Фридрих Незнански
Късните новини (5)

Старост

И тази нощ, както и предишните, Гибона не можа да заспи. Мъчеше го старият ревматизъм, придобит в лагера още преди трийсет години. Иначе отдавна вече да е забравил и студените бараки, и тъмните галерии, където до колене във вода мръсните дрипави затворници пряко сили въртяха тежките чукове и къртеха толкова необходимата за страната никелова руда.

Естествено, сам Гибона никога през живота си не би се докоснал до чук, дори под смъртна заплаха, защото баш разбойник като него, зачитащ кодекса на подземния свят, не би следвало да работи. Но администрацията на лагера строго следеше абсолютно всички затворници да слизат на работа в мината. Именно там Гибона си спечели тоя ревматизъм.

Някъде далеч три пъти удари корабна камбана. След още половин час болки Гибона стана от леглото, щракна малката лампа на нощното шкафче, извади цигара от кутията и бавно запали. После отново изгаси лампата, отиде до прозореца и вдигна плътните щори.

Зад дебелите бронирани стъкла се разкри панорамната гледка на нощния Владивосток. Градът спеше. Проблясваха само светлините по Светланския булевард и на военното пристанище в далечината. От време на време широкият лъч на фара прорязваше чернотата на нощното небе.

Долу, покрай високия зид, обграждащ триетажната къща на Гибона, сновяха огромните стражеви кучета. Затворени цял ден в кучкарника, нощем насладите се ротвайлери лудуваха на двора и понякога игрите им се превръщаха в същинска битка. Тогава излизаше някой от охраната и укротяваше разигралите се животни, та, опазил Бог, да не събудят шефа.

Впрочем напоследък Гибона най-често не мигваше нощем. И причина за това не беше само отколешният ревматизъм. Старият бандит бе започнал да долавя в себе си нещо неприятно — с настъпването на мрака го обземаше странен, необясним страх. И макар че къщата му приличаше по-скоро на непристъпна крепост, безпокойството нито за миг не го напускаше, докато от синкавата мъгла на Амурския залив не се издигнеше жълтият диск на слънцето.

Гибона дълбоко дръпна от цигарата и за секунда видя в стъклото лицето си, озарено от червеното огънче.

„А запалената цигара се забелязва отдалече… И е чудесна мишена за снайперист — мина му през ума и забравил за бронираните стъкла, изстина от ужас. — Макар че кой би имал интерес и би си направил труда да пречука един старец?“

За всеки случай обаче се дръпна от прозореца и отново се мушна в леглото. Краката го въртяха още по-силно отпреди. Когато болките станаха вече нетърпими, Гибона вдигна слушалката на телефона.

— Заповядайте, Осип Петрович! — чу се съненият глас на бодигарда.

— Как е положението, Федуня?

— Всичко е спокойно, Осип Петрович.

— Виж кво… Я събуди Алка. Нека се качи при мене. Да вземе и мехлема. — И без да дочака отговор, Гибона затвори.

След малко на вратата се почука.

— Влизай…

В спалнята влезе снажна хубавица, чиято висока гръд напираше под кокетното синьо халатче.

— Пак ли ревматизмът, Осип Петрович? — съчувствено попита Алла.

— Изтормозих се, мамка му! Мехлемът донесе ли?

Младата жена сложи на нощното шкафче голяма пластмасова кутия с яркочервени йероглифи.

— Това пък какво е? — недоверчиво кимна към кутията Гибона.

— Пашка го донесе от Япония специално за вас. Било чудотворно лекарство.

— А-а — махна с ръка Гибона, — всички така казват.

Той отметна одеялото и Алла, като гребна мехлем от кутията, започна да разтрива възлестите му, изкривени от артрита крака. При гальовните и същевременно силни докосвания на женските ръце по тях се разля приятна топлина. Старецът с интерес наблюдаваше ритмичните движения на масажистката, гледаше едрите й гърди, които час по час надничаха от деколтето на халата, яките прасци и твърдите бутове, ясно очертаващи се под леката материя. Разбира се, усетила разсъбличащия поглед на шефа, Алла се извърна така, че да му е по-удобно да оглежда всичките й прелести.

