Фридрих Незнански
Късните новини (42)

Схватката

На връщане трябваше да си осветяват пътя с електрически фенерчета, тъй като в планините се стъмваше рано. Пътеката, едва забележима през деня, сега в здрача изобщо не се различаваше. Придвижваха се слепешката, почти без да разговарят помежду си. Бойците бяха преметнали оръжието си през гръб, за да не се клати и да не им пречи да вървят. Всеки от полевите командири си мислеше какво обяснение да даде на хората си. Нямаше с какво да ги зарадват. Старейшината Ибрахим не беше им обещал златни планини. В близко бъдеще нямаше да получат дори най-необходимото — боеприпаси, военна екипировка, системи за свръзка. А при това окаяно състояние на разпокъсаните отряди бе достатъчна само една голяма офанзива по цялата фронтова линия, за да загубят войната.

Все пак се бяха отклонили от пътя и излязоха от гората на около петстотин метра от колите. Отдалече се виждаше малкият огън край тях. Ако не бяха го съгледали, може би още щяха да се мотаят наоколо.

Когато приближиха на петдесетина метра от ясно различимите в мрака пламъци, Азамат неочаквано се спря:

— Стойте! — нареди той с остър шепот, наклони глава и взе да се ослушва. Всички останали също замряха.

Откъм огъня се чуваше руска реч!

— Федералите! Гаси фенерчетата! — прошепна Азамат. — Откъде се взеха?

— Това са спецназовци, мобилна група от специалните части — тихо поясни Вахит, — сблъсквал съм се с тях, явяват се по най-неочаквани места. И са отлично подготвени.

— Е, добре. Трябва да заобиколим през гората и след това внезапно да ги нападнем. Никаква подготовка няма да им помогне, ще ги изтребим като плъхове…

Неочаквано Азамат се препъна в нещо меко и неподвижно. Наведе се и видя в краката си трупа на механика Али.

— Гадове! Ще ми платите за всичко!

Бойците навлязоха в гората и безшумно се запромъкваха към колите. После по команда на Азамат откриха ураганен огън срещу седящите край огъня войници от федералните сили. Но не беше така лесно да се справят с бойците от специалните части. Те сякаш бяха усетили нападението половин секунда преди да открият огън срещу тях. И бяха успели някак си да се хвърлят на земята и да се претърколят настрани. Край огъня останаха да лежат само двама. След още една секунда откриха ответен огън. Стреляха напосоки към гората, но доста точно — съдейки по това, че много от автоматите на нападателите бяха замлъкнали, куршумите им бяха попаднали в целта. Спецназовците не бяха много, само десетина души, но всеки от тях бе преминал през такова обучение, че струваше поне колкото двама обикновени бойци. При това в мрака е много по-лесно да се отбраняваш, отколкото да нападаш.

Но Азамат се оказа по-хитър. Зареди гранатомета и стреля в един от джиповете. Той тутакси избухна в пламъци и освети всичко наоколо. Федералите се опитаха да се изтеглят в мрака, като стреляха и се търкаляха по земята, но това не им помогна. В ярката светлина на горящата кола те се виждаха съвсем ясно.

Жестоката кратка схватка наближаваше края си, когато нещо силно блъсна Азамат в гърдите. Дъхът му секна, пред очите му притъмня… За миг видя как неговите бойци режат ушите на мъртвите федерали и за по-сигурно пускат по един куршум в тила на всекиго. Но кой знае защо, тази гледка не го зарадва. Той самият бе убил мнозина, дори бе разпнал на кръст един православен свещеник, но сега изведнъж се ужаси от изникналото в мислите му кърваво кълбо от спомени.

— Какво има, Азамат? — отекнаха като ехо в съзнанието му думите на Вахит.

— Аз… Край… — с усилие промълви той. — Умирам…

Помоли с поглед Вахит да се наведе към него и прошепна:

— Свършвайте тази война… Аллах акбар…

 

 

„Герой на деня“

 

Най-накрая Турецки се прибра вкъщи, премалял от глад. Защо ли се отказа да хапне шишчета в Митишчи? Жалко. Стомахът му страхотно се бунтуваше. А в хладилника, разбира се, нямаше абсолютно нищо.

