Фридрих Незнански
Късните новини (38)

Бялата смърт

След разговора си със старши следователя от Талинската прокуратура Марченко, Рейн окончателно се убеди, че той няма никакво желание да открие причината за катастрофата на ферибота. Бяха му отказани, разбира се, и каквито и да било сведения за това откъде е бил набран номерът на клетъчния телефон, макар Рейн да беше сигурен, че в прокуратурата този въпрос незабавно е бил изяснен. Сега трябваше да разчита само на собствените си сили.

И така, единственият му шанс да намери престъпника, или по-скоро престъпниците, беше Дита Силарт, приятелката на Игор Бурцев. Тя му беше подарила фаталния телефон, оказал се оръдие на убийството — Рейн беше сигурен в това. Наивно би било да се предполага, че не е знаела за възможностите на тоя телефон, следователно със сигурност тя бе свързана с убийството.

„Най-вероятно — мислеше си младият мъж — всичко се е случило така: Игор Бурцев, който през свободното си време е работил като стюард на ферибота «Рената», същия ден е внесъл бомбата на борда. Но защо му е трябвало да го взривява? О, има много причини и най-допустимата е, че го е направил по нечия поръчка. А когато тази дяволска операция е минала успешно, са решили да се отърват от него. При това са използвали доста съвършен метод за убийството, така че едва ли някой би се досетил какво всъщност е причинило смъртта му“.

Сега Рейн беше абсолютно сигурен, че Бурцев е умрял от насилствена смърт.

След безсънната нощ в моргата младият мъж не бе лягал да спи. От ранна сутрин бе заседнал на телефона.

След като се обади на няколко приятели и познати на Бурцев, успя да разбере, че Дита Силарт му е била колежка във Финансовата академия. А освен това, което беше доста любопитно — членува в националистическия военизиран съюз „Белите чорапи“, където девойките тренират стрелба, източни бойни изкуства и тем подобни неща. Рейн беше чувал вече за тази организация. Говореше се, че силните, отлично подготвени „спортистки“ от „Белите чорапи“ могат да се справят дори с омоновците2. Изказваха се предположения, че те воюват на Балканите и в Чечня.

Спортният клуб на организацията се намираше на трийсет километра от Талин, в боровата гора, недалеч от малкия град Маарду. Трябваше да отиде с влак.

Когато слезе на малката гара, Рейн се опита да узнае от местните жители как да стигне до Центъра на „Белите чорапи“. Но още щом чуеха името, те уплашено се дръпваха от него и отказваха разговор.

„Хубава работа — помисли си той, — нима тези девици са вселили чак такъв страх у хората?“

Само една грохнала бабичка след дълги увещания му посочи пътя.

Беше вече към шест вечерта, когато младият мъж излезе на широка поляна и видя срещу себе си висока ограда, зад която очевидно бяха владенията на „Белите чорапи“. Бетонната, почти триметрова стена беше увенчана от широката спирала на блестящия „тегел“ — така се наричаше усъвършенстваният вариант на бодливата тел. Съдейки по порцелановите изолатори, към които бе закрепена телта, можеше да се предположи, че по нея е пуснат електрически ток.

„Същинска крепост“, помисли си Рейн.

Но нямаше никакъв портал, за какъвто бе споменала бабичката. Той реши да тръгне покрай оградата, докато стигне до входа.

Мръкваше се. Отвъд стената се чуваха кратки отривисти викове, тропот на токове и стържене на метал в метал, което подозрително напомняше щракането на оръжеен затвор. Достраша го да продължи, още повече че не знаеше какво посрещане го чака, когато стигне до портала. Едва ли щяха да го посрещнат особено радушно. Очевидно бе, че зад високата каменна ограда живееха сурови и решителни дами, които не са твърде гостоприемно настроени. На няколко пъти почти бе решил да се връща, но все пак продължи да върви по тясната пътека край оградата.

Неочаквано над главата му се запалиха фенери, които осветиха пътеката. След няколко минути Рейн стигна до масивна метална врата, боядисана с блажна боя. Тъкмо посегна към бутона на електрическия звънец, когато на рамото му легна нечия тежка ръка.

