Фридрих Незнански
Късните новини (4)

Гостите от Москва

— Животът е прекрасен и удивителен — унило си мърмореше Турецки. — Удивителен. И прекрасен.

Силният вятър и за секунда не оставяше вертолета на мира. А гъстата облачност принуждаваше Ми-8 изкусно да се стрелка като водно конче нагоре-надолу в търсене на прозрачни коридори и сегиз-тогиз само по някакво чудо да не закача острите скали. Сякаш пилотът ни най-малко не се притесняваше какво изпитват пътниците. Впрочем в момента той мислеше само за собствения си живот, а това трябваше да им бъде достатъчна гаранция.

Турецки се насили да погледне през илюминатора и веднага усети как го замайват и привличат опасните дълбоки теснини. Дори му се стори, че различи късове метал, големи перки и някакви тъмночервени предмети… Та това са обезобразени човешки трупове!

Той летеше заедно с Рагдай и вярното му коли беше единственото живо същество на борда на вертолета, което си оставаше в добро разположение на духа. Всички други явно започваха да изпадат в паника. След като се натича до насита преди полета, Рагдай преспокойно легна в краката на Турецки и най-нахално заспа.

По лицата на малцината пътници вече бе изписан неприкрит страх.

— Край, стига! — провикна се някой. — Трябва да се връщаме!

Огромен мъжага в кожено яке с издут джоб измъкна от него ръчна бомба и кресна, без да се обръща конкретно към никого:

— Вашта мамица! Смятайте, че съм терорист! Превземам гоя шибан вертолет! Предайте на ония скапаняци в кабината да летят накъдето си искат, но кротко и бавно, като на погребение! Иначе ей сега ще им дам да се разберат!

Вертолетът още веднъж се разклати силно, Рагдай се сепна. И все още сънен, без да разбере какво става, се метна върху мъжагата и го захапа за ръката.

— Не, Рагдай, не! Назад! — завика Турецки.

Но беше късно: бомбата падна на пода. Халката бе останала в ръката на мъжагата. Той зяпна и тъпо се взря в нея.

И в същия миг ярък пламък закри всичко…

Турецки се събуди. По челото му бяха избили капчици пот. Той почувства, че ужасното клатушкане беше спряло, и се огледа. Мощният Ту-154 летеше така плавно, че нищо не се усещаше. Времето навън беше чудесно. В краката на Турецки нямаше и помен от Рагдай, който, естествено, бе останал вкъщи. А на съседната седалка нервно се въртеше Слава Грязнов. Този едър мъж в кожено яке, врял и кипял в какво ли не, се страхуваше само от едно — да пътува със самолет.

И все пак се бе решил, тъй като това събитие бе предшествано от редица други, не по-малко важни.

Започна се с това, че новият главен прокурор, назначен в края на миналата година, бързо се ориентира в мръсните машинации на своя предшественик и придума Константин Дмитриевич Меркулов да се върне в Руската прокуратура на предишната си длъжност — заместник по следствието, а бившия „ас“ в службата — Турецки, вече с помощта на Костя — обратно в стария си кабинет с широк перваз на прозореца и огромен, стоящ на пода часовник, спрял още при падането на Бастилията.

По-късно, предвид острия недостиг на добри професионалисти, след личната молба на главния прокурор, също така „младият“ министър на вътрешните работи „придума“ на свой ред шефа на частната охранително-детективска агенция „Слава“ Грязнов временно да прехвърли ръководството на своя заместник, а той самият да се върне поне за известно време в МВР и да се включи в оперативно-следствената група на Турецки. Грязнов нямаше нищо против да поработи със стария си приятел, но виж, самолетът…

— Ако още веднъж кажеш нещо за прекрасния и удивителен живот… — процеди през зъби Грязнов.

„Добре, че сме заедно — помисли си Турецки, — винаги така си лазим по нервите, че мозъците ни стават като бръсначи.“ И ехидно се осведоми:

— Слава, ти скачал ли си някога с парашут?

