Фридрих Незнански
Късните новини (7)

Насочване

Нещо ги накара да хукнат нататък, макар че писъците не се повториха.

В двора на вилата имаше дървена маса, заобиколена с шест еднакво високи пъна. Огромно куче от неизвестна порода така се разлая и замята, че буквално щеше да скъса синджира.

Слава богу, не се наложи да разбиват масивната дъбова врата. Настоятелното им тропане най-сетне намери отклик и тя се отвори. На прага застана широкоплещест младеж с космати гърди. Очевидно току-що ставаше от сън. Погледът на сънените му очи спокойно издържа трескавата агресивност на Трофимов. Челото му бе пресечено от тънък белег, сякаш след операция от апандисит.

„По дяволите, какъв апандисит на челото — сепна се Турецки, — съвсем съм откачил. Всичко е от жегата.“

— Какво има? — попита младежът и вдигна ципа на якенцето си „Рибок“. Говореше с неопределен южен акцент.

— Искаме да разберем нещо — възбудено отвърна Трофимов, като бръкна в джоба си. — Какви са тия писъци? — и посочи служебната си карта.

— Писъци ли? Ние сме кротки хора и не крещим. Заповядайте — отдръпна се младежът и им направи път да влязат.

„При всички случаи си заслужава да разгледаме къщата — помисли си Турецки. — Отдавна не сме влизали в такива палати. Очевидно тук си палят камината с махагон.“

— Едно време — с въздишка произнесе Трофимов — имаше един чудесен закон за нетрудовите доходи. — И тръгна към съседната стая.

— Момент, момент — изпречи се младежът пред него. — Готов съм да ви предложа по чашка коняк, но не бива така да злоупотребявате с гостоприемството ми. Нима имате разрешение за обиск?

— А нима е притрябвало на някого? — възрази му Грязнов, който все пак не се отказваше да пийне коняк, когато видя, че младежът извади бутилка от барчето.

При отварянето на барчето вътре проблеснаха разноцветни светлини и засвири музика — фанфарното въведение и сватбеният марш на Менделсон. Със затварянето музиката пискливо затихна.

— Ако се наложи, мога на секундата да напиша заповед за арест и с това ще се реши въпросът — предложи Турецки и също показа картата си: — Главна прокуратура.

— Тогава не си губете времето със заповеди — каза домакинът. — Просто бързичко потърсете каквото там ви трябва и се махайте.

За миг Турецки изпита чувството, че младежът ще се нахвърли върху него.

— Кой пищеше тука? Къде е жената?

Младежът сви рамене и лапна наведнъж три дъвки „Орбит“. Естествено, без захар.

— Хайде, покажи ни къщата — подвикна му Трофимов. — Има ли още някой тука?

— По-големият ми брат.

— Колко трогателно е, когато двама братя си живеят заедно! — възкликна майорът с подигравателно умиление и тръгна към него. — Та какво, викаш, прави брато ти?

— Гледа видео.

— Къде?

— Горе, в южната стая.

Трофимов погледна Турецки. Писъците наистина се бяха чули откъм южната страна на къщата. Турецки мълчеше, явно предоставяйки инициативата на него.

— А той защо не слезе да ни отвори?

— Вижте, не ставайте нахални — възмути се младежът и дори тропна с крак. — В края на краищата вие се намесвате в личния ни живот!

— Ах ти, сополанко! — ревна Трофимов и го сграбчи за якето. — Нагледал си се на американски филми, а? — Предницата на якето изпука. — Може би ще пожелаеш да ти прочетем правата? Не щеш ли да ти извикаме и адвокат? Я по-живо отговаряй на началството, защо батенцето ти не слезе да отвори? — изненадващо за физиката си майорът така силно го разтърси, че думите просто сами изскочиха от устата на младежа:

— Глух е.

— Глух ли? Абе ти май ме взе за канарче, пале такова?

— Наистина е глух.

— И ням — предположи Грязнов, като широко се прозя с риск да глътне „палето“.

— Не, само глух — упорито повтори младежът.

— Хайде, води ни при него, и по-бързо!

