Фридрих Незнански
Късните новини (18)

Черният трамвай

Петя не отиде при Журавльов след разговора с Полина Владимировна. „Не иска и да ме чуе, вечно ме отпраща. Добре, негова си работа. И сам ще се оправя. Ще взема да прескоча до Владивосток. И кво? Знам адреса, някои външни белези. А сетне чичо Саша ще има да ми благодари!“

Петя Осколков бавно вървеше по прашната улица на Февралски и си представяше как открива престъпника, виновен за катастрофата с вертолета, как го залавя и го предава на милицията. Как после лично губернаторът го награждава с почетна грамота и с часовник, на който е гравирано неговото име, и как му стиска ръката, а чичо Саша стои отстрани и скърца със зъби от завист…

Тези розови мечти само за секунда върнаха усмивката на простодушното му лице, но тя тутакси отстъпи място на смущение и скръб, а в очите му проблеснаха сълзи. Много му беше мъчно за Серьога, смяташе, че неговата смърт тежи на съвестта му, просмукана от алкохола през оная злополучна вечер. Ужасно несправедливо е сега той да си се разхожда жив и здрав из градчето, а тялото на неговия приятел да го разнасят лисици из тайгата. И ако има виновник за тая несправедливост, на всяка цена ще го намери!

След две денонощия Петя пристигна във Владивосток.

Направо от гарата тръгна да търси улица „Достоевски“. Тя се оказа близо до центъра, в района на гара Седанка. Няколко улици, включително и „Достоевски“, се изкачваха нагоре по хълма, от който се разкриваше чудно красивата гледка на стария Владивосток, на почти симетрично разположените носове Егершелд и Чуркин, заключили помежду си залива със звучното име „Златният рог“. По бреговата му ивица бяха разположени военното, търговското и рибното пристанище. Във водите на залива навлизаше огромен шлеп, наобиколен от нисички, почернели от саждите влекачи като патица от малките й. А още по-навътре в морето, сред синкавата мараня, се виждаше остров „Руский“.

Изобщо Петя познаваше Владивосток като петте си пръста — нали тук завършиха със Серьога школата за летци… И ето, сега той отново е тук, в тоя чудесен град, а Серьога… Ех!…

Повечето къщи на улица „Достоевски“ бяха едноетажни и стари, строени преди революцията. Някои бяха полуразрушени и на тротоара излизаха само олющените им или опушени фасади с чернеещи, слепи прозорци без рамки и стъкла.

Къщата на номер двайсет и осем коренно се различаваше от своите съседки. Висок, почти триметров каменен зид с желязна врата ограждаше голяма сграда, облицована с червени фасадни тухли. Всъщност Петя виждаше от нея само медния двускатен покрив и малко таванско прозорче. Дори когато мина на отсрещния тротоар, не видя нищо друго, което да привлече погледа му. Ясно му беше само, че в тая къща живее голям богаташ, който е твърде загрижен за своята безопасност.

„Да — помисли си момъкът, — на тоя работата му не е чиста. В такива къщурки не живеят обикновени хора. Едно време в тях се ширеха секретарите на градските комитети, а сега — новите руски големци или мафиотите.“

Петя нямаше ни най-малка представа какво ще прави по-нататък. Дали да не иде в милицията? Не, достатъчно се разправя с Журавльов, стига му толкова. Да чака на улицата? Но грузинецът може да не се появи с години. Кой знае на кого е писал писмото, пък и не значи, че някога ще дойде тука. От друга страна, стопанинът на къщата може да няма нищо общо с престъплението, а и то тепърва ще трябва да се докаже. Но какво си зяпнал пред вратата като глупак, Петя Осколков?

За начало реши да обиколи къщата. Току-виж забележи нещо подозрително. Ала нищо такова не откри. Само на едно място в оградата зърна малка желязна врата, която бе заключена. И толкоз. Никакъв друг отвор нямаше по непрекъснатия висок зид. Върна се на изходната си позиция. И точно навреме. В същия момент към вратата се приближи дълъг черен линкълн с тъмни стъкла. Петя не беше виждал такава кола през живота си.