— Я ме остави на мира. — Очевидно Грязнов се стягаше да не повърне.

— Когато аз скачах за първи път, парашутът се разтваряше автоматично от опъването на въжето…

— Ох, млъкни, за бога.

— Та значи, когато скачах за първи път, бях забравил да изключа резервния парашут, а той също се отвори автоматично и представяш ли си, приземих се с два купола над главата. Така че летях към земята чудовищно дълго време.

— Слушай, защо, по дяволите, така си се раздрънкал, а? Намери ми по-добре някакво приспивателно — каза Грязнов, отправил завистлив поглед към безгрижно спящия в съседната редица русоляв младеж в скъп костюм с ярка вратовръзка на едри цветя. Дългите му крака се бяха проточили чак под предната седалка. Грязнов не беше спал две денонощия, тъй като бе затрупан с много работа.

— Не те съветвам да спиш, братле — искрено му каза Турецки. — В сънищата сега се прожектират големи страхотии. В тях човек става на пихтия. Впрочем знаеш ли, че има един такъв филм на Хичкок — „Световъртеж“? Горещо ти го препоръчвам, и то изключително с терапевтична цел. Между другото филмът е криминале. Там един детектив пада от покрив, след което вече не може да се качва по-високо от втория етаж. Как мислиш, какво го е излекувало?

— Предполага се, че е някоя баячка — намръщено отговори Грязнов.

— Точно така. Но се намират и други народни средства.

— Какво съпричастие! — изпръхтя Грязнов. — Я по-добре ми разкажи какво знаеш за Малахов.

— Е, това няма да ни отнеме много време. За Малахов дори не бях чувал до момента, когато го санираха. Сега вече знам, че два дни преди да загине, се е свързал с главния прокурор и е помолил да му изпратят някой следовател. Впрочем той по-скоро е по твоята част, нали, Славутич?

„Славутич“ тъжно погледна пропърхалата покрай него миловидна стюардеса. Бенката над горната устна ни най-малко не я загрозяваше.

— „Санираха“? Що за терминология е това?

— Да санираш, значи да очистиш. Това е термин на колегите от Федералната служба за сигурност.

— Ох, как ги обичам аз тия научни думички! „Санираха“ — произнесе Грязнов с отвращение. — Гръмнали го човека, но не били го гръмнали, представете си, а го били санирали… Откровено казано — продължи Грязнов, като се държеше с едната ръка за гърлото, а с другата за стомаха, — навремето и аз познавах един Малахов, негов съименник. Имаше в Москва един доста известен хокеист, защитник, сега играе в Националната хокейна лига. Мина през нас като свидетел по някакво дребно дело. А за твоя успях само да прегледам някои отделни книжа. Та казваш значи, че го гръмнали по време на лов?

— Тъмна работа е ловът — измърмори Турецки.

— Ама разбира се — пряко сили го иронизира Грязнов. — Малахов е паднал върху пушката и случайно е закачил спусъка. Станал е, препънал се е и пак е паднал. И така девет пъти. А другите са го гледали със скръстени ръце.

— Имало ли е други? — попита Турецки. — Нима знаеш нещо?

Грязнов сви рамене. И хукна към тоалетната.

А Турецки извади от джоба на предната седалка рекламната брошура „Аерошоп“ и с удоволствие се зачете. Откри нещо интересно и оживено помаха на стюардесата с бенката, като бодна пръст в брошурата:

— Какво мога да си поръчам оттука?

Когато Грязнов се върна, върху сгъваемата масичка стоеше бутилка коняк „Реми Мартен“.

— А сега — лукаво се усмихна Турецки, — ще лекуваме твоя вестибуларен апарат. Ще те направим космонавт. Можеш да бъдеш сигурен: знам една стара турска рецепта. Какво ще кажеш?

— Но ако пристигнем на градус — Грязнов по принцип не признаваше думата „долетим“, — това ще изглежда някак ненатурално. Или пък не? — оживи се той.

— Или! — изкомандва Турецки.