Меките пръсти на хубавицата се промъкваха все по-нагоре и по-нагоре към слабините на Гибона и в един момент дори му се стори, че още мъничко и май ще може…

„Хайде, приятелю, давай, давай!“ — повтаряше си той като заклинание.

Младата жена го масажираше все по-бързо и чевръсто. Болките в ставите почти преминаха. Старецът се готвеше вече да посегне към горещата й гръд, но изведнъж се сети за предишните си напразни опити и разбра, че и този път ще стане така, тоест никак няма да стане.

„Все пак шейсет и осем години са множко“ — опита да се утеши Гибона.

Алла бегло го погледна. В очите й старият крадец прочете все същото съчувствие и дори жалост. Неочаквано го хвана срам заради гърчавото му тяло, обезкосмените крака, провисналата гъша кожа. В сравнение с мускулестите фигури на мъжете от охраната, с които Алла често се забавляваше в малката баня в дъното на двора, тялото на Гибона изглеждаше повече от жалко.

Обаче всеки един от неговите горили, дори нещо повече — всеки владивостокски бандит — на драго сърце би заменил бронзовите си мускули за повехналата плът на Гибона. И ето защо.

Цялата кожа на Гибона, от главата до петите, беше покрита с татуировки. Всяка присъда, или всеки курорт, казано на жаргона на подземния свят, му прибавяше нови „ордени и медали“. По татуировките можеше да се прочете цялата му биография, а тя беше богата и сложна.

Например полуизтритата на едната му ръка заветна фраза „Не ще забравя майчицата родна“. Непосредствено след войната седемнайсетгодишният Ося Турнов бе хванат да краде краставици в колхозната градина. Тогава времената бяха строги и той изгърмя с цели пет години в Карлаг — трудовия лагер. Много тъгуваше за вкъщи и за майка си при първия курорт. И точно затова увековечи тая тъга върху дясната си ръка. По-нагоре, на предмишницата, с главни букви пишеше „ГИБОНА“. Този прякор получи заради дългите си ръце, провиснали, кажи-речи, до коленете, прегърбените рамене и ниското изпъкнало чело. Сред всевъзможните русалки, разпятия и кинжали с увити около тях змии, се открояваше абревиатурата БАМ (Байкало-Амурска магистрала), с която Гибона бе особено горд — да оцелееш на „ударен строеж“ беше голямо постижение и малцина успяваха. Дори на ходилата си имаше надпис: „Жено измий — бабо изтрий“, който впрочем беше с чисто декларативен характер — нито жена, нито пък тъща бе имал някога Гибона. Всеки курорт беше отбелязан със специфична татуировка. А тъй като в зоната на курортите бе прекарал едва ли не половината си живот, цялото му тяло беше покрито с надписи и рисунки. На гърба му беше изрисуван многокуполен храм и всеки купол означаваше определен лагер.

Ала най-важното, обект на неговата гордост и на завистта на другите, се намираше на гърдите му. Там беше татуиран голям двуглав орел с разперени криле. Това беше знак за най-високо отличие в престъпния свят. Той посочваше, че носителят му е всепризнат бандитски бос.

Доста усилия трябваше да положи Гибона, преди да получи правото да си направи тази татуировка. Фактически за това отиде целият му живот. И сега с пълно право можеше да каже, че не го е пропилял напразно.

Но… Времето на никого не прощава. И въпреки всичко — въпреки парите, авторитета сред крайморските мафиоти, големите афери, които все така умело продължаваше да върти — въпреки всичко това дойде старостта. В момента пъшкаше под силните ръце на пищната Алла и не можеше да реши кой от двама им е в по-завидно положение — дали тя, простата готвачка, или той, шейсет и осем годишният всепризнат бос, чието общуване с жените се свеждаше в най-добрия случай до невинни ласки.

