Фридрих Незнански
Късните новини (43)

Погребалния обряд

Старото гробище на Ени-Чу отдавна не беше виждало такова голямо погребение. А и не бяха малко хора — единадесет души трябваше да приюти в себе си земята. Не достигаха табути — специалните носилки, на които по мюсюлмански обичай се полагат покойниците. Затова селският дърводелец трябваше спешно да скове нови и да ги боядиса в небесносин цвят, за да се знае, че е умрял млад мъж… Сред високите надгробни паметници — дълги като моливи камъни, потъмнели от времето и килнати на една страна — бяха изкопани единайсет гроба. Наскоро назначеният в селото ходжа монотонно припяваше погребални молитви. Цялото село се бе събрало на гробището. Най-отпред стояха оцелелите бойци от чеченския отряд и, разбира се, белобрадият Ибрахим, председателят на съвета на старейшините в този планински район.

Погребалният обряд продължи дълго, както си му е редът. Бе започнал още в зори, но когато ходжата довърши последната молитва, вече бе пладне.

Веднага след обряда седмината оцелели бойци (другите двама бяха тежко ранени) се отправиха към дома на Ибрахим. Командирите влязоха заедно със стопанина в къщата, а за всички останали участници в погребението бяха сервирани дълги маси на двора.

Бяха принесени в жертва петнайсет овни — Ибрахим не се беше поскъпил. Ядяха мълчаливо. По едно време домакинът наруши тишината:

— Нищо, нищо. Аллах е велик, няма да остави невинната кръв неотмъстена. Те ще си платят за тези убийства!

Вахит въздъхна:

— Страхувам се, че е късно. Щом като руснаците навлязоха вече и в планините, спукана ни е работата.

— Само не започвай пак да се оплакваш, Вахит — повиши тон старецът, — каза ви се: пари ще има!

— Това вече го чухме, но парите все ги няма. — Вахит замълча, потърка брадичка, след което решително каза: — Оня път Азамат премълча, не искаше да ви възразява. Сега вече го няма сред нас, но преди да умре, той ни завеща да прекратим тази война. Беше ни като по-голям брат. И сега сме длъжни да изпълним завета му…

— Единственият начин — прекъсна го старецът — е за пролятата кръв да отмъстите с кръв!

Вахит поклати глава:

— Уморихме се от тая война, Ибрахим. Колко хора загубихме! Руснаците така или иначе няма да си отидат, ще воюват, докато не загине и последният чеченски боец. Прав ли съм? — обърна се той към другарите си. Те енергично закимаха. — И затова — продължи Вахит — единственият начин е да започнем преговори. Иначе всички ще загинем като Азамат.

От възмущение старецът дори се понадигна от стола:

— Кой го казва това? Десетгодишно момиченце? Грохнала бабичка? Или еднокрак инвалид? Не! Аз чувам тези думи от един командир на освободителната армия! Как не те е срам! Значи те ще убиват и ще грабят, ще изнасилват нашите жени и дъщери, а ние ще се юрнем да преговаряме с тях? Ако не знаех всичките ти бойни заслуги, Вахит, щях да си помисля, че пред мен седи предател!

Вахит удари с юмрук по масата:

— Не съм аз единственият, който мисли така!

— Е, тогава със сигурност ще загубим войната.

— Няма! Спомнете си за имам Шамил. Той влезе в преговори с руснаците. И така спаси живота на много хора.

Ибрахим премълча, като нервно прехвърляше зърната на късата броеница от черно дърво, на която се полюшваше миниатюрна, изкусно изрязана длан — мюсюлмански символ.

— И изобщо… — Вахит набра кураж и каза: — Преговорите вече започнаха.

Неочаквано старият Ибрахим отметна глава назад и се хвана за гърлото. Издаде няколко нечленоразделни звука и бавно се свлече от стола. Слугите, стоящи отстрани на негово разположение, се втурнаха да го вдигнат, след което го положиха внимателно на широкия диван в дъното на стаята. Командирите се спогледаха.

— Не биваше да му го казваш така изведнъж, Вахит. Гледай, сърцето му не издържа.

Той им махна успокояващо с ръка:

— Скоро ще се оправи, не бойте се. Пък и съм сигурен, че разузнаването вече му е доложило за преговорите.

И наистина след пет минути старецът проговори:

— Призлява ми, когато чуя, че някои изроди — с друго име не мога да ги нарека — предават своята страна! И затова ви заповядвам: да прекратите всякакви преговори!