Грязнов остана долу за всеки случай, а другите се качиха в южната стая.

Наистина точно там се намираше камината. А стаята беше буквално претъпкана с електроника от най-различен вид и не съвсем понятно предназначение. На широкия хлътнал диван лежеше млад небръснат мъж, който с явно удоволствие гледаше чиста порнография на един огромен екран, монтиран в библиотечната секция недалече от камината. На екрана трима негри изнасилваха тлъста бяла дебелана. Тя истерично виеше.

Трофимов плюна от досада. Наистина отвън тези звуци можеха да се възприемат за писъци от болка.

Младежът откровено злорадстваше. А мъжът на дивана дори не се обърна при влизането им. Ожесточено чешеше обраслите си с четина бузи и от време на време връщаше лентата при особено харесалите му сцени. Двамата младежи действително си приличаха по външност.

По стените бяха окачени ловни трофеи. Включително и глава на глиган.

— Я си покажи документите. С какво се занимавате?

— С търговия, естествено — сви рамене младежът и подаде паспорта си. — С какво могат да се прехранват сега честните хора? Търгуваме с всичко, което ни падне.

— И което лежи безстопанствено? На едро и дребно, нали? — кресна Трофимов.

— Нищо подобно, честен кръст — смирено отговори младежът.

Турецки отвори паспорта му. Освен всичко друго името му приличаше на българско — Киряков. Нали българи са строили Бургас. Там е гробището. Колите на шосето при гробището… По навик бе запомнил номерата на някои от тях.

Чу се телефонен звън.

И тогава Турецки периферно забеляза, че мъжът на дивана съвсем леко, едва доловимо трепна. Така, така, глух значи, а?

С плавно, котешко движение младежът извади мобифон от джоба си.

— Да, да — каза в слушалката. — Днес ще дойда, непременно. И от нас всичко най-най… Имам борч — обясни той на Трофимов, като прибра мобифона в джоба си. — Един приятел ми напомни. Е, ще разглеждате ли още нашия харем?

— Че как иначе. И недей много-много да дрънкаш, защото нямаш думата. — Трофимов беше ходил в другите две стаи. Беше надникнал и в избата. — Така, а какво има на тавана?

Младежът леко се смути. Тогава Трофимов без дори секунда колебание хукна по стъпалата нагоре. Младежът явно се обезпокои и понечи да тръгне след него.

— Я чакай, мой човек, не ме нервирай — хвана го за ръката Грязнов, който беше дошъл в стаята. — Чичкото и без теб ще си намери каквото му трябва.

— Ако чичкото можеше свястно да обясни какво точно търси, аз с удоволствие щях да му помогна.

Откъм тавана се чу някакъв шум и последваха ругатни.

— Мама му стара! — Трофимов слезе в стаята. — Оплесках се с някаква боя.

— Нали исках да ви предупредя — ехидно се обади младежът.

В единия ъгъл на антрето се въргаляше голям конопен чувал.

Върху него бе оставена начената ролка скоч. „Дори да има нещо в тая къща — помисли си Турецки, — няма да го открием така лесно.“

— Да тръгваме — каза той накрая и погледна младежа в краката: беше с маратонки, при това не на бос крак. Маратонките оставяха черни следи по паркета. „Как така сънен е успял да ги обуе, и тях, и чорапите, и при това да стъпи в нещо мръсно, без да е излизал от къщи? Да не би в камината?“

— Няма да ти се извиняваме, хитрецо, хич не се надявай — промърмори Трофимов. — Но ще те пипна за нещо и ще изгърмиш като бушон. Можеш да бъдеш сигурен, че ще те пипна — с удоволствие обеща той и злобно се изсмя. — Ама непременно ще те пипна, така да знаеш.

— Изглежда, Скотланд Ярд е нещо недоволен? Прав ви път. — И младежът силно затръшна вратата след тях.

— Засега никъде няма да ходим — хвана Турецки за ръката ядосания Трофимов, който тръгна към джипа. — Откарайте някъде колата, за да не се вижда. Оставаме тук да изчакаме, историята още не е приключила.

