезда“ или май „Червено знаме“… Пък и дявол знае каква е сега разликата между тях. А иначе беше голям мъжага, макар и без едно око. С хубаво, мъжествено лице и, кажи-речи, два метра висок. Как не са го улучили муджахидините — не мога да си обясня.

— Два метра — сепна се Турецки. — А ти видя ли този? — и посочи убития дангалак.

— Ааа, не, тоя е още сукалче. Или беше — изхили се рижият. — Навеки зачислен, така да се каже. А Климов беше зрял мъж в разцвета на силите си.

— Откъде са всички тия сведения за дружбата му с Малахов и прочее?

— Нали се носят слухове — учуди се от невежеството му рижият. — През курортния сезон клюките при нас се разпространяват много бързо. Само малоумните не ги научават. Или глухите.

Турецки машинално погледна трупа на „глухия“.

От вилата излезе капитанът. С все същия мрачен вид.

— Никакви тайни подземия или скривалища — въздъхна той. — Нито следа. За да се открият евентуални подземни помещения, ще ни трябва специална апаратура, а в нашия град с такава разполагат само колегите от „спецслужбите“.

— Колко са бедни, горките — изказа съчувствие Грязнов. — Ефесците^[1] ли имаш предвид?

Офицерът тъжно кимна.

— Изобщо открихте ли нещо интересно?

— Ами най-различни глупости. В голямата стая на втория етаж има цяла купчина запалки и всичките работят.

— Това изобщо не са глупости — възрази с тежка въздишка Турецки. — Вероятно именно с тях е била измъчвана жертвата, и то съвсем наскоро. Вижте какво, капитане, сложете телефона на подслушване — кимна той към къщата. — Само че не тук, разбира се. Засичайте откъде ще го набират и всякакви подобни сведения. С една дума, няма аз да ви уча. Прехвърлете го при вас, в града, става ли? Впрочем прегледахте ли документите за къщата?

— Колкото и странно да изглежда, всичко е наред, няма никаква връзка с Климови. Братя Кирякови, търговци от Адлер, наистина са живели тук в собствен дом и по мои данни — почти през цялата година.

— И какво са могли да правят тука? — учуди се Турецки. — Казвате, търговци били? С какво по-точно са търгували?

— С всичко по малко — фактически дословно повтори отговора на малкия брат намръщеният капитан. — Доколкото знам, напоследък са търгували с електроника.

— Така. Значи съпругът изчезва — замислено произнесе Турецки. — Съпругата не съобщава за това, после я отвличат и я подлагат на изтезания. Всичко изглежда толкова идиотско, не мислите ли?

— Да не смяташ, че тя го е пречукала някъде, а неговите приятелчета са решили да й отмъстят? — полюбопитства Грязнов.

— Ти го казваш — сериозно отбеляза Турецки. После се обърна към офицера: — Капитане, трябва непременно да се снемат всички пръстови отпечатъци в къщата. Особено внимателно в тоалетната и при телефона.

— Ама това е работа за цял ден — замрънкаха експертите.

— Налага се. В къщата са идвали всякакви хора, вероятно и убиецът на Малахов — каза Турецки първото, което му хрумна. — Да, за малко да пропусна! При балистичната експертиза трябва да се провери преди всичко дали оръжието и патроните на тия юнаци не са използвани при убийството на Малахов.

— Още едно главоболие за наша сметка — тихо, но така, че да го чуят всички, промърмори рижият експерт криминолог. Никой не му възрази.

Той внимателно отлепи скоча от устата на жертвата и го прибра в специално пликче. В същия миг жената потръпна и едва чуто изстена.

— Жива! Жива е тая мръсница! — изкрещя рижият и отскочи назад. — Пфу, дявол да го вземе, отдавна не съм се стряскал така. Бива ли така да се гаврят с хората?

Всички моментално се засуетиха и заприказваха един през друг, само Грязнов се сети за линейката и хукна да я догони.

— Направете нещо де! — завика Турецки на рижия.

Но той не смееше дори да се приближи. Очевидно Вела Климова му изглеждаше по-страшна от всеки труп.

— Не е по специалността ми — оправда се той. — Не е в моя профил! Аз не съм съдебен лекар, криминолог съм все пак.

И този път съседката, втора цигулка от филхармонията, спаси положението.

— Оттук трябва да се махнат всички излишни — изгледа я с неприязън рижият експерт.

— По-добре ти си махни идиотската вратовръзка — посъветва го Турецки.

Докато съседката промиваше и дезинфекцираше всички рани, Грязнов успя да върне линейката.

Двамата с Турецки приседнаха до дървената маса на двора.

— Непременно да я сложите под охрана в болницата — обърна се Турецки към оперативния служител.

— Саша, ама ти вече ги вземаш за пълни идиоти — колегиално се застъпи Грязнов.

— Добре де, добре — махна с ръка Турецки. — Не мога да си обясня, Славутич, откъде може да се е взела тая пепел?

— Пепел ли?

— Ами да, нали помниш, че маратонките на малкия брат оставяха тъмни следи по паркета.

Грязнов внимателно разгледа ръцете на жената. Бяха изцапани, а ноктите изпочупени и черни.

— Наистина е пепел. Очевидно от мястото, където са я държали.