След половин час забележимо ободрилият се Грязнов безапелационно заяви:

— Все пак, каквото и да казваш, Саша, в последния случай ти се прояви като натурален глупак. Нали внимателно следих всичко: ти постоянно привличаше огъня върху себе като някой младок. Пита се — от какъв зор? Ако смяташ и занапред да ми се правиш на герой, по-добре си кажи веднага: поне ще имам време да те вкарам в релсите.

— Така ли било?

— Да, натурално така. Нямаш понятие от елементарна логика и хич не ти пука! Никога няма да станеш главен прокурор. Помниш ли поне какво значи дедукция, чел ли си като дете Конан Дойл?

— Случвало се е.

— Ами тогава го прочети пак, дявол да го вземе. Предупреждавам те, че в Сочи отначало ще събираме факти, няма да се бутаме между шамарите. Казвам ти, най-напред трябва да разполагаме с всички данни и чак след това да решаваме точно кои мерзавци ще въртим на шиш.

— Логично, мистър Холмс. Само че онова, за което говориш, се нарича индукция. А дедукцията е тъкмо обратният процес: извеждане на хипотеза, в която се проектират всички предходни събития. Или се напасват.

— Намекваш ли за нещо?

Турецки се усмихна и сви рамене.

Грязнов го погледна с леко помътнял поглед и рече:

— В оная история аз, натурално, нямах пръст. Но по-добре слушай какво ще ти кажа за ползата от виното!

Бутилката беше празна.

— Това е коняк — напомни му Турецки. — И то превъзходен.

— Няма значение. За ползата от коняка. Представи си само колко по-различен обрат щеше да добие историята, ако през седемнайсета година Ленин не беше имал възможност да се качи в бронираната кола? Индукция, нали? — И той поръча още една бутилка.

Спящият младеж в отсрещната редица така и не се събуждаше.

— Тая вече ще си я пиеш сам — предупреди Турецки. — Аз тепърва ще трябва да разговарям с аборигените. И като стана дума за бронираните коли… Дали пък няма да ни посрещнат някои местни шерлоковци?

През илюминатора вече се виждаше морето.

— Да ни посрещнат ли? — учуди се Грязнов. — И от къде на къде ти хрумна?

Многолюдна тълпа действително посрещаше пътниците на самолета с нескончаеми възгласи „браво“. Щракаха светкавици на фотоапарати, бръмчаха снимачни камери, шумяха касетофони.

— А не, хайде да изчакаме — каза Турецки, като придържаше Грязнов. — Кого ли може да посрещат така, да не би Киркоров?

— Ти сигурен ли си, че не посрещат нас?

Още щом на трапа се появи съненият млад мъж в скъпия костюм, тълпата ревна от възторг, залюшка се и настъпи страшна блъсканица.

— Господин Кафелников! — крещеше една лелка, притисната от колегите си журналисти. — Сочи се гордеят с вас! Или се гордее? Родният ви град е просто щастлив, че след като спечелихте откритото първенство на Франция, вие, Евгений, намерихте време…

Кафелников се мушна в неизвестно как озовалия се на пистата черен автомобил, който на секундата потегли и изчезна яко дим. Тълпата журналисти моментално се разпръсна. И пътниците вече мажеха спокойно да се качат с багажа си в пристигналия автобус.

Слънцето приличаше с всичка сила.

Вътре в аерогарата Турецки и Грязнов бяха посрещнати от слаб и загорял усмихнат мъж, който им се представи като Андрей Трофимов — майор от криминалната милиция. Беше с изтъркани дънки и спортна фланелка.