„Я гледай какъв ковчег, същинско чудовище! Затуй казва народът, че парите нищо не променят в живота. Сигур оня вътре е използвал едно време обществения транспорт. А сетне, като е забогатял, се вози вече на собствен трамвай!“

Тежките крила на вратата се плъзнаха безшумно някъде встрани и линкълнът влезе в двора.

Разглеждайки черния „трамвай“, Петя едва не забрави, че е дошъл да наблюдава къщата, и проточи врат, за да види още нещо. Но вратата вече безшумно се затваряше и той успя бегло да види голям параден вход с огледални стъкла и тераса отпред, а отстрани — огромен рунтав пес, вързан на синджир. Невидимият механизъм затвори крилата и всичко стана както преди.

Момъкът огорчено въздъхна.

В този миг усети на рамото си нечия тежка ръка. Дори приклекна от изненада и уплаха.

— Ти какво душиш наоколо, младежо? — попита нисък глас.

Петя предпазливо извърна глава назад. За свое най-голямо учудване видя не някакъв главорез от охраната, а съвсем млада жена, при това много симпатична. Беше едра и широкоплещеста, шепата й беше, кажи-речи, колкото неговата, а него Господ го беше надарил със снажен ръст и яки мускули. На външност жената изглеждаше негова връстница, някъде към двайсет и седем, двайсет и осем години.

— Защо заничаш по чуждите дворове? — с насмешка попита тя. — За тая работа можеш да си изпатиш от охраната.

— Ми аз таковата… В колата се загледах. Красива е, нали?

— Бива си я.

Тя внимателно го измери с поглед и попита:

— Не си тукашен, а?

— Ъхъ. От Февралски съм.

— И къде е това?

— Към двеста километра на север от Благовешченск.

— Някакво селце ли е?

— Защо да е селце? — засегна се момъкът. — Селище от градски тип.

— Ясно. Гражданин значи?

— Е, не съвсем — усмихна се Петя, — но почти.

Тя отново го огледа, този път по-внимателно. Не ще и дума, че й хареса — рус и синеок красавец, с широки мускулести рамене, непокварен от цивилизацията…

— А какво правиш във Владик?

— Имам тука една работа…

— Да не си дошъл по пазар за китайските боклуци?

— Ъхъ — пак излъга Петя.

— А къде нощуваш?

— Засега никъде — разпери ръце той. — Нямах време да търся.

— Ела тогава у дома. Ще ти дам стая. Наемът няма да е висок. Живея тука. Ей в оная къща.

Тя кимна към сградата срещу богаташката къща.

„Е на това му се вика късмет!“ — мислеше си Петя, докато се качваше по тясното стълбище след бъдещата си хазайка и разглеждаше масивния й задник. „Утре ще наблюдавам през прозореца какво става отсреща.“

— А как те казват, хубавецо? — игриво попита младата жена, като отвори вратата и го побутна да влезе.

— Пьотър.

— Я виж, а просто „Петя“ не може ли?

— Може — изчерви се момъкът.

— А аз съм Нюра. Ей на — посочи тя широкия, тапициран с кадифе диван в единия ъгъл на стаята, — тука ще спиш.

Петя отиде до прозореца. Къщата се падаше точно отсреща. Всъщност и оттук не се виждаха прозорците заради високия зид (квартирата на Нюра беше на втория етаж), но иначе удобно можеше да се наблюдава желязната врата.

— Как ти се струват моите покои? — Нюра влезе с купчина чисто спално бельо.

— Хубаво е тук, живее се. А колко ще ми искате за наема?

Нюра се изкиска в шепа.

— Може би най-напред ще минеш на „ти“, хубавецо? А за наема — направи тя многозначителна пауза, — зависи как ще се държиш…

Тя хвърли завивките на дивана и отиде при Петя, който още стоеше до прозореца.

— Защо постоянно гледаш тая къща? Харесва ли ти?

— И още как. У нас във Февралски няма такива.

Нюра презрително изпръхтя.