— Да де, ама я се опитай да го откриеш — усмихна се Турецки.

— Те — кимна той към оперативниците — претърсиха основно цялата къща. Освен ако е била държана в хладилника.

Оперативниците обърнаха трупа на „глухия“ Киряков. От джоба му изпадна плочка с бутони, на която пишеше „Сони“. Грязнов се втренчи в нея. Защо ли му е трябвало да носи дистанционното със себе си?

— По дяволите, телевизора! С големия екран! — Грязнов и Турецки се втурнаха към къщата.

Огромният телевизор продължаваше да работи. Колкото и да се мъчеха да открият някаква пролука наоколо, нищо не подсказваше за наличието на таен вход или нещо подобно.

Турецки изключи телевизора. Със секунда закъснение и Грязнов, който държеше дистанционното, натисна бутона за изключване. Чу се щракане, огромният екран хлътна в стената, после надолу, при което се отвори таен проход.

Той водеше към подземие, до което не можеше да се стигне по друг начин. Подът му беше засипан с пепел.

„Изглежда, от мързел тук понякога са изхвърляли пепелта от камината. Ето откъде идват тъмните следи на маратонките. Разбира се, че не е спал оня момък с белега от апандисит на челото. (Случват се и такива парадокси в анатомията!) Ама пък и Слава си го бива за хирург, по-добър не може да се намери“ — не се сдържа Турецки.

Нищо не подсказваше, че тук изобщо има осветление. Грязнов се върна за фенерче.

На отсрещната стена беше надраскана някаква безсмислица: „Да живее «Светлина»!“. В единия ъгъл имаше кресло. По страничните му облегалки бяха лепнати нарязани ленти широк скоч. Значи тук са държали жертвата си. Другата половина на подземието бе заета от два метални стелажа, претъпкани с най-различна апаратура. Компютри, усилватели, антени, кабели, светещи ключове и тем подобни джаджи, както ги нарече за себе си Турецки…

— Натурално, добре са се обзавели — одобри Грязнов.

— Животът е прекрасен и удивителен — промърмори Турецки.

— Такъв мирен консуматор като тебе, Славик, не може да се ориентира в подобна техника.

— Че какво има тук за ориентиране? — възрази му Грязнов. — И едно дете би го разбрало. Братята са били рекетьори, а с тая апаратура са подслушвали бизнесмените. И бизнесдамите.

— Така ли мислиш? — на свой ред го парира Турецки. — Не са ли твърде добре обзаведени за такава елементарна работа? И не са ли множко тия апарати за една нещастница?

— Може и да си прав, но помни ми думата, че тая техника нищо не струва и е от памтивека.

— Няма да пипате нищо — заръча Турецки на оперативния служител, — аз ще дойда в най-скоро време. И, разбира се, ще запечатате помещението. После си вървете, няма какво да следите. Но незабавно изпратете своите специалисти, нека да се опитат да разберат що за електроника е струпана тук.

— Какво ще запечатват? — възкликна Грязнов и просто прибра дистанционното в джоба си. — Нека се опита някой да влезе. Какво ни остава още за днес?

— Довечера ще идем при Трофимов в болницата. Засега ти можеш да поспиш в хотела, а аз ще се помотая из магазините.

Грязнов недоверчиво го изгледа.

— Усложняваш нещата, Саша. Ами натурално, те са били най-обикновени рекетьори. И са изнудвали Климова, нищо повече.

— Вечерята вече изстива — укорително каза приближилата се втора цигулка.

— Да-да, моля, заповядайте — измънка зад гърба й съпругът диригент.

Вечерята се оказа великолепна…

Експертите по електроника пристигнаха след половин час. Бяха хора на възраст, с бледи, уморени лица, явен отпечатък на професията им — поне с такива впечатления остана Турецки.

— Това е за вас — обърна се към него старшият на групата, мъж с дълги бакенбарди, като му подаваше някакъв плик.

Турецки веднага го отвори.

Грязнов преведе експертите през „телевизора“ и ги придружи до подземието, след което се върна.

— Какво имаше в плика? — поинтересува се той.

Турецки равнодушно сви рамене и му го подаде.

— Нищо. Пръстовите отпечатъци на братята ги няма в компютъра. Явно никога не са били арестувани, поне тука. Нека видим какво ще кажат специалистите.

Не се наложи да чакат дълго. След половин час експертите излязоха от вилата и мълчаливо се отправиха директно към колата.

— Какво е заключението ви? — настигна ги Турецки.

Те възмутено мълчаха.

— Но моля ви, кажете? — с някаква налудничава упоритост настоя Турецки.

— Изобщо нямам понятие какво е всичко това — най-сетне процеди експертът с бакенбардите. — Може да бъде каквото и да е, и същевременно — абсолютно нищо. Просто някаква безумна сбирщина от апаратура, детайли… Имам чувството, че някой маниак е трупал тук каквото му падне. При това доста заможен маниак. Ндаа… От много години насам за пръв път се почувствах като пълен профан. И то по ваша вина — неочаквано избухна той.

И без да се сбогуват, експертите по електроника си заминаха.

— Животът е прекрасен и удивителен — мрачно отбеляза Турецки и тутакси добави: — По дяволите, няма да ходим в болницата. Трофимов ще изчака до сутринта.