Фридрих Незнански
Късните новини (16)

Афганците

Грязнов спа непробудно единайсет часа и най-после се наспа.

Колата дойде да ги вземе в единайсет и половина. По това време вече слънцето доста приличаше.

„Можеха и джипа да изпратят“ — капризно си помисли Грязнов.

„Добре, че не изпратиха джипа, не е нужно всеки да разбира кои сме“ — каза си Турецки.

До санаториума, където бяха откарали Трофимов и Вела Климова, стигнаха за двайсетина минути. Болницата правеше доста приятно впечатление, поне на външен вид.

— Явно турците са я строили — саркастично отбеляза Турецки.

— Откъде знаете? — изненада се шофьорът на волгата.

Посрещна ги познатият им вече офицер от оперативните служители.

— Как е? — неопределено попита Турецки.

— Снощи направиха операцията — въздъхна капитанът, — извадиха куршума.

— Какъв куршум, нали раните бяха повърхностни, в крака?

— Как в крака? Куршумът беше заседнал в рамото.

— Аз питам за Климова.

Капитанът още повече се разстрои.

— Съобщихте ли на близките й? Идвал ли е някой да я посети?

— Кой да идва? Тя няма роднини.

— Как, изобщо ли няма?

— Изобщо. Расла е в сиропиталище — обясни капитанът.

— Колко романтично. Да направиш такава кариера от нулата! — завистливо възкликна Грязнов. — А тя самата как е?

— Докторите казват, че е ослепяла. Тоест засега е сляпа. С една дума, в подземието е било пълен мрак и кой знае колко време е прекарала там. Но зрението й май че трябва да се оправи.

— А иначе какво е общото й състояние?

— И то ще се оправи. Но в момента при нея не пускат. По принцип няма нищо сериозно, искам да кажа, няма опасност за живота й. Но отделно погледнато, има твърде много… м-м… неприятни дреболии. Шок и тем подобни.

Турецки си спомни раните от цигарата. Да бе, неприятни дреболии…

— А Трофимов?

— Андрюха ли? Че къде ще ходи? Оперираха го, вече ви казах, снощи извадиха куршума. Но има известни усложнения, засегната е ключицата. Тая сутрин маса народ му дойде на посещение.

— Значи не се очаква да е на крак в скоро време?

— Така изглежда. Одеве се събуди. Чака ви с нетърпение, като на любовна среща.

— Какво е заключението от балистичната експертиза? — попита Турецки. — А дактилоскопията откри ли нещо?

— Оръжието няма връзка с убийството на Малахов — тежко въздъхна капитанът. — И дори не е в списъка на търсените. С изключение на узито — някъде в Израел. А дактилоскопията… Освен от пръстите на двата трупа във вилата е пълно с чужди отпечатъци. Но и тях ги няма в компютъра. Ето ви цялата информация за Герат — подаде той тъничка папка.

— И това е всичко?

— За съжаление… Така, какво още? А, да, вилата на Кирякови е под денонощно наблюдение… А сега си тръгвам. В случай че ви потрябвам, ще бъда в управлението.

— Знаеш ли — замислено пророни Грязнов пред асансьора и кимна нагоре, — аз няма да се качвам. — Пък и не виждам защо. Сам ще предадеш моите съболезнования и поздрави. По-добре да се заема с нещо по-сериозно в града.

— Става. Тогава ето какво ще направиш. Поразтършувай се из специализираните работилници, не знам точно кои, може би в сервизите за ремонт и гаранционна поддръжка на цялата тая вносна електроника. Или пък иди в някой институт да разучиш въпроса за сбирката на нашите нелегални „колекционери“, може би ще помогнат с някаква информация. По дяволите, неща, които в Москва ни отнемат само минути, тук се проточват с години. Разбра ли с какво ще се заемеш? Впрочем тая работа ти е до болка позната — подсмихна се Турецки, намеквайки за юначагите на Грязнов от частната му детективска агенция „Слава“.

— Сещам се — намигна Грязнов. — В такъв случай ще взема колата.