За краткото му седемдневно отсъствие едностайният апартамент бе заприличал на запусната бекярска квартира, потънала в ужасна мръсотия. Междувременно камарата неизмити чинии в мивката сякаш бе нараснала. Навярно вече са клеясали? Хлебарките направо си бяха приватизирали цялото жилище. Освен това преди седмица, когато заминаваше за Сочи, естествено бе забравил да остави отворено малкото прозорче. Така че въздухът беше тежък, наситен със съответните миризми, а атмосферата — застояла и потискаща.

Слава богу, че жена му и дъщеря му бяха взели Рагдай със себе си. През близките дни нямаше да има никаква възможност да го извежда на задължителните разходки сутрин и вечер.

Изгреба от бурканчето жалките остатъци от нескафе „Чибо“ и ги изсипа в голяма чаша, после сложи чайника на печката и отиде в стаята. Отпусна се на продънения диван, взе дистанционното и включи телевизора.

Канал „Россия“, новините. Ха, че това е нашата позната — любовницата на Малахов!

Междувременно журналистката говореше:

— Тази светкавична смяна на градските власти, при това в разгара на курортния сезон, бе голяма изненада за жителите на Сочи. Никой не бе очаквал подобен скандал и най-вече никой не предполагаше колко е голям броят на компроматите, изобличаващи чиновниците в рушвети, фалшификации и явна кражба на държавни пари…

Турецки презрително се усмихна и превключи на друг канал. В студиото, в открит ефир, седеше самият господин Поляков и отговаряше на въпросите, задавани му от Евгений Кисельов. В долната част на екрана просветваха номерата на телефоните, на които зрителите можеха да се обаждат. „Герой на деня“ — така се наричаше предаването. Без да откъсва поглед от екрана, Турецки посегна към телефона, но той в същия миг иззвъня. Турецки изруга и вдигна слушалката.

— Ало, Саша — чу се гласът на Грязнов, — вече съм си в Москва.

— Къде по-точно? — изрева Турецки.

— Вкъщи — удиви се Грязнов. — Да не мислиш, че ти се обаждам направо от гарата, за да ти рапортувам по-бързо?

— Абе майната ти! Пуснал ли си телевизора? В момента говори Поляков. Веднага включи на НТВ! И незабавно се заеми с него, ясно ли е? Трябва ни на всяка цена.

— Е, това вече е друг разговор — след десетсекундна пауза промърмори Грязнов. — Ей сега ще се обадя където трябва. Ще го приберем, бъди сигурен.

Турецки постави слушалката, повиши звука на телевизора и се опита да набере някой от номерата в студиото. Безнадеждно занимание, всички непрекъснато даваха заето.

Поляков отговаряше спокойно и с такова достойнство на все възможните неприятни въпроси за потъналия ферибот „Рената“, че за секунда Турецки неволно изпита известна симпатия към него.

Отново иззвъня телефонът. И този път беше Грязнов.

— Шефе, мъртъв или жив ни трябва Поляков?

— Жив, разбира се — сериозно отговори Турецки.

— Извинявай, ама одеве ти нищо не ми каза. Добре де, шегувам се. Тръгнали сме да гоним вятъра, ще знаеш — съобщи той. — Предаването тече на запис.

— Тоест как така на запис? Нали чувам, че се обаждат зрители и той отговаря на въпросите им?

— Чудеса на електрониката в действие. Можеш да се консултираш по въпроса с твоя академик. Записът е направен преди седмица. Впрочем точно тогава е изчезнал нашият човек. Ако получиш нова информация, позвъни ми. Между другото, чух, че в твойта прокуратура има нещичко за нас. Чао засега.

Водата в чайника беше вече изкипяла.

Турецки не се обади в прокуратурата да пита какви новини има за тях, тъй като не бе изключено и това да е някой номер на Грязнов.

Изминалите няколко дни изсмукаха всичките сили на Поляков и около десет хиляди долара. Това бяха пасивите. А активите — че изпрати в Швейцария наново гипсирания Степан заедно с Димка (трябваше да се поразправя с тоя калпазанин, за да го научи на ум и разум), плюс скъпоценната му Ирка и майка й, преводачката. За тях двете събитията от тези дни бяха станали най-ярките преживявания в сивия поток на московските им делници. По дяволите, как само го гледаше тая преводачка! И тя, и всички останали не можеха да си обяснят защо той не заминава с тях, но го отдаваха на обичайната му заетост. А каква работа имаше сега?

Почти всичко вече беше уредено. „Но защо ли се чувствам толкова уморен — помисли си Поляков. — Та нали цял живот именно работата ме поддържаше… Какво още по-важно да измисля? Всъщност нищо.“

Обади се на Кривцов.