— У вас и такива хора няма.

— А кой живее в нея?

— Ооо — врътна тя очи нагоре, — рано ти е да знаеш. Още си малък.

Петя се намръщи.

— Хайде, хайде, не се обиждай — нежно го погали Нюра по гърба, — по-добре да идем да вечеряме.

Нюра сервира царска софра — тлъсто филе от пресносолна есетра, голям буркан с едрозърнест черен хайвер, чиния с розови, щедро нарязани парчета бекон, пържени патладжани, домати, салата. В центъра на масата бяха поставени две запотени еднолитрови бутилки „Абсолют“.

При вида на това изобилие момъкът се смути:

— По какъв случай е всичко това?

— По случай нашето запознанство. Което, надявам се, след време ще прерасне в силна дружба — цитира тя фраза от някакъв филм.

— Ще идват ли гости? — попита той, като имаше предвид огромните количества храна.

— Няма — заговорнически прошепна тя и го накара да седне, като премести своя стол съвсем близо до неговия, — ще си бъдем само двамката. Или ти трябва още някой?

Нюра се наведе към него, при което опря до лакътя му мощната си гръд и втренчено го погледна в очите. Петя се притесни от погледа й, имаше чувството, че го пронизва.

— Н-не — измънка той.

— Добре тогава — усмихна се тя и се отдръпна от него, след което се пресегна към хайвера, — започвай да набиваш!

След като изпразниха първата бутилка „Абсолют“, Петя се почувства приятно. И защо не — има си хубава квартира, хапна до насита, пийна, седи с тая руса хубавица, която час по час ласкаво го прегръща и целува, приказва му нежни думи. При това подозираше, че няма да се размине само с целувките. И се оказа прав.

На другия ден се събуди чак след пладне, смазан и изстискан като лимон, а главата му се цепеше от болки. Искаше да забрави случилото се през нощта, но най-различни подробности изплуваха в съзнанието му. Разгорещената от алкохола Нюра не го остави да мигне до сутринта. И чак когато задоволи ненаситната си страст, се обърна на другата страна и високо захърка. А горкият Петя се измъчи от кошмари, сънува, че го гази слон. Но когато се събуди, Нюра не беше в леглото. С усилие Петя стана, отиде до клозета, после в банята и едва след това забеляза на масата оставената бележка:

„Зайче, плюскането е в хладилника, а пиячката в бюфета. Гледай да се оправиш от махмурлука. Вратата е заключена, така че не се опитвай да излезеш. Когато си дойда, пак ще се повеселим.

Нюра.“

„Добре ме е подредила — помисли си Петя, — изглежда, съм арестуван. Ааа, тая няма да я бъде.“

Но нищо не можеше да се направи. Прозорците бяха оковани със здрави решетки, а външната врата приличаше на вход за бункер. Петя се увери, че до връщането на Нюра няма да може да излезе.

„Курвата му недна — беззлобно си помисли той, — поне да беше казала кога ще си дойде.“

Накрая последва съвета от бележката и пийна водка, за да му мине махмурлукът, след което си хапна разни деликатеси от хладилника.

„Интересно, как ли се снабдява с всички тия вкуснотии? Май снощи спомена, че работи някъде като готвачка… И толкова ли много пари плащат на готвачките във Владивосток?“

По всичко личеше, че Нюра живее на широка нога. Холът беше обзаведен с масивна дъбова мебел. В единия ъгъл имаше голям цветен телевизор с видеокасетофон, а отстрани на специален статив — разкошна стереоуредба. Барчето беше заредено с най-различни чужди напитки с ярки етикети, а когато надникна в бюфета, откри цял кашон с „Абсолют“. Очевидно стопанката на дома много уважаваше това питие. Кухнята беше обзаведена по последна дума на техниката — имаше дори миялна машина и микровълнова печка.

„Тури му пепел! — смая се момъкът, ненавикнал към всички тия блага на цивилизацията. — Явно готварството не е стихията на Нюра. Може би спи с разни мъже?“

Но тутакси се усъмни в това предположение — едва ли една проститутка би