На външен вид изглеждаше не повече от четиридесетгодишен. С редки вежди и сини очи, които постоянно присвиваше, с къси мигли и разсеян поглед, но с резки, пестеливи движения и висок към метър и седемдесет и пет, седемдесет и осем. Затова пък с южняшки плавен говор, спокоен и наситен с излишни епитети и прилагателни, по навик отбеляза Турецки. След секунда се усети. „Пфу, дявол да го вземе, какви ги върша? А на лявата ръка носи пръстен с монограм. Рядка вещ за едно ченге, все пак…“

Изглежда, Трофимов беше готов да разговаря за всичко друго, освен за работата, но същевременно кой знае защо се беше разбързал за някъде, току поглеждаше часовника си с укор и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, виждайки, че събеседниците му не бързат. Засипваше ги с най-различни сведения за времето, температурата на водата, атмосферното налягане, броя на курортистите, президентските вили и пр., и пр.

— Какво стана с Малахов? — попита Турецки.

— Малахов почина — любезно отговори Трофимов. И добави: Все пак Кафелников добре ги нагласи всичките във Франция! Е, ще тръгваме ли? — Той ги побутваше към тъмносиния милиционерски джип „Паджеро“, паркиран наблизо.

— Хубав амбалаж си имат в Сочи — преценяващо отбеляза Турецки. — Какво ще кажеш, Слава?

Слава, който се намести на задната седалка, реагира доста вяло.

— Заслугата е на Малахов, той изръси един тукашен бизнесмен с пет коли за управлението — злорадо се усмихна Трофимов.

— Сега в управлението ли отиваме?

Трофимов поклати глава:

— На погребение.

— Как така на погребение? Нима още някого?…

— На погребението на Малахов. Ще сварим, ако побързаме — обясни Трофимов, който направо подскачаше зад волана. — В хотела сме ви запазили отделни стаи.

— Мислех си, че от деня на убийството е минала почти цяла седмица — престорено се изненада Турецки. — Както изглежда, тук страшно сме дотрябвали на някого? И защо се вдига такава аларма, не мога да си обясня.

— Убит е началникът на криминалната милиция, това не е шега работа — усмихна се Трофимов и даде газ. — И откровено казано, официалното искане го пуснах, за да дойдете по-скоро: страх ме е да не се претупа случаят. Сега, при наличието на професионалисти от столицата, началството няма да посмее. Аз ви помня, Александър Борисович. Преди една-две години бях на квалификация в Москва и попаднах на вашите лекции в МВР. Тогава четохте за новата практика на невро-лингвистично програмиране, нещо такова беше, нали? Доста интересно, ала съвсем неприложимо при нас в провинцията — подсмихна се Трофимов.

— Така ли?

— Аха, всичко си записвах като най-добросъвестен пионер, беше ми направило страшно силно впечатление, а по-късно се опитвах да го внедрявам тук. Набързо оплесках един-два случая, получих мъмрене от Малахов и с това приключи цялата модернизация.

Трофимов караше невероятно бързо, дори не се опитваше да хване „зелената вълна“ и не обръщаше внимание на светофарите. Навън стремително се сменяха една след друга изкушаващо летните гледки от курортния град. По необясним начин се усещаше близостта на морето. Това усещане отпускаше нервите и действаше успокоително.

„А не бива, не бива — помисли си Турецки. — Колко пъти вече съм идвал тук? Последния път май бяхме с Ирка преди три-четири години в «Перла»… Или по-рано? Да-да, тоя дюшеш ни дойде благодарение на Меркулов…“

Чу се леко похъркване, което засвидетелства дълбокия здрав сън на Грязнов.

— Хайде да караме поред, Андрей… как е бащиното ви име?

Трофимов махна с ръка, сиреч може и без официалности.

— Жената на Малахов казва, че той не я е предупредил за този лов. И пред децата нищо не е споменавал.

— Искам да поговоря с тях — веднага каза Турецки.

— Разбира се. Но не и на погребението. Та така, мъжът й бил съобщил за лова по телефонния секретар: пристигнали значи двама негови стари приятели и той щял да отиде с тях да полови риба, да удари нещо. Казал, че ще се върне след два дни. Жена му се паникьосала: как тъй след два дни, нали утре имаме да правим това, онова, сума ти неща. Обадила се в управлението на помощника му, а той нищо не знае. Минава ден, два, три. На четвъртия ден призори Малахов изпълзял от яковлевската гора на шосето и умрял в ръцете на случаен минувач.