— Здравейте, Пьотър Романович.

— Какво става с проблемите ти, Слава, все така ли те решават?

— Май се случи обратното. Виж за какво ти се обаждам сега можеш ли да ме ориентираш как да узная номера на едно телефонче? Много ми се ще да си побъбря с един човек.

— Защо пък да не ориентирам един хубав човек как да намери друг хубав човек. Не греша, нали?

— Не, наистина не грешиш — засмя се Поляков.

В продължение на един час Турецки и Грязнов „получиха“ по своите канали наведнъж три пратки с „товар двеста“. И в тях нямаше нищо, което да ги зарадва.

— Аз ли да започна пръв? Чувствам, че с която и новина да започнем, всичко ще е пълна гнусотия — намръщено каза Грязнов.

„Товар двеста“ беше армейски жаргон от времето на афганистанската война, който все още се използваше тук-таме в органите на милицията. Тогава тази фраза означаваше контейнер с трупа на загинал военнослужещ, върнат от Афганистан в Съюза. Сега значението й се беше разширило малко…

— Точно в центъра на Москва — подхвана Грязнов натъртено — в линейка на „Бърза помощ“ е открит трупът на удушения шейсет и седем годишен санитар… познай как му е името.

— Предавам се.

— Менжега — със злорадство произнесе Грязнов и зачете на глас получената информация по случая: — „Съдейки по странгулационната бразда на шията, най-вероятно е бил удушен с вратовръзка или кожен колан. В колата са открити пръстови отпечатъци. Идентифициралите трупа свидетели — също санитари — са заявили в показанията си, че са видели как зад волана на линейката, с която е работел новият им колега, е седнал съвсем непознат за тях мъж.“

— Какви са отличителните му белези?

— Ами май бил висок, но не чак висок. Според някои бил стар, а според други — студент. И всички приказват все в тоя дух. Обичайната неразбория. С една дума — ядец по всички показатели.

— При това положение въпросът за пожара във фирма „Светлина“ потъва в пълна мъгла — мрачно заключи Турецки. — Нали в сочинското жилище на Менжега не се намери нито една негова снимка? — попита той и въпросително погледна приятеля си.

— Натурално — тържествено забарабани с пръсти по масата Грязнов. — Но сега дори това, което имахме, се оказва достатъчно. Менжега и в Африка си е Менжега, и в Сочи, и в линейката на „Бърза помощ“. И представи си: при това е установено, че починалият наистина е воювал в Афганистан преди шестнайсет години. Бил е с чин старши прапоршчик.

— Хайде бе!

— Това е абсолютно достоверно, макар че с нищо не ни грее.

Пък и сам знаеш, че всичко, което можем да извлечем от тая достоверност, ще бъде пълна лъжа. И какво още? Ами нищо. Не са намерени нито документи, нито оръжие. Ако е имало нещо подобно, сега е в ръцете на убиеца.

— Тоест на човек от системата на Герат. С други думи — Поляков? — припомни Турецки.

— Натурално.

— Защото очевидно единственият оцелял от тази команда е онова сукалче Кулебякин, който сега е в следствената килия — с неудоволствие обобщи Турецки. — Е, значи остава да се спрем на самия Поляков? Направо не е за вярване.

— Ами наистина изглежда почти невероятно. Освен ако е имал някакви по-лични мотиви, които на нас са ни неизвестни. Или другият вариант — това да е било отмъщение на Батона, новият собственик на фирма „Светлина“.

— Щеше да си много прав, ако не съществуваше и една малка подробност. Още не знаеш какви са моите новини — без никакво въодушевление му напомни Турецки.

— Давай тогава.

— Батона най-после се появи. Той е грузинец, на четиридесет и пет, петдесет години, няма смисъл да ти казвам името му, защото в неговите вещи бяха намерени отчайващо голям брой документи на най-различни имена. Някъде към двайсет варианта. Но най-важното в случая е, че той притежава истински нотариален акт за фирма „Светлина“, след като я е купил от Герат.

— И защо са му викали Батона?

— Очевидно това е руската интерпретация на грузинското Батоно. Не по-малко от десетина души са чули, че Гибона се е обръщал към него именно така.

— Бих искал да се запозная с него. Ами кой е Гибона?