— За съжаление това не е по силите ни, Ибрахим. Преговорите се водят на много по-високо ниво.

— Въпреки това вие сте длъжни да ги спрете.

Вахит се приближи към него, наведе се и тихо произнесе:

— Парите. Искаме ги сега. Или ще бъдем принудени да прекратим не преговорите, а всякакви военни действия.

Твърде бързо за човек, който току-що е получил сърдечна криза, старецът стана от дивана и излезе от стаята. Вахит намигна на другарите си. След една-две минути Ибрахим се върна в гостната с обемисто куфарче.

— Ето — постави го той на масата, — тук има достатъчно пари, които да осигурят вашите отряди с боеприпаси и продоволствие за половин година.

— Това е вече друга работа! — с удовлетворение произнесе Вахит и посегна към куфарчето. Но старецът отстрани ръката му.

— Както казват руснаците, бързата работа е срам за майстора.

Недей да бързаш, Вахит. Още не съм се доизказал. Ще ви го дам при едно условие.

Командирите наостриха уши.

— Повтарям: преговорите трябва да бъдат прекратени. И то от вас.

Забелязал, че и тримата се готвят да му възразят, Ибрахим вдигна ръка и внушително произнесе:

— Тихо! Не е хубаво да се прекъсват по-възрастните. Вас родителите на нищо ли не са ви научили? И без да сте ми го казвали, аз зная, че се водят преговори. И че няма да е толкова лесно те да бъдат прекратени. Но имам план…

Той даде знак на слугите си и те излязоха от стаята. Внимателно огледа всички, след което продължи:

— Има само един начин от наша страна да повлияем на преговорите. Трябва да се вземат заложници. Но не един или двама, и дори не трийсет-четиридесет. А цял един град.

— Как така? — не схвана Вахит.

— Сами ще решите как. Трябва да изберете някой малък град с население около трийсетина хиляди души. Ще натоварите двеста-триста бойци в камиони и ще влезете в града. На пропусквателните постове няма да се стискате за пари — не е моя работа да ви уча на това. Не бива да има и много жертви, иначе рискуваме да провалим работата. Но трупове трябва да има, за да ги покажат по телевизията и цяла Русия да изтръпне от страх. Трябва да задържите града колкото се може по-дълго, поне седем-осем дни, за да успеем да се запасим с оръжие.

— Доколкото разбирам — обади се Вахит, — трябва и да им поставим някакви условия?

— Разбира се. Обичайните: да се изтеглят федералните войски, пълна независимост и отделяне на Чечня от Русия. След тази акция преговорите незабавно ще бъдат прекратени.

— В такъв случай обаче федералните войски отново ще ни нападнат, след като напуснем града.

Ибрахим поклати глава.

— Не, няма да ви нападнат. Генералите вече ще бъдат по-предпазливи, защото всеки момент акцията може да се повтори. Пък и по този начин ще спечелим време и Акпер ще може да ни достави пари и оръжие. Дано Аллах му прати живот и здраве!

— Дано Аллах… — повториха след него командирите.

След като Вахит, Хусейн и Абдула си тръгнаха, старецът остана да седи до масата, като разсеяно прехвърляше зърната на броеницата си. По някое време погледна часовника, сложи си астрагановия калпак и излезе от къщата. Поменът все още продължаваше. Ибрахим мина през задния двор, прекоси овощната градина и тръгна през нивята и бостаните. Стигна до гората и навлезе в нея. След няколко минути излезе на широка поляна. Още веднъж погледна часовника си, пъхна два пръста в уста и с неподобаващо за възрастта му лекомислие хъшлашки изсвири. От гъсталака тутакси излезе висок войник в полева униформа. Впрочем, ако някой погледнеше по-отблизо, щеше да забележи, че този „войник“ е жена. С дълги, светли къдрици, които се подаваха изпод фуражката, с доста изпъкнал бюст и лека походка. Старецът й каза няколко думи, след което бързо си тръгна.

Когато той се скри сред дърветата, жената свали от рамото си малката раница, отвори я и извади оттам басмена рокля на ярки цветчета. Разкопча многобройните копчета и свали униформата, десантната фланелка, тежките кубинки и остана по чорапогащник. Позамисли се, но свали и него. После облече роклята, която прилепна по тялото й и подчерта приятните й форми, обу сандали, прибра в раницата всичко непотребно, метна я през рамо и бързо изчезна в гората. Единственото, което остана да напомня за тайнствената среща на Ибрахим със светлокосата жена, беше забравеният чорапогащник, който ослепително белееше сред зелената трева…