Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- На исходе последнего часа, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Минка Златанова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Късните новини
Преводач: Минка Златанова
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Атика“
Художник: „Атика“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3833
История
- — Добавяне
Опонентът
Сутринта Грязнов замина със самолет за Щатите. А Турецки, който бързо се беше съвзел след неприятния инцидент и бе уредил командировката, му заръча да се върне със златни медали. От аерогарата отиде направо в прокуратурата, за да се заеме най-после и със своя „отровител“.
Доведоха Поляков в кабинета му. Не можеше да се каже, че за прекараното денонощие на „Петровка“ бе настъпила някаква промяна в изискания талински бизнесмен, който беше все така спокоен. Но у него наистина се долавяше нещо ново. Трескавият блясък в очите му издаваше вътрешно напрежение.
„Дали се преструва? — запита се Турецки. — От отговора на този въпрос зависят много неща.“
Помести към него пакета цигари, пепелника и каза:
— Бира вече не ви предлагам. Пропуснахте шанса си.
А същевременно се чувстваше така, сякаш предната вечер самият той бе прекалил с пиенето.
— Не пуша — решително отказа Поляков, — зарязах ги преди пет години. Знаете ли колко пъти се мъчих, но все нищо не излизаше. А на една делова среща, кажи-речи, пет часа пуших цигара след цигара и по едно време неочаквано ми причерня пред очите. Усетих, че ако дръпна още веднъж, просто ще падна от стола. Тогава си казах „край“ и повече не запалих.
Турецки, който тъкмо се канеше да извади цигара, погледна колебливо пакета „Кемъл“ и го прибра в бюрото си.
— Александър Борисович — тържествено започна Поляков, — най-искрено ви моля да ме извините, задето ви погодих такъв номер. Но за жалост това беше единствената ми възможност да остана тук. Надявам се, може да се обръщам към вас по име и презиме, а не с „гражданино следовател“?
Турецки кимна. И веднага попита, сигурен какъв ще бъде отговорът:
— С други думи, искате да кажете, че сте ме упоили нарочно, с цел да ви арестуват?
— Точно така — потвърди Поляков със задоволство.
— И защо толкова искахте да се скриете именно в ареста? От кого ви е страх и търсите защита?
— Надали ще мога да се скрия. Вече съм зомби, обречен съм. В известен смисъл аз дойдох тук, за да получа нещо като индулгенция…
— Пообъркали сте адреса, трябвало е да се обърнете към Ватикана.
— Не ме разбрахте правилно. За да получа индулгенция и да споделя с вас това голямо човешко щастие.
— Наистина не ви разбирам — призна Турецки.
— Това е опасно твърдение за един следовател — усмихна се Поляков.
— Обяснете ми, ако е възможно.
— Ами ако не е?
— В такъв случай ще бъда принуден да приема вашите съображения както намеря за добре — започвайки да се дразни, отбеляза Турецки. — Това е положението. Твърде много и най-различни неща са свързани с вашата необикновена личност. Но нека приключваме с този отвлечен разговор. Готов съм още веднъж да се нагълтам с клофелин, само и само да вникна във всичките ви похождения.
— Александър Борисович, какво имаше в онова шкафче на гарата, чийто шифър ви дадох?
— Да не искате да кажете, че не знаете какво е имало там?
— Разбира се, че не зная. Или може би сте намерили вътре мои отпечатъци? А пък аз се чудя защо тук ми омазаха така пръстите.
— Вашите отпечатъци ги намерихме на едно друго място — спокойно изтъкна Турецки.
— Да, разбирам, в линейката на „Бърза помощ“. Но аз не отричам.
— И може би няма да отречете, че сте убили санитаря Менжега?
— Няма да отрека — охотно се съгласи Поляков.
Турецки го изгледа с огромно недоверие.
— Да повторя ли за протокола? — весело се усмихна Поляков, разкривайки чудесните си зъби. — Но нека да започнем отначало. Става, нали, както обичате да казвате вие.
— Именно това исках да ви предложа. И така, кога се запознахте с Менжега?
— Извинете, но все пак бих искал да знам първо какво всъщност намерихте в онова шкафче?
„И защо пък не, какво губя? — помисли си Турецки. — Той най-вероятно знае.“
— Намерихме бидони с лента.