„Господи — помисли си Турецки, — всичко това е някакъв кошмар. И тоя разговор, и сочинското разследване, и цялата тая командировка. Кой дявол ме доведе тук? Естествено, решаваща беше думата на Меркулов. «Саша, в Сочи са изникнали големи работи, които ни интересуват. Всяка престъпно-мафиотска брънка ще ни доведе до Минотавъра.» И сега какво? Разправям се с тукашните ченгета-параноици, будя от време на време Грязнов, и защо ли го изстреляха от Москва, не мога да разбера… Да си губи времето! Изобщо в провинцията стават необясними неща. Просто ирационални. И опиташ ли се да им дадеш логично обяснение, това вече е признак на безумие.“

Голямата и светла болнична стая беше за един човек. Отвореният прозорец гледаше към градината. Отсрещната стена, кой знае защо, беше цялата в огледала. Само заслепяваше очите, когато в стаята грееше слънце.

Прежълтелият Трофимов слушаше радио. Целият му черноморски загар бе избледнял за една нощ. Бузите му бяха хлътнали, под очите му имаше тъмни кръгове. Въпреки това изглеждаше доста бодър.

— Здравейте, радвам се да ви видя! — поздрави Турецки.

— Надявам се, не ми носите портокали? — попита Трофимов.

През незатворената вратичка на нощното шкафче се виждаше цяла камара. Върху шкафчето имаше сплескано парче олово. Турецки го взе и го повъртя в ръцете си.

— Това ли е куршумът? От рамото?

— Той е, миличкият… Честно казано, не ми е първият. И дори не вторият. Вкъщи си имам едно бурканче, в което ги събирам.

— А кога издрънча в него първият?

— Ами като пресметна, преди повече от десет години. По онова време тука още се подвизаваха абхазците.

— Абхазците ли? Защо пък абхазците?

— Абхазката мафия… Сега я наричаме така, а тогава не можеше и не биваше да има мафия! Разбира се, тук бяха само техните босове. Няколко легализирани бандити се заселиха в града след излизането си от лагерите. И тръгна тя, та се не видя. Такъв режим наложиха, че да ти настръхне косата. Приятно ми е да си спомня колко време воювах с тях. Е, ловяхме дребните и малко по-едрите риби. Покойният Малахов беше най-знатният рибар. Известно ви е, нали? — подсмихна се Трофимов. — А едрите риби, естествено, се изплъзваха. Всички обаче бяхме свикнали с това, знаехме какво може и какво не може и никой не се оплакваше. Всеки си седеше на мястото и изпълняваше заповедите. Това е най-важното нещо — да се придържаш към заповедите!

— Дори е нещо свещено — насмешливо потвърди Турецки. — А сега кой ще поеме кормилото в криминалната? — Той кимна към превързаното рамо на Трофимов.

— Аз, разбира се. С труд и постоянство всичко се постига.

Турецки доволно присви очи:

— Народни мъдрости, а?

— Точно така. Та ето какво не успях да ви разкажа вчера. В началото на осемдесетте години тук започнаха организирано да водят на лечение „афганците“. Разбира се, нищо специално не строяха за тях, но им предоставиха част от санаториумите и хотелите. По онова време, знаете, у нас не можеше да има военноинвалиди или психично болни! Имаше само хора, изпълнили своя интернационален дълг, но леко премръзнали. Нали в тамошните планини е голям студ. Та такива ми ти работи. Е, нормалните момчета си отпочиваха, съвземаха се, преставаха нощем да бълнуват и да скачат в леглата и се разотиваха. Останаха онези, които нямаха къде да се върнат и които дори не искаха никъде да ходят. Удариха го на живот — скитореха по крайбрежието, перчеха се с медалите си, сваляха момичетата, пушеха „трева“, наливаха се с водка, изобщо всячески се разлагаха. Но откровено казано, в Сочи това не можеше да учуди никого. По онова време, когато хората криво-ляво припечелваха по нещо, а да ги убиеш, нямаше къде да си дянат парите, повечето курортисти живееха по същия начин. И всичко това продължи, докато не се появи Герат.

— Кой е той? — престорено се заинтересува Турецки.

— Не сте чували за него, Александър Борисич! — усмихна се Трофимов. — Герат е мъжът на Климова, изчезна преди седмица.

— Бих предложил да си говорим вече на „ти“, особено след вчерашните преживелици — вмъкна Турецки. — И защо веднага не ми каза за него?

Трофимов сви рамене и едва не изкрещя от болка.