— В засада, натурално — одобри през прозявка Грязнов.

Но първо се наложи демонстративно да потеглят, все едно че си отиват, след което скриха джипа в гората.

Засадата устроиха в съседната вила. Стопаните й, възрастна съпружеска двойка, малко се постреснаха, като видяха документите им. По-точно притесни се стопанинът — невисок мъж с живо, изразително лице и побеляла буйна коса. Жена му, енергична дама с шорти, неодобрително поклати глава и отиде в кухнята да готви обяда.

Дремещият Грязнов провеждаше наблюдението през пердетата на кухненския прозорец.

В продължение на три часа никой не излезе от тухлената вила. Още от началото Трофимов беше доста изнервен и смяташе всичко за празно губене на време.

— Александър Борисович, може би ще обясните това наше безумно начинание все пак?

— С удоволствие. Нали виждате онова БМВ, паркирано до вилата? Видях номера му още при погребението на Малахов. Това достатъчно ли е? — с насмешка попита Турецки.

Трофимов чак се задави от изненада.

— Дявол да го вземе! Винаги съм казвал, че в тая наша бъркотия ни трябва свежо око. Тук и дяволът не може да се оправи. Ще чакаме, разбира се, дума да не става! Но мога да извикам още хора.

— Мисля, че няма нужда. Не е изключено да търся под вола теле.

Стопанинът на тяхното убежище нищо не можа да отговори на въпроса какво знае за младите си съседи. Каза, че идва рядко не само във вилата, но и в града, защото повечето време пътува по концерти.

Сетил се за нещо, Трофимов го позагледа в лицето:

— Май че сте диригент във филхармонията, нали?

Домакинът комично размаха ръцете си, в които държеше нож и вилица.

— А тя е втора цигулка — кимна той към съпругата си, която шеташе край печката. И като понижи глас, тихо добави: — Изумителна жена с един-единствен недостатък: дори насън бълнува за тия дяволски сериали.

— В подобни случаи Круз не действа така — поклати глава втората цигулка и с пренебрежение изгледа следователите. — Например, когато последния път той и Пърл скроиха капан на Елена…

— Скъпа, та те са сериозни хора — умолително я прекъсна диригентът. — Не гледат „Санта Барбара“ и просто няма да те разберат! Знаете ли, мога да ви уредя наблюдателен пункт на чист въздух. Тука си имаме една чудесна пристройчица… Елате, ако обичате. — И поведе Грязнов със себе си.

Към нея се излизаше от съседната стая, но малко кухненско прозорче даваше възможност на останалите да виждат Грязнов, който се разположи в един люлеещ се стол. Пристройката представляваше дървена беседка, долепена до къщата и цялата обвита в бръшлян, а вместо покрив отгоре се простираше голяма лозница.

— Слава, какво става там? — нетърпеливо попита Турецки, като отиде до вратата на съседната стая.

— Пекат си шишчета в градината — след известна пауза отговори Грязнов. — Чакай! Появило се е ново действащо лице. Май че по-рано го нямаше. Значи все пак не сме огледали всички помещения.

Турецки предпазливо надникна. Видя едър младеж, висок почти два метра, който въртеше шишовете, раздухваше жаравата и пръскаше месото с вино. Миризмата на скара стана така осезателна, че му се доядоха шишчета.

— Я кажи, Саша, за какво НЛО се разправяхте одеве в колата? Още на идване? — сети се Грязнов и широко се прозя.

— НЛО! — засмя се Трофимов. — Браво бе!

— НЛП — поправи го Турецки и поясни: — Невролингвистично програмиране… Ти нали продължаваш там наблюдението? Та това е метод на лечение. Занимава се не с причината на заболяването, а с характерното поведение на болния. Представлява особена терапия, и то с нефройдистки средства. Между другото сега на Запад Фройд и Фром изобщо не са така популярни, както сме свикнали да мислим. Американецът Ричард Бендлер така изкусно лекува своите пациенти, че дори ФБР се е заинтересувало от тоя метод. Не е трудно да се отгатне защо — както излиза, при идеално моделирана ситуация чрез него може да се измъкнат всички сведения от даден човек. Преди три години извадих голям късмет, нали помниш, че бях в Щатите? Ходих в Лос Анджелис и там попаднах в школата на Бендлер. Той провеждаше своето НЛП на три етапа: чрез „синхронизация“ към „насочване“…

— Към посочване ли?