— Как е, поолекна ли ви? — Алла вече масажираше гърба на Гибона.

— Мина ми… Ех, Алка, да бях по-млад поне с петнайсет години, щях да те тръшна… Добре щяхме да се повеселим!

Масажистката кокетно разкърши рамене.

— Че вие изобщо не сте стар, Осип Петрович.

— Ааа, не е хубаво да се лъже. По-добре ми кажи, идва ли някой, докато ме нямаше?

— Май идва един — каза тя след десетина секунди размисъл. — Мотаеше се тук пред къщата, докато вие бяхте в града.

— Кой беше?

— Дявол го знае. Такъв един ситен смотаняк. Искаше да ви изчака, но момчетата набързо го отпратиха.

Гибона се позамисли и след малко попита:

— Да не е един с дръпнати очи, китаец?

— Тц. Руснак.

— Добре, Алка. Върви да спиш. Вече ми олекна…

Скоро след това Гибона заспа. И, естествено, веднага забрави за днешния посетител — малко ли хора има във Владик, на които е дотрябвал…

На другия ден непознатият му напомни за себе си по най-неочакван начин. След обяда Гибона по навик си почиваше в гостната, отпивайки от висока чаша силно разредена водка с тоник. Разбира се, с по-голямо удоволствие би я употребявал чиста, но лекарите най-строго му бяха забранили да пие — наболяваше го черният дроб, увреден през дългите затворнически години.

Гибона лежеше на ниския диван и обмисляше по-нататъшните си планове:

„Време е да свършваме с виетнамците… Половин година вече не плащат. Глей кви хора — поотпуснеш ги малко и ти се качат на главата. Само че как да си приберем сухото — дали да вземем пазарските колички, с които са им пълни складовете, или направо да ги поизтръскаме? Сетне ще се чудим как да ги продаваме тия колички. Освен пък да ги откараме в Москва? Абе ще ни излязат дявол на магаре. Не… Ще се наложи да ги поизтръскаме. Ама и тъй не иде. Напоследък нещо виетнамците се развъдиха много, пък и се правят на големи бабаити. О-о, ще им видим сметката на тия маймуни, но ще ни отнеме доста време. Как ли му беше името на техния шеф? Май Сандък?“

На вратата се почука.

— Кой е? — недоволно викна Гибона. Мразеше да го безпокоят, когато си почива.

Влезе бодигардът.

— А, Федуня… Помниш ли как се казваше шефът на виетнамците?

— Ван Дък — отговори той и явно искаше да добави нещо, но старецът продължи:

— Да бе, вярно, точно така. Обади му се по телефона и му кажи, че Гибона иска да го види.

— Добре, Осип Петрович. Дошъл е тука някакъв чешит и моли да го приемете. Казва, че било по важна работа.

— Всички ме търсят по важна работа… Кажи, че съм зает.

— Заръча да ви предам тоя плик.

— Хм… Дай го.

Федуня му подаде обикновен пощенски плик без никакъв адрес или каквото и да било писано по него. Но по всичко личеше, че вътре има нещо обемисто. Старият бандит го повъртя в ръцете си, недоверчиво се почеса по тила и го подаде обратно.

— Я, я го отвори.

Бодигардът разкъса плика отстрани и извади пачка долари.

— Я глей ти, мигар Поляка ми праща зеленото на ръка? Колко са там?

Федуня погледна акуратно надписаната банкова бандеролна лентичка:

— Пет хилядарки.

— Браво бе — насмешливо подсвирна Гибона. — Я ми го доведи тоя гявол тука. Няма ли вътре още нещо?

Момъкът потършува из плика и извади малка бележка. Старият бандит я разгъна и прочете една-единствена дума: „Вертолетът“.

„Не разбирам — помисли си Гибона, когато Федуня излезе да доведе тайнствения пратеник. — Ако е Поляка, то защо…“

Когато непознатият бе въведен в гостната, Гибона вече седеше в дълбоко кожено кресло до ниската масичка.