— В момента издирваме към петнайсет души. И ако бях взел да ви… да те занимавам с толкова много дела още на аерогарата… За Герат, който е най-голямата ни грижа, рано или късно щях да ти кажа. Ей сега ще стигна до това… Той също беше „афганец“, но не десантник или танкист като другите. Беше снайперист, и то превъзходен, както разправят. Нощем в планините не използвал никакви специални уреди за виждане. При най-лекото движение на противника от сто метра безпогрешно улучвал целта. Разправяха още, че муджахидините го обявили едва ли не за свой национален враг и бясно го преследвали. Накрая все пак го хванали. След две години. Защото Герат останал, бил произведен в офицерски чин. А когато го хванали, знаете ли какво са му направили?

Турецки се замисли. Спомни си думите на рижия криминалист „… макар и без едно око“ и предположи:

— Извадили са му очите?

Трофимов се стъписа:

— Точно така… Само че едното око. И са му отрязали пръстите на дясната ръка. А по-късно успял да избяга… Но кога точно е дошъл тук, не можахме да установим. Ту заминаваше нанякъде, ту се връщаше. В един момент обаче на всички ни направи впечатление, че „афганците“ коренно са се променили. И то до такава степен, че се движеха по улиците едва ли не под строй. Всички се бяха преселили да живеят на едно място…

— Къде? — бързо попита Турецки.

— Да, разбира се. Позна — кимна Трофимов. — В „Хоризонт“.

Турецки отново си спомни думите на рижия: „Накъдето и да се обърнеш, навсякъде ще видиш негови хотели.“

— С една дума, сакатият и едноок Климов набързо ги укроти и дресира. И то толкова умело, че само за половин година успяха да се оправят с абхазката мафия. А това вече беше към края на осемдесетте години, когато сферата й на влияние се простираше далеч извън границите на престъпния свят. Герат така здраво я подхвана, че накрая абхазките бандити бяха готови да го „коронясат“ за господар на целия Краснодарски край. Ама той ги изрита. И заграби всичко, всичките им връзки и зони на влияние. А тук вече съвсем открито бе започнато прането на мръсни пари. Представи си, всичко това премина в ръцете на един съветски снайперист! Наистина, през онази година и половина ние бяхме буквално заринати с трупове.

— И през всичкото това време не успяхте да го спипате за нещо?

— Единственото, за което можехме да го хванем, беше за неплатени данъци като Ал Капоне. Разбира се, ако не ги плащаше. Да, ама той си ги плащаше редовно! Проформа притежаваше малка обущарска работилница — военният инвалид, без пръсти на дясната ръка… Такива ми ти работи.

— Добре де, а откъде се взе жена му?

— Виж, тя отникъде не се е вземала. Цял живот си е живяла тук. Работеше като камериерка в хотел „Хоризонт“, когато се появи Герат.

— Смяташ ли, че Герат си има някъде убежище?

— Нищо не смятам. Дори не знам дали е още жив. Впрочем, мисля си, че все пак не е умрял. В най-лошия случай да е загубил и другото си око, и толкоз. Та след като „афганците“ се преселиха в „Хоризонт“, половин година по-късно Вела стана Климова. След месец-два хотелът бе приватизиран, стана акционерно дружество, а Вела яхна коня и зацарува. На това му се вика кариера! Трябва непременно да видиш тоя хотел, Александър Борисович. Дори да не откриеш нищо, просто го разгледай — препоръчвам ти, много е интересен — усмихна се Трофимов. — Да, и още нещо. Мисля, че аз раних Климова по време на престрелката.

— Хайде, хайде, майоре — махна с ръка Турецки. — Първо, никой не може да го знае със сигурност. И второ, след всички тези изтезания то й е било като леко почесване. Но я ми кажи нещо друго — Малахов е познавал Герат отблизо, нали?

— И още как. Той беше човек с модерни възгледи — с лека ирония се усмихна Трофимов. — Не бих казал, разбира се, че бяха големи приятели — би било прекалено… Моля те, спусни щорите, слънцето ме заслепява, просто не издържам.

Турецки стана и изпълни молбата му, но щорите бяха толкова прозрачни, че фактически с нищо не помогнаха. На връщане забеляза пистолет под възглавницата на Трофимов.

— А има ли вероятност Малахов да е отишъл на лов с Герат? Нали стана дума за някакви стари приятели?

— По принцип — да, има, ако Герат не беше изчезнал преди това. Но в такъв случай трябва да приемем, че или Малахов го е крил през цялото време, което не е за вярване, защото след изчезването му той така се разтича, че вдигнахме на крак целия град. Или че Климов сам му се е обадил.