— Какви бидони?
— Така се наричат металните кутии, в които се съхраняват кинолентите — губейки търпение, обясни Турецки.
— Там е имало кинофилми?
— Да.
Поляков се плесна по челото:
— Как не се сетих! И кои филми?
— Не знам, още не съм ги гледал.
— Имам предвид — наши или чуждестранни?
— Но какво значение има в края на краищата?
— Може би никакво, а може би съществено. Нима нямате представа откъде са се взели, нали сте следовател? И неотдавна сте били в Сочи!
Турецки трепна. Наистина, как е могъл да забрави! Нали още първия ден Трофимов му разказа, че се е вдигнал голям скандал, защото са изчезнали тринайсет филма от извънконкурсната програма на кинофестивала. И ето сега къде изплуваха те. Впрочем намерените филми бяха само два. А къде са останалите? Само това им липсваше, и тях да търсят, да не говорим пък за прословутия Принц, за когото спомена Поляков.
— В такъв случай откъде сте знаели за това скривалище? — недоверчиво попита Турецки.
— От Менжега.
— Тогава още веднъж ви питам: кога се запознахте с него?
— Преди седмица. Дойде във фирмата ми в Талин, представи се за кореспондент на някакъв местен рускоезичен вестник. Разбира се, по-късно се изясни, че такъв вестник изобщо не съществува. И най-странното е, че имаше записан предварително приемен час при мен, и то уж по моя молба. Очевидно някой е успял да имитира гласа ми, да заблуди секретарката ми, че се обаждам аз. А по това време аз по принцип бях решил да не изпускам нито една възможност за изявление в медиите. Все пак трябваше да обясня на хората какво всъщност се е случило с „Рената“. Сред пътниците имаше и много руснаци. Хората можеха изобщо да престанат да пътуват през Балтика.
— Значи смятате, че ако не сте били вие, случаят е щял да остане неизяснен. Откажете се от тоя докторски тон, Поляков. Спомнете си, че тук не е телевизията.
— Но аз не съм се натягал да ходя там. Просто ме издебнаха. Някой в хотела се е сетил кой съм и се е обадил в НТВ.
— В кой хотел по-точно? „Космос“? „Славянски“? „Интурист“? „Измайловски“? Защото сте ги сменяли всеки ден, нали така?
— Охо, проследили сте почти целия ми път. Поласкан съм от това внимание.
— За съжаление тогава извадихте късмет. Колегите ми всеки път пристигаха със закъснение. А когато сменихте документите си, изобщо загубиха следите ви.
— Ясно. Аз обаче не се криех от вас.
— А от Принца ли?
— Да, от Принца.
Турецки си спомни, че във вилата на братя Кирякови на Вела й бяха татуирали на бедрото буквата „П“. Привет от Принца.
— А какво общо има Менжега с него?
— Той му беше дясната ръка. Сега за щастие вече отрязана.
— За какво разговаряхте с Менжега в Талин?
— Ами за нищо конкретно. Още с влизането си взе да ме заплашва неясно с какво и неясно защо. От малкото, което каза, излизаше, че катастрофата с „Рената“ е планирана, един вид като удар срещу мене.
— И от кого?
— Не каза. Чувах само „ние“, „ти“. Изобщо сипеше някакви несвързани фрази.
— Вячеслав Георгиевич, откъде се взе тоя прякор — Поляка, та вие не сте криминален престъпник?
Поляков сви рамене.
— Извинете за любопитството, Александър Борисович, но през ученическите ви години как ви наричаха вашите приятели? Вероятно — Турчина? Тогава защо ме питате? Подобни неща ни съпътстват през целия живот. Те сякаш не се вземат отникъде, пък и никъде не изчезват.
— О, вие сте били философ — констатира Турецки, който неочаквано изпита задоволство, неизвестно от какво.
— При моето положение всеки би станал философ. Когато изневиделица някой тръгне да те преследва, да урежда хайки за твоите близки и всичко това без ни най-малка причина, неволно започваш да се замисляш за глобалните неща, за каквито нямаш време, отрупан от всекидневните грижи. Но кажете, защо се усмихвате така хитро, като дете, което е решило да направи някоя лудория? Надявам се, че сега няма да внесат тук някакви клещи за вадене на ноктите, нали?