— Не „посочване“, глупчо, а към „насочване“ и „закотвяне“.

— Хайде бе, и после…

— Какво представлява „синхронизацията“? Лекарят се синхронизира с болния, нали разбираш? Ами, да речем, ти кихаш и аз веднага кихам. Поне на думи изглежда много лесно. Но в действителност е доста труден процес, при който лекарят изцяло се нагажда към всички видими усещания на болния. Трябва да ти кажа, че това изисква виртуозна техника, защото Бендлер не лекува хрема. Веднъж, изцяло имитирайки поведението на пациента си, той е мълчал с него в продължение на пет часа.

— Гледай ти, чудо невиждано!

— Да, за нас това бе именно така. И, представи си, когато накрая Бендлер, без да каже нито дума, изведнъж рязко е променил дишането си, болният е направил същото! Външно е станало съвсем спонтанно, но фактически е било в резултат на чувствения контакт, възникнал след една старателна подготовка. По-точно това се нарича „рапорт“…

— Доста хитро.

— Рапорт е армейско понятие, нали така? То говори за наличието на известна субординация, подчинение, тоест за ситуация, когато някой на някого нещо докладва. И забележи — докладва изключително по своя воля, но същевременно го прави, защото така трябва. И тогава се развива вторият етап — „насочването“… Как е при тебе, чисто ли е?

— Чисто, чисто… Та с други думи казано, излиза, че болният и лекарят, или там заловеният шпионин и следователят, най-приятелски си споделят проблемите? — ехидно се осведоми Грязнов.

— Не е задължително. Същественото тук не е в някакви конкретни думи. А именно в чувствения контакт. И накрая идва третият етап — „закотвянето“. Всъщност то не е отделен етап, защото не с възможно да се проследи точно неговото начало. „Закотвянето“ е част от „насочването“. Когато лекарят, „спечелил доверието“, се превръща в мним болен, той се опитва да изведе истинския болен към здравословно състояние чрез твърде силен чувствен, словесен или визуален образ…

— Всичко това е някаква галиматия и, натурално, аз вече нищо не разбирам. — За пореден път Грязнов широко се прозя и показа равните си бели зъби.

— А „закотвянето“ е хем най-сложната, хем най-простата процедура в лечението. При него този ярък образ се въвежда в съзнанието на болния, тоест сякаш се закотвя там, закрепва се през определени интервали от време.

— Ъхъ, нещо като припев. И как всъщност трябва да изглежда една такава котва?

— Тук сходството с припева е само в повторението — възрази Турецки. — А „котвата“ има прекалено силно физиологично влияние. Как може да изглежда ли? Това зависи от конкретната задача. Било за лечение, било за разпит на шпионин, както се изрази, или пък за нещо друго. Има неограничени възможности за творчество. И от качеството и оригиналността на „котвата“ зависи общият успех. Колкото по-добре владееш „котвената“ техника, толкова по-добре ще владееш волята на обекта.

— Значи се получава психотронно оръжие? — промърмори Грязнов, отмятайки глава върху облегалката на стола.

Трофимов скептично се усмихваше.

— Сам решавай какво представлява — отговори Турецки. — Едно ще ти кажа, Слава, това не е пистолет, чийто спусък може да натисне и едно дете, при което винаги си сигурен, че куршумът неминуемо ще излети. Дори да знаеш всички правила на играта, при НЛП се изисква сериозна подготовка и голяма практика. И въпреки това нямаш гаранция за успех.

— Май ще трябва да го сменя — неохотно предложи Трофимов.

Буреносните облаци просветнаха и забоботиха гръмотевици.

В този миг откъм тухлената вила се чу яростен кучешки лай. Без дори думичка да разменят, Турецки и Трофимов веднага хукнаха навън.