Рейн се обърна и видя пред себе си две снажни млади жени с военнополева униформа и с десантни автомати на гърдите.

— Какво правиш тука? — недружелюбно попита едната.

— Търся Дита… Дита Силарт, член на вашия клуб.

— Вашия клуб — подигравателно повтори другата, като продължаваше да държи едрата си длан на рамото му. — Нашето не е клуб, а военно-спортно обединение „Белите чорапи“. Ясно ли ти е, момченце?

Тя говореше естонски със силен славянски акцент, от което Рейн си направи извода, че приемането в „Белите чорапи“ съвсем не е по национален белег.

— А може ли да вляза?

Униформените девойки неприятно се изкикотиха:

— Можеш да влезеш… Но страхувам се, че няма да ти хареса. Нашите момичета са малко грубички, обичат да стрелят, ножчета да мятат. Може да те уцелят.

— Ами как тогава да намеря Дита?

— Защо ти е?

Младият мъж се смути:

— Трябва ми по работа. По много важна работа.

— Важна, казваш? Знам ги аз вашите „важни работи“. Хареса ли ви някое момиче, гледате само как да го свалите.

— Да бе, точно пък вас може да ви свали човек… — опита да се пошегува Рейн. — Нещо да посгазиш лука, и бах-бах с автомата…

— Така си е — въздъхна онази, която все така не сваляше ръка от рамото му — Ние сме праволинейни момичета, щом съгрешиш, с един откос — и си готов… Но въпреки това сърцата ни са нежни, уязвими. Я чуй как бие моето…

Тя сложи ръката му на огромния си бюст, пристегнат от камуфлажното яке.

Рейн припряно я дръпна:

— Вижте, момичета, трябва да намеря Дита…

— Това е то, дойде някой по-завързан мъж и веднага се оказва, че вече е зает. Ех, съдба… — престорено въздъхна тя. — Гледай сега. Вътре, разбира се, няма да те пуснем. Нямаш работа там. А аз сега ще се обадя и ако Дита си е тука, ще излезе.

— Строго е при вас.

— То е за да не си пъхат носовете разни галфони — сряза го тя, докато вадеше от джоба си малка телефонна слушалка и набираше няколко цифри.

„Клетъчен телефон“, машинално отбеляза Рейн.

— Марта, тук един търси Дита… — Тя се обърна и го попита: — Защо я търсиш и откъде идваш?

— Кажете й, че съм от академията.

— От академията… Ъхъ… Блондин.

Ако светлината на фенера падаше директно върху лицето й, младият мъж щеше да забележи, че по него се мярва лека сянка.

— Слушам… Ясно.

Тя слуша още няколко минути, след което изключи телефона.

— Няма я твоята Дита. Заминала е на състезания. Няма да се върне скоро. Разбра ли?

Рейн кимна.

— Така че веднага да изчезваш оттука — и тя посочи към гората с дулото на автомата.

— Много жалко — разпери ръце Рейн. — Обяснете ми поне как да стигна до гарата.

— Както си дошъл, така ще си отидеш.

— Е, добре де… Слушайте, момичета, вярно ли е, че постоянно ходите с бели чорапогащници?

— Да — изкикотиха се те. — С бели. Докато не ги оплескаме с кал. Хайде, хайде, измитай се оттука.

В Талин Рейн пристигна през нощта.

„Край, време е да се връщам в Стокхолм. Тука става твърде опасно.“

Разбира се, неприятно му беше да си отиде, без да е открил убийците. Но нямаше какво да се прави — силите бяха твърде неравностойни.

В момента си мечтаеше обаче само за едно — да се прибере в хотела и да се пъхне в леглото. Очите му направо се затваряха за сън, мислите му бяха объркани. Никога не бе живял в такъв напрегнат ритъм, освен може би когато се запознаха с Инга и по цяла нощ се любеха, а той денем тичаше по изпити и по зачоти.

Инга… Майка му…

Рейн отключи вратата на стаята си и застина на прага — силуетът на някаква жена прекрачи към него.

— Инга… — неуверено попита Рейн.

Нещо ослепително проблесна откъм гърдите на тъмния силует. Силен удар събори Рейн и последното, което видя в живота си, бяха белите като смъртта чорапи…