— Обяснението е съвсем просто. Обърнете внимание, че вие нито веднъж не споменахте за този свой прякор — Поляка. Не се ли замислихте откъде бих могъл да го знам?
Поляков мълчеше.
— Това е първият ви провал и моето първо попадение.
— Какво ти първо — махна накрая с ръка Поляков, — от толкова провали и попадения съм стигнал до дъното и съм заприличал на решето.
— Добре де, да оставим засега тая тема. Предстои ни дълъг разговор. Та значи вие не повярвахте на „журналиста“ и го изгонихте?
— Нещо такова — направи гримаса Поляков. — Само че аз веднага му повярвах, а той изчезна без моя помощ.
— И как успяхте да го намерите?
— С цената на двата осакатени крака на сина ми. Само няколко дни преди това тоя гад се е уредил на работа в „Бърза помощ“, просто за прикритие. Като сътрудник на Принца навярно би могъл да позлати цялото си родословно дърво, стига само да знаеше какъв е смисълът на това понятие.
— А вие знаехте ли, че той живее, или поне, че е живял в Сочи?
— За първи път го чувам от вас. Но взех да се досещам, когато ми казахте какво сте намерили в гардероба на гарата.
— Защо?
— Доколкото си спомням датата от вестниците, изчезването на филмите и появата на Менжега в Москва почти съвпадат по време.
— Ни най-малко, грешите, има разлика от няколко дни.
— За мен този интервал не е съществен.
— За вас обаче. Но през това време Менжега успя да опожари една сочинска фирма — Турецки реши да играе с открити карти, — името й е „Светлина“. Говори ли ви нещо?
Поляков трепна, сякаш му бяха ударили шамар.
— Ако не се лъжа, тази фирма е на Герат Климов — гледайки го втренчено в очите, поясни Турецки. — Тоест бившата фирма на Герат Климов. На покойния Герат Климов.
— Какво? Как? Кога?
— Бяхте ли с него близки приятели?
Поляков избърса капчиците пот, избили по челото му.
— По-скоро близки събеседници. Общувахме само по телефона. Съвсем рядко се виждахме, може би веднъж в годината, не по-често.
— Но по телефона сте си общували често, нали? Именно по телефона — с неприятна усмивка уточни Турецки.
— Защо ми задавате тези нелепи въпроси?
— Имате ли някакво недвижимо имущество в Сочи или в Адлер? Може би на името на някое фиктивно лице?
— Не, нямам, и никога не съм имал.
— Познавате ли братя Кирякови от Сочи?
— Не.
— Тогава може би познавате някой човек, известен като Батона?
— Батона ли, че кой е той? И защо са всички тези нелепи въпроси?
— Добре, продължете разказа си. Докъде бяхме стигнали?
След дълго мълчание Поляков с видима неохота отново заразказва:
— Менжега е имал племенник, специален кореспондент в Прибалтика на един голям московски вестник. Нямам предвид само Естония, а и трите прибалтийски републики. Доколкото зная, той е бил на трийсет и няколко години. Никога през живота си не съм го виждал. Свързан съм с него само по косвен начин, тъй като е имал нещастието да загине при катастрофата на моя ферибот. Дали е знаел чичото, че „Рената“ ще потъне точно когато е заминавал родният му племенник — нямам представа. От този изрод всичко може да се очаква. Искрено съжалявам, че нямахте възможност да се запознаете с него — откровено сподели Поляков. — Всъщност може и да не е знаел, че той ще попадне сред пътниците. Важното е само едно. След гибелта на младия Менжега, Менжега-старши си е извадил фалшива журналистическа карта и редакционни удостоверения на свое име и както подозирам, ги е използвал доста сполучливо. Естествено, в редакцията не са знаели нищо за това. Разбрах го още в началото, когато се обадих там, за да разнищя тая история. Но щом казвате, че наскоро се е върнал от Сочи, значи тоя дядка е бил същински метеор. Помислете само! Живее си старецът край красивото море и изведнъж — хоп! — пристига в Талин, за да сплаши Поляков-старши. След това се връща в Сочи, опожарява „Светлина“ и веднага пак идва в Москва, на секундата се урежда като санитар в „Бърза помощ“ и наказва Поляков-младши. Ами че това е просто нашенски супермен…
Последните думи произнесе почти с ярост.