— С какво е бил облечен?

— Питате дали е бил с ловния екип, нали? Имаше той такъв екип, имаше. Всичко, както си му е редът.

— Ясно. И с тоя ваш случаен минувач ще трябва да се срещна.

— Тук вече ударихте на камък — подсмихна се Трофимов. — Няма начин. Снощи се претрепа с колата си.

— Сам ли е катастрофирал? Или някой го е блъснал?

— В момента изясняваме. Но май че сам. Млад и снажен момък, макар и само на деветнайсет години, фактически хлапак. А вече професионален състезател. Трябвало е да участва във „Формула-3“. Твърде любопитно, нали? Пита се, как е възможно такъв спец най-банално да катастрофира? Алкохол в кръвта му не открихме. — Трофимов погледна към спящия Грязнов и намигна на Турецки.

Турецки премълча, беше се замислил.

„Не се ли държи твърде безцеремонно този Трофимов? Като че ли има някакво напрежение в тази непринуденост. Или истерия? Или просто си фантазирам?“

Трофимов погледна часовника си:

— Може да закъснеем. — И даде газ. — Изобщо, пълен батак. Малахов лично се занимаваше с много случаи. Предполагам, че си е спечелил доста врагове. Но за това не разполагаме с нищо конкретно, липсват мотиви. Трябва да търсим тия негови стари приятели. Но къде? Нямаме никаква представа. Никой нищо не знае за тях. Приятелите на Малахов се броят на пръсти. И ние като пълни идиоти седим тук и си блъскаме главите.

— А сега кой ще стане началник на криминалната милиция?

— Боя се, че аз — призна Трофимов. — Засега съм изпълняващ длъжността. Много ми трябваше да си пъхам този таралеж в гащите… Да не сгафих нещо?

— С какви случаи се е занимавал напоследък Малахов?

— А вие познавахте ли се с него? — присви очи Трофимов.

— Донякъде — излъга Турецки, без да знае защо.

— Е, тогава сте наясно, че той никога не се задоволяваше с малко. Ето ви справка по тоя повод, специално я взех със себе си. — И подаде на Турецки една папка. — Случаят с голямата пратка наркотици от Таджикистан… Случаят с отвлечения заместник на президентския пълномощник… Пожарът в хотелския комплекс… Изчезването на тринайсет филма от програмата на кинофестивала…

— От кинофестивала ли? — учуди се Турецки. — Че толкова ли е важно?

— Ами разбира се. От всички изкуства най-важно за нас е киното. Това е политика. А филмите все още не са намерени. Стана голям скандал.

Минаха покрай зимния театър, ограден с безкрайна редица от рекламни табла. „Кавказки пленник“, „Ревизор“, „Нежност“… Отпред бяха паркирани много коли, предимно чуждестранни марки, суетяха се десетки хора. Твърде странно, ала буквално всички физиономии изглеждаха познати. Свиреше музика.

„Жега — помисли си Турецки, — всичко е от жегата.“

— Днес е откриването — поясни Трофимов, — „Кинотавър“, международният фестивал, нима не сте чували? Разните му там Янковски, всякакви там рудинщайновци.

— И какво, имаше ли нещо хубаво сред тия тринайсет филма? — насмешливо се поинтересува Турецки.

— Гласувай! Или ще загубиш! — неочаквано проговори насън Грязнов.

— Знам какво е да работиш в Москва — заяви Трофимов. — Струва ти се, че всеки срещнат е престъпник. Но сега, повярвайте, и тук при нас започва да се шири такова настроение. Но невинаги си струва човек да се задълбава.

Турецки кимна с искрено съгласие. После попита:

— А как стои въпросът с гората?

— Тоест?

— В която е ловувал Малахов. Претърсихте ли я? Твърде вероятно е там да се открие нещо. Нима не е ясно, че трябва да се проследи пътят на Малахов до шосето?

— Та това е огромно пространство. Трябва да изпратиш цял полк, за да откриеш някаква следа! Да не говорим, че същия ден имаше силен дъжд и едва ли нещо е запазено.