— А защо изобщо започнахте да го търсите, нали Вела към никого не се е обръщала за помощ? И защо всъщност не е съобщила?

— Герат беше един от спонсорите на кинофестивала и още не беше дал парите. Вдигна се голям скандал, предстоеше откриването. А защо Вела не ни е съобщила? Дявол я знае, тя е странна жена, може и да не го е обичала. Напълно възможно е. Поне покойната ми съпруга беше на това мнение. Тя работеше в администрацията на същия хотел още по времето, когато Вела бе камериерка. Но по-късно я накарах да напусне. Впрочем не се надявай да научиш нещо от Климова, тя е костелив орех. Докато търсехме Герат, попаднахме на един труп, силно обгорял, и я извикахме да го разпознае. Само да я беше видял — каменно лице. Дори й завидях.

— А може би е очаквала, че ще бъде Герат?

— Надали. Откровено казано, всеки, който веднъж е видял тоя мъж, трудно би си го представил мъртъв. Това не е човек, а някакво свръхсъщество. Веднъж абхазците се опитаха да го убият. Бяха оставили при него бележка — сиреч решихме да го пречукаме, защото не ни дава да си вършим работата, не уважава законите на подземния свят и тъй нататък. Бяха го надупчили като решето с цял пълнител на „ТТ“. Но в сърцето и в главата му не бяха стреляли, за да умре по-бавно и мъчително. И какво? След месец и половина Герат излезе от болницата.

— Извинявай, Андрей, но от какво почина жена ти?

— Преди няколко години последните абхазци отвлякоха автобуса за плажа с трийсет души заложници в него, сред които бяха жена ми и петнайсетгодишната ми дъщеря. Та така са се изкъпали моите момичета… Абхазците поставили някакви безумни условия. Властите дълго преговаряли с тях. В края на краищата им дали хеликоптер, наркотици, пари и всичко, каквото ония поискали. Но с известно закъснение. Междувременно бандитите застреляли двама души от заложниците. Вероятно им е било известно кои са, чии роднини. А по същото време аз бях на квалификация в Москва. И между другото — изучавах основите на невролингвистичното програмиране, дявол го взел! И така, когато си пристигнах, колегите ме откараха направо на гробищата, там ме посрещнаха моите момичета.

Турецки мълчеше, защото в случая думите бяха излишни, нямаше място за утеха. А Трофимов продължаваше да размишлява на глас:

— Аз лично смятам, че Малахов водеше някаква игра чрез Герат, вероятно без оня да се усети. Със сигурност го е използвал като източник на информация, в това съм убеден. Но в момента просто нямам представа как да ги свържем двамата.

— Да си призная, повече ме безпокои историята с Климова — промълви Турецки. — Всичко ми изглежда някак нелогично. И онова странно подземие…

Навън заваля дъжд. В стаята притъмня.

— Слава богу, защото от тия идиотски огледала ми изтекоха очите — промърмори Трофимов. — А огледалните стени в болницата са лесно обясними. Недалече оттук, в базата на МВР, служеше синът на един местен големец, собственик на фабрика за огледала. Малахов чрез свои приятели уреди момчето да си изкара службата набързо, а таткото, за благодарност, взе, че бухна маса пари в болницата. Но по онова време облицовъчните материали бяха дефицитни като всички стоки. За сметка на това пък той сега винаги ще има къде да си полежи — изхили се майорът. — Където слънцето грее така, че има ужасно много светлина.

— Светлина ли? — повтори Турецки. — По дяволите!

Беше се сетил за странния надпис в подземието: „Да живее «Светлина»!“ Защо тая дума беше в кавички?

— Слушай, Андрей, помъчи се да си спомниш дали в града няма някоя фирма, която да се занимава с електроника и да се казва „Светлина“ или нещо подобно?

— Че какво да си спомням? Знам. Герат има такова предприятие. Не ти ли дадоха папката за него? Защо питаш?

— Герат ли? В такъв случай посещението в „Хоризонт“ временно се отлага. После ще ти обясня всичко. Ще дойда довечера, за да ми разкажеш още нещо за нравите на тукашните аборигени. Това е. Извинявай, но нямам време.

И Турецки буквално изхвърча от стаята.

— Кажи да ми донесат черните очила за тия огледала. И два резервни пълнителя! — викна след него Трофимов. — Нещо си чувствам тука задника на течение…