— Уви, както лаконично се изразява Трофимов, Батона вече е труп. Фактически труповете са два. Защото заедно с него убийците са пречукали и Трунов, по прякор Гибона, който е бил доста голям авторитет в престъпния свят. И двамата са били застреляни във Владивосток, почти до къщата на Гибона. И най-интересното е, че пак са били открити следи от барут „Хамилтън“. А куршумите пак са се оказали стандартни — 7,62 мм. Батона и Гибона са били убити два дни след Малахов. Така че най-вероятно са действали едни и същи хора. И всъщност затова в кутията, която конфискувах от общежитието в стрелковата база, имаше толкова много гилзи.

— Натурално. Чакам с нетърпение кога ще се върнат тия прелетни птички. И да ми кацнат в ръчичките, за да ги науча в какъв вид трябва да се съхранява барутът — закани се Грязнов.

— Чакаш? — замислено проговори Турецки. — Защо пък да чакаш?… Слава, кога за последен път си ходил в чужбина, а?

— Преди месец, в Украйна.

— Ясно. Виж сега какво ще направим ние с теб. Лично аз наистина никак не съм очарован, че подобни типове се разхождат безпризорно отвъд океана. Разбира се, там ги водят на група, но мога да си представя как става това. Ония тежкари от посолството са си шушумиги. Нямам им никакво доверие, ще знаеш. Научили са например как се пише на английски думата „инцидент“ и си въобразяват, че едва ли не са постигнали всичко в тоя живот. А животът, Славка, е прекрасен и удивителен. Така че, с една дума, ще взема аз да си те пратя на олимпиадата. Ще крещиш там за нашите като момченце и ще държиш на каишка двамата храбреци, докато не се приберат вкъщи. Ще заминеш с делегацията на разжалваните Коржаков и Барсуков^[1]. Те излитат за Атланта една седмица след откриването. Става, нали? Мисля, че ще реша тоя въпрос съвсем оперативно.

Грязнов беше онемял от изумление и дори не се сети какво да каже.

— И още нещо сме пропуснали, докато бяхме в Сочи — без да му обръща внимание, продължи Турецки. — Или по-скоро грешката е моя. Нали помниш, че фирма „Светлина“ се премести от Адлер в Сочи? А в предишните й помещения в Адлер се нанесе някаква агенция за недвижими имоти — „Възход“. Занимават се момчетата с най-различни покупко-продажби. Та значи тая фирма е също на Батона. Във Владивосток са били открити и документите за нея. Чисто и просто той е направил рокада — електрониците там, а брокерите тук. Ако още тогава се бях позамислил, че нищо случайно не може да има в тая комбинация, вероятно брокерите щяха да ме „отведат“ при Батона, докато е бил още жив! Освен това във вилата на братя Кирякови се откриха и негови отпечатъци. Явно и те са работили за Батона. И именно Батона е поръчал убийството на Герат Климов, в това вече няма никакво съмнение. Представяш ли си колко бързо щяха да се решат нещата, Слава? Защото тоя чудесен грузинец не е никак случаен човек, притежавал е в Сочи маса имоти, направо с лопата да ги ринеш.

Телефонен звън прекъсна разговора.

— Александър Борисович, нали? — полуутвърдително произнесе с подчертано спокоен тон кадифен мъжки глас. — Обажда ви се Вячеслав Поляков… По дяволите! — след секунда пауза се засмя мъжът отсреща. — Като се замислиш, звучи почти като Вячеслав Иванков4!

Със знаци Турецки показа на Грязнов, че трябва незабавно да засече откъде се обажда неговият събеседник. Грязнов се втурна към другия телефон и набра няколко цифри — кода на свързочния възел.

— Момент, момент…

— Вижте, обаждам ви се от мобифон. Обикалям с кола из улиците, така че не си правете труда да се опитвате да ме засичате. След малко просто ще го изхвърля през прозореца, защото тоя боклук повече няма да ми трябва — съвсем сериозно предупреди Поляков.

— Какво искате от мен? — ядосан попита Турецки.

— Да се срещнем. Ще ме познаете ли по физиономия? Защото аз все още не съм ви срещал из белия свят.

— О, бъдете сигурен, че ще ви позная — усмихна се в слушалката Турецки. — Най-подробно съм разучил снимката ви от училищния албум. Къде да се видим значи?

— На десет минути път от вашата прокуратура има един бар „Холстен“, знаете ли го?

— Отлично, поне ще пийнем студена бира. Да речем, след половин час?

Наблюдението на тази гуляйджийска спирка бе организирано за десет минути. А Грязнов, който бе приятно изненадан от новината, остана да дежури на телефона. След двайсет минути Турецки вече седеше в бара и пиеше бира. Заведението беше почти празно. На съседната масичка двама млади мъже, облечени в еднакви сака, но с различни вратовръзки, и с едно общо куфарче с цифрова заключалка, обсъждаха последните борсови новини.

Поляков се появи точно на уговорената минута. Кой знае защо, държеше ръцете си в джобовете. Беше облечен в скъп, но поизмачкан костюм. Вратовръзката му стърчеше от единия джоб, а яката на ризата беше разкопчана.

Турецки му помаха с ръка.

— Ще пиете ли нещо? Ако искате и на вас да поръчам бира?

— Благодаря, вече утолих жаждата си — отказа с широка усмивка Поляков.

„Има великолепни зъби, не може да се отрече. Вероятно — Блендамед-комплит.“

— Изглежда, се чувствате превъзходно — отбеляза с известна завист Турецки и помести към него един стол.

— Когато узная, че в семейството ми всичко е наред, започвам да гледам на живота по-весело. Пък и сауна, фитнес, тенис, масаж — това за мен са задължителни неща.

Поляков избухна в непринуден смях при спомена за преживелиците от последните дни. Всъщност кога за последен път беше вземал душ?

— Извинете, вие нямате нищо общо с това — поясни той веселостта си пред учудения поглед на Турецки. — Хайде, извадете касетофона си.

— Нямам навика да ползвам касетофони. Дайте да говорим вече по същество — сухо предложи Турецки. — Мога да ви задам сега маса въпроси…

— Приготвил съм нещичко за вас. Само че ми се свиди да ви го давам — откровено призна Поляков. — Но съм решен на тази стъпка.

— Така ли? И какво по-точно? — Турецки усети как го сви под лъжичката.

Поляков се засмя, показвайки с целия си вид, че няма да стане така изведнъж.

— Имам чувството, че ми се предлага сделка — отбеляза Турецки, като с удоволствие отпи няколко глътки от бирата си. — Или подкуп.

— Само че още не съм решил какво да ви поискам — каза през смях Поляков, като все така не вадеше ръце от джобовете си. — Е, хайде, ще ви дам известен аванс… Значи така… Но моля ви, отпуснете се.

Турецки си помисли, че този необикновено симпатичен и спокоен мъж има право. За какъв дявол бърза да му се ежи? Ами само защото не успя…

— Как е водата в Сочи? — с лека подигравка запита Поляков, сякаш прочел мислите му. — Добре, добре. Сега ще ви подаря нещо доста интересно от тоя забележителен град. Заповядайте, това е номерът и шифърът на шкафчето в гардероба на Курската гара — обясни той, като подаваше на Турецки визитната си картичка, на която бяха написани съответните цифри.

— Изчакайте за момент, ако обичате — помоли Турецки, след което стана, отиде при бара и помоли бармана да му подаде телефона. Като гледаше визитната картичка, той продиктува информацията и номера, от който се обажда. После се върна при скучаещия Поляков, който вече бе извадил ръце от джобовете си и сгъваше лястовичка от една салфетка.

Турецки допи бирата си.

Поляков запрати лястовичката, която плавно полетя и се приземи зад бара. Минаха двайсет и пет минути. И тогава сякаш по команда зазвъня телефонът. Грязнов съобщи, че в шкафчето са открити шест кутии с кинолента. Турецки с нищо не издаде учудването си.

— Това е само авансът — напомни му Поляков. — Все пак не се надявайте, че ще видите на запис как насилвам доведената си дъщеря. И знаете ли защо? Защото просто нямам такава.

— Но какво искате всъщност? — сдържано попита Турецки, като си даваше сметка, че изобщо не контролира положението.

— Нещо съвсем незначително. Да ме арестувате.

— Искате да се скриете? Не съм убеден, че ще мога да ви помогна, след като не знам от какво трябва да ви защитавам.

— Не от какво, а от кого. С удоволствие ще ви съобщя името на това действащо лице от най-новата ни история.

— Ами давайте, Вячеслав Георгиевич — любезно го подкани Турецки.

— Наричат го Едик.

— Е, знаете ли… — искрено се възмути Турецки, но изведнъж неволно се прозя.

— А вие какво очаквахте да ви кажа? Приберете ме на първо време в някоя килия и там вече ще разговаряме по-подробно.

— Очевидно не сте съвсем наясно с колко формалности е свързано това. Пък и нямам никакви сериозни основания — започна да обяснява Турецки, но внезапно си спомни, че до неотдавна бе готов незабавно да го арестува, фактически дори насред предаването по НТВ.

— Пфу, какъв чиновнически език. Така няма да се спогодим, Александър Борисович. Опитайте се да се отнасяте към мен малко по-изискано. Това със сигурност ще ви бъде от полза. Защото тази среща с прекрасното, която съм ви подготвил, просто изисква едно деликатно и тъй да се каже, високохудожествено отношение.

— В какъв смисъл?

— Разбъбрих се нещо, не ми обръщайте внимание, скоро сам ще разберете. Впрочем мога да ви подскажа основание да бъда арестуван. За незаконно пребиваване в Москва. Та аз например нямам адресна регистрация. Но я ми кажете, знаете ли какво всъщност значи „инстинкт за самосъхранение“?

— Единственото, което мога да ви предложа засега, е да продължим разговора в моя кабинет в прокуратурата. Сега ще извикам кола.

— Няма нужда, по-бързо ще стигнем пеша. Нека подишам чист въздух, може би това ще ми е последната разходка на свобода.

„Все пак трябва да се наспя — помисли си Турецки на влизане в кабинета. — Да се натряскам с някой хубав коняк като Слава и да си подремна юнашки около петстотин минути…“ Леко затвори вратата след себе си и ключалката й автоматично изщрака, нечуто за посетителя. Сега вече той не можеше да излезе от кабинета без разрешение от неговия стопанин. Но нали всъщност бе дошъл тук съвсем доброволно?

„Ти си просто един тъп, застаряващ бюрократ! — ядоса се на себе си Турецки. — Когато не можеше да го откриеш, се дразнеше, а сега, когато лично ти дойде на крака, се чувстваш още по-зле. И лошото е, че започва да ти става навик. За втори път вече, като се включи в сметката и любовницата на Малахов, при тебе идва човекът, когото търсиш. И то точно в момента, когато не полагаш за това никакви усилия. Но фактически — след като сума пъти си ги хвърлял в напразни начинания…“

— Тогава нямаше да дойда — сериозно каза Поляков и го погледна в очите. Но забелязал изумлението на Турецки, добави: — Вие просто размишлявате на глас.

Ненадейно Турецки усети как всичко около него изведнъж се завъртя. Не му достигаше въздух! Широко отвори уста и се строполи на пода. Но в помръкващото му съзнание се мярна: „Глупак такъв… когато отиде да говориш… по телефона… Поляка… държеше ръцете си в джобовете… Героят на деня…“

Без ни най-малко да се изненада, Поляков пъргаво го заобиколи, затършува в чекмеджетата на бюрото и извади оттам тъничка папка с надпис „Поляка“.

Бързо я прелисти и иронично се усмихна:

— Слабо, доста слабо… — измърмори под нос, почесвайки небръснатата си от три дни брада, след което върна папката на мястото й. — Ами добре тогава!

Напръска Турецки с вода от гарафата и няколко пъти почука по стената.

След малко влезе следователят Могилинец. И веднага извади пистолета си, виждайки колегата си в безсъзнание. Турецки бе прословут с рядката си издръжливост и способност да спи само по пет часа в денонощието.

— Не се прави на глупак — беззлобно му каза Поляков. — По-добре се погрижи за него. Твоят колега, господин Турецки, взе, че се задави.

Могилинец се развика и тутакси дотичаха няколко следователи и други служители от прокуратурата. Поляков наблюдаваше тази суматоха с огромно задоволство.

Доста бързо пристигна и медицинската помощ.

— Най-вероятно клофелин — промърмори дежурният лекар, докато измерваше пулса на Турецки, а когато погледна зениците му, заключи — да, обикновен клофелин. Сега вашият колега ще дремне пет-шест часа, разбира се, ако дозата е нормална.

И въпросително погледна Поляков.

Той мълчаливо се усмихна и сви рамене.

В същия миг Турецки поотвори очи и с усилие измънка:

— Защо… дойдохте… доброволно?…

— Има хора, които се ръководят от принципа да помитат всичко по пътя си. Принца, с други думи, Едуард, спада именно към тази категория. Можех и да не дочакам кога най-после ще се доберете до мен…

Но последните му думи не достигнаха до съзнанието на Турецки.