Турецки сви рамене:

— Дъждът си е дъжд. Ще се наложи значи да изпратим полк.

Трофимов доволно потри ръце:

— Това, което тук винаги ни е липсвало, е московският размах.

— Е, не разчитайте на кой знае какви мащаби, но в известни граници гората все пак ще трябва да се прерови.

— С вашия колега добре ще я преровим — отново се подсмихна Трофимов и кимна в посока към Грязнов.

— Не се безпокойте. Той тепърва ще има възможност да се прояви.

Джипът отдавна вече бе излязъл от града. През целия път морето се падаше отдясно. Сякаш цивилизацията беше останала далеч назад. Диви каменисти плажове, прозрачно чиста вода. Но след петнайсетина минути се показа първият вълнолом. Плажовете сега бяха малки — на всеки четиридесет метра бяха разделени от двуетажни бетонни мостове. Слънчеви чадъри, съблекални, душове, спасителни кулички и лодки под наем. Беше голяма жега. Сгорещени курортисти лениво нагазваха в морето и задълго оставаха във водата.

— Между Сочи и Адлер има едно място, наречено Бургас — обади се Трофимов.

— Това не е ли българска дума?

— Ъхъ, едно време българи ни застрояваха крайбрежието. Мнозина дори останаха да живеят тук… Та на тамошното гробище Малахови имат семеен гроб. След минута-две ще пристигнем.

Грязнов се събуди. На няколко крачки от себе си видя ковчег с покойник. Турецки и Трофимов вече бяха слезли от колата.

Турецки гледаше сивкавото лице на мъжа, който, може би предчувствайки гибелта си, още преди две седмици бе помолил да му изпратят следовател, някой московски „ас“. Широки скули, сплескан нос, едра брада, плътно прилепнали уши — лице на боксьор, готов всеки миг за схватка.

„Но вече е късно — помисли си Турецки. — За жалост, братко, всичко вече свърши за тебе.“

Учудващо бе, че погребваха Малахов като обикновен цивилен гражданин.

Недалече, на шосето, бяха паркирани петнайсетина коли, макар че на погребението нямаше чак толкова много хора. Местната власт бе представена от заместник-кмета. Началникът на градското управление на МВР, полковник Самсонов, пожела успех на Турецки и Грязнов и си тръгна, преди да е завършила церемонията. Многобройното семейство на Малахов — съпруга, четири деца, двама братя, сестра и леля — е наобиколено от колеги и подчинени на убития началник на криминалната милиция. Трофимов шепнешком казваше на Турецки и Грязнов името на всекиго от тях. Присъстваха още неколцина млади мъже, за които трудно можеше да се каже нещо. Трофимов не ги познаваше.

Турецки обърна внимание, че всъщност никой нищо не спомена за заслугите на Малахов, както е прието в подобни случаи. Но същевременно се казваха много неща, и то явно със съвсем искрено чувство, за човешките качества на полковника: за неговото дружелюбие, честност, мъжество и тъй нататък. Бе отбелязано, че никой, разбира се, не е незаменим, но очевидно това е точно такъв случай — в човешки, в личен план. Бе казано също, че споменът за такъв човек не може да не остане завинаги. Заместник-кметът добави:

— Иван Сергеевич Малахов беше в много отношения уникален човек. За нещастие трагична и нелепа случайност прекъсна този достоен живот в неговия разцвет.

„Да бе, три куршума — помисли си Турецки, — и ако на това му се вика нелепа случайност.“

— А той имаше такива планове. Такива планове…

Вдовицата на Малахов съкрушено кимна.

— Саша, какво мислиш за това? — попита Грязнов. Явно се чувстваше неловко заради не съвсем трезвото си състояние.

— Все още не знам. Може да не означава нищо. Или много.

Слънцето вече не приличаше така силно, дори откъм изток небето се бе заоблачило.