Чак тогава Турецки забеляза, че ръцете на този иначе невъзмутим мъж треперят. Предложи му чаша вода, но Поляков с жест помоли да му даде цигара. И едва когато дръпна няколко пъти с наслада, той продължи:
— Издебнах тая гадина, докато тя, тоест той, спеше. Завързах му ръцете и краката, а на врата му затегнах колана си. Дори нямах намерение да се гавря с него, както е направил с моя син той. Исках само да изясня нещата. Бях намерил в линейката една опаковка клофелин и го заплаших, че ако не проговори, ще му я натикам в устата.
Оказа се, че животът на тоя свят все още му е доста мил, за да отиде така бързо на оня… Твърде бързо се разприказва. Каза, че има един човек, известен като Принца, а името му е Едуард Владимиров. Той цял живот се е специализирал в изкуството да довежда до просешка тояга всекиго, който не му е особено симпатичен. И е постигнал сериозни успехи в този вид спорт. И какво още? Бил голям особняк. Страшно обичал киното. Не знам по какъв начин е успял Менжега да се вмъкне в „Кинотавър“, за да свие толкова много нови филми, но със сигурност знам, че те са били предназначени за шефа му. Усещате ли какъв е размахът на оня тип? Така че не аз, а Менжега беше скрил тия съкровища в гардероба на гарата. А аз само му измъкнах тая информация, след което просто промених шифъра на шкафчето. Опасявам се, че след този мой подвиг Принца ще бъде много, много разочарован — презрително се усмихна Поляков. — Вие едва ли имате намерение да го запознавате с най-новите тенденции в киноизкуството, нали?
— С какво могат да бъдат подкрепени вашите показания за Менжега? А също и…
— А също — къде са останалите филми? Познах, нали?
За пореден път удивен от проницателността на своя събеседник, Турецки само кимна.
— Там, където бяха и първите два. На гарата, в петте съседни шкафчета отдясно. Оценявате ли моята откровеност, Александър Борисович? Аз играя честно и с открити карти, защото искам от вас само тези четири стени. Разбира се, надали и те ще ме спасят от Принца, но все пак тука ще поживея по-дълго време, отколкото на чист въздух…
„Доста непринудено и с големи подробности говори за Принца — помисли си Турецки. — Дали действително е научил всичко това за него само от думите на Менжега?“
— Кажете ми шифъра.
— Същият е. Всички шкафчета са заключени с едни и същи цифри и букви. Какво, неприятно ли ви стана? Разбирам ви: фактически цяло денонощие са ви били подръка. И още нещо, едва не забравих — продължи Поляков, — в крайното шкафче ще намерите всички документи на Менжега, включително и фалшивата журналистическа карта, редакционното удостоверение и пистолета му. Аз не съм го докосвал, само го увих в носната си кърпа. С нея отключвах и заключвах шкафчетата. Затова и не намерихте там мои пръстови отпечатъци. Впрочем така и забравих да си купя друга носна кърпа. В същото шкафче прибрах и касетата, на която записах целия ни разговор с тоя старец.
— Наистина ли? — Турецки даже скочи от бюрото си и взе да се разхожда нервно из кабинета. — Гледай, гледай ти! Все пак имате доста здрава нервна система. А засега ще приключваме, защото ми предстои още една среща с човек по вашето дело. И така, последен въпрос. Каза ли ви Менжега още нещо, което да е важно?
— Каза: последен се смее онзи, който стреля пръв.
— Какво значи това?
— Нищо особено. По някакъв необясним начин той си беше освободил едната ръка, извади ми пистолет и се опита да ме застреля. Всъщност тогава го удуших.
Турецки зяпна от изненада.
„Животът е прекрасен и удивителен. Но защо е изтрил пръстовите си отпечатъци от шкафчетата в гардероба, при положение че след това доброволно дойде при мене? Как да си го обясня?“
— А сега, да изпреваря и най-последния ви въпрос, Александър Борисович. А той е — къде съм прекарал времето след разговора с Менжега и преди незабравимата ми среща с вас в бар „Холстен“. Ще ви кажа само, че ходих до аерогара „Шереметиево“, защото по принцип изпращанията със самолет стават много по-различно от тези по влаковете…