— Заповядай, заповядай. Добре дошъл — с гостоприемен жест го покани той.

Непознатият се оказа нисичък подвижен мъж, доста скромно облечен. Гибона веднага определи, че това е вчерашният посетител, на когото му беше казала Алла.

„А пък дрешките му са инженерски — отбеляза старият бандит. — Не ми изглежда в стила на Поляка.“

Въпреки неугледната си външност непознатият се държеше твърде самоуверено. Разположи се на креслото срещу домакина и като метна крак връз крак, с усмивка произнесе:

— Здрасти бе, Гибон.

Да го наричат по прякор можеха само равните на него в йерархията на подземния свят. Нещо обаче подсказваше на Гибона, че гостът има право на това.

— На какво дължа честта за посещението?

Вместо отговор непознатият врътна очи към бодигарда до вратата:

— Я кажи на горилата си да излезе. Трябва да поприказваме.

Гибона направи знак на Федуня и той излезе. Гостът го изпрати с продължителен поглед, след което се обърна към Гибона:

— Нося ти поздрави от един наш общ познат.

„Не е от Поляка — нервно трепна старецът. — От съвсем друго място…“

— Бедничък ми се струва тоя поздрав — кимна Гибона към пачката на масата.

— Е, дето е речено — каквото дал Господ.

Гибона се усмихна и отпи от чашата си:

— Както ми се струва, бая ще да го е закъсал, щом като праща човек с пет бона от оня край на страната. Може би ще се наложи да ти платя билета?

Непознатият присви очи. Види се, едва сдържаше гнева си.

— Слушай, Гибон, кажи благодарско и на това. След всичко, което се случи…

— След всичко, което се случи — прекъсна го Гибона, — аз изгърмях с много повече. И шефът ти чудесно го знае. Овътрих се с цяла пратка „жълтурка“, знаеш ли? И това не са пет-шест парчета. Защо той лично не ми се обади по телефона?

— Ъхъ, та утре цялата прокуратура да знае за нашите работи.

Гибона презрително прихна:

— Ами, всички тука ги държа в ръцете си.

Сега дойде ред на госта да се усмихне:

— Нямам предвид тукашните палаши. С изчезването на вертолета се занимава Москва.

Гибона не намери какво да отговори и гостът продължи:

— Не искаш неприятности на стари години, нали така? В такъв случай те съветвам да си разчистиш нещата и да пасуваш. Защото всичко може да се случи…

Последните му думи прозвучаха почти като заплаха и Гибона кипна:

— Че кой си ти бе? Ей сега ще свирна на момчетата да те смелят от бой!

Непознатият въздъхна.

— Не току-тъй е казал народът, че с годините човек не поумнява. Мисля, че не е много разумно да се караш с моя шеф. Като бълха ще те размаже. Ако не той, тогава другите.

— И кои са тия „други“?

— Да не смяташ, че са малко хората, които точат зъби за бизнеса с жълтурката? Разбери, Гибон, започнало е голямо разместване на пластовете. И в него ти си дребна рибка. Тъй че пак те съветвам — вземи каквото ти дават и се покрий.

Когато непознатият си отиде, Гибона седя известно време неподвижен, после взе пачката долари от масата, отиде при голямата ъглова секция с книги и без видимо усилие я отмести от стената. Отзад се показа вратата на стоманен сейф. Гибона извади от джоба си ключ с две твърде сложни улейчета, отключи сейфа и сложи парите на горната полица. Там бяха натрупани много пачки, подобни на тази, а някои дори още по-дебели. Но най-важното — почти цялото останало пространство в сейфа бе заето от акуратно подредени купчинки жълти правоъгълни кюлчета с щампа „Аи 999,9“.

Гибона взе едно от тях. Въпреки че бе не по-голямо от кибритена кутийка, кюлчето тежеше доста.

— Дребна риба, а? — замислено произнесе Гибона, претегляйки кюлчето на ръка. — Дребна, ама вредна!