Когато и последната шепа пръст бе хвърлена в гроба, Трофимов се сбогува с вдовицата на Малахов, децата и роднините му, и отиде при Турецки.

— А сега в управлението и в хотела, нали?

— Не, Андрей, хайде да отидем в яковлевската гора.

Трофимов поклати глава, но предпочете да замълчи.

Пътят им отне не повече от четиридесет минути. Небето ставаше все по-мрачно и напомняше на Турецки неотдавнашния му съм в самолета.

В колата той прегледа материалите по гибелта на Малахов.

— Какъв е калибърът на оръжието?

— Стандартен: 7,62 мм. Могло е да бъде всякакво.

— Броят на куршумните рани?

— Три. Две в коремната област и една в главата.

— Други следи от насилие? — настояваше Турецки.

— Няма.

— Изстрелът в главата, изглежда, е бил контролен?

— Точно така. Като изключим факта, че явно е направен от голямо разстояние, както и другите два, съдейки по резултатите от балистичната експертиза. Всичко това го има в папката. Но именно раните в корема са били смъртоносни. Така че не прилича на контролен — пренебрежително се усмихна Трофимов, вземайки един завой.

— Нима с такива дупки Малахов е съумял да изпълзи от гората?

— Тъкмо това е, разбира се, най-парадоксалното. Съдейки по голямата загуба на кръв, той е пълзял доста време, има подробно заключение на съдебномедицинската експертиза.

— Или е лежал в безсъзнание в края на гората, по някое време се е свестил и е изпълзял?

— Едва ли, ако се съди по дрехите. Бая разстояние се е влачил.

— Ясно. А може ли от мръсотията по дрехите му да се определи пътят?

Трофимов замислено поклати глава.

— Нали ви казах, валя доста силен дъжд. Сам виждате колко променливо е времето — и посочи небето. — Освен ако Малахов е загубил нещо в гората, тъй че наистина ще изпратим цял взвод войници да търсят…

— Може би жена му знае какво е носил със себе си? Обикновено с кого е ходел на лов? — Турецки буквално го засипваше с въпроси, и то съвсем съзнателно. — Изобщо често ли е ходел? Има ли тук постоянен егер^[1]? Вас Малахов никога ли не ви е канил да го придружите?

— Аз съм кротък човек — спокойно реагира Трофимов, като продължаваше да кара с бясна скорост. — А останалото ще го изясним, наш пропуск е, не може да се отрече. Но сам знаете, в такива случаи нещата се вършат най-добре отдалече.

Прясно асфалтираното шосе беше доста тясно. Откъм морето бе ограничено с редки километрични камъни, зад които канавката бе опасно дълбока. Най-накрая пристигнаха.

— Действително тук е доста тясно за разминаване. Впрочем оная сутрин движението е било по-оживено. Младият състезател е успял да каже, че когато раненият изпълзял на пътя, едва не станала злополука.

— Къде е това място?

Трофимов посочи. Зад избуялите буренаци не се виждаше нищо. Гъстата и тъмна широколистна гора, започваща на десетина метра по-нататък, можеше да скрие всяка тайна.

— Да — кимна Турецки. — Сега разбирам вашия скептицизъм относно претърсването. В момента обаче нямаме друг избор. Има ли някаква карта на местността?

— Има — усмихна се Трофимов. Отчупи една клечка и без да се замисли дори за секунда, начерта карта. — Този път е околовръстен спрямо гората. Тук свършва широколистната и започва боровата — с чудесен въздух, препоръчвам ви го. А тук свършва боровата и започва вече пясъчна плитчина.

— Плитчина ли?

— Да, да. Тук има каскада от три езера. Фактически това е затворен басейн, който не е свързан с нищо, не изтича отникъде и никъде не се влива. Мисля, че Малахов ходеше там за риба. Защото тъдява може да се бият само яребици — доста е влажно и те гнездят по бреговете на езерата. Основният дивеч се среща по-нататък, след трийсетина километра, където околовръстният път се разделя и гората се разширява приблизително до седемдесет километра в диаметър, ако може така да се каже. Виж, там вече е същинска джунгла. Просто гъмжи от глигани. Малахов имаше доста мощна пушка — ловен „Мозберг“.

— А тя къде е сега?

— Била е на рамото му, когато е изпълзял.

— Хайде бе! — учуди се дори Грязнов, който си разтриваше челото от настъпилото главоболие.

— Жена му каза, че тоя „Мозберг“ му бил подарен още по съветско време от министъра на МВР Шчолоков за отлично организирания лов за московските големци.

— В какво състояние беше пушката?

— Беше стреляно не по-малко от десет пъти, съдейки по пачката патрони… Но… — Трофимов смутено млъкна.

— Доизкажете се.

— Цевта беше вече почистена. Тоест…

— Тоест, стреляно е по дивеч, а не по хора, нали така?

— Да. Но у него нямаше никакви ловни трофеи, дори яребици.

— Виждате ли, а вие твърдите, че нямало какво да се търси в гората — укорително пророни Турецки. — Животът е прекрасен и удивителен.

— Направо абсурдна ситуация — обясни чувствата си Трофимов, макар да бяха очебийни. — Ако неговите, тъй наречени, приятели, наистина са били ловци, може чисто и просто да са си присвоили плячката, в това отношение ловците са маниаци. Разбира се, ако е имало плячка. Но за риба Малахов ходеше винаги сам. Ако е идвал в тая част на гората, значи е ловил риба: за яребици не би си губил времето, това го потвърдиха всички.

— А носел ли е със себе си риболовни принадлежности?

— Държеше ги в колибата на егера.

— Значи все пак има егер?

— Само колиба, егер няма. Лично Малахов го вкара в затвора за бракониерство. Беше един дядка — биеше рибата с бомби.

— А къде са рибарските принадлежности?

— Не се знае, в колибата ги няма.

— С други думи, Малахов е пострелял дивеч с някого, сетне е дошъл на езерата да полови риба и накрая някой го е гръмнал? Могъл ли е да допълзи дотук от езерата?

— За можене — могъл е — почеса глава Трофимов. — Но откровено казано, се съмнявам, че изобщо е ходил на лов.

— Ами да — изкриви устни Турецки, — докато е ловял риба, са го нападнали и той е стрелял в самоотбрана. После убийците са решили, че е мъртъв, и са си отишли. След това умиращият Малахов е почистил пушката и е запълзял към шосето, така ли?

Грязнов предпочиташе да мълчи.

— Наистина, пълна безсмислица — промърмори Трофимов. — Щом като пушката е почистена, макар че са изразходвани патрони, значи, че все пак е стрелял по дивеч, а не за самоотбрана.

— Какво има по-нататък? — Бяха извървели десетина метра по широка, отъпкана пътека.

— Там свършва градският лесопарк, но само така се нарича, до града е доста далече. Това вече е вилна зона. Фактически всички босове от града живеят тука. Удобно е: на две крачки ти е гората, кеф ти морето, кеф ти езерата.

Излязоха при лесопарка и двамата московчани можаха да се уверят, че вилите на местния елит действително изглеждаха главозамайващо.

— Сигурно и Малахов е имал тука вила? — Грязнов нехайно се обърна назад към паркирания на шосето джип.

— Имаше наследствена къща в селото, пък и тя е пълна развалина. Малахов беше широка душа. Не го интересуваше нищо друго, освен работата и ловът. Жена му се занимаваше с децата и домакинството. Тоест занимава се де… — побърза да се поправи Трофимов.

— Чухте ли? — неочаквано възкликна Турецки.

Чу се приглушен писък. След секунди — отново.

— Май да — съгласи се Трофимов.

— Идва оттам — посочи дотичалият Грязнов към двуетажна къща от червени тухли.

— Нима? Изглежда далече — усъмниха се и Трофимов, и Турецки.

— Вятърът е силен и, натурално, го донася — обясни Грязнов.

Следващият писък не остави никакви съмнения в неговата правота: пищеше женски глас, пълен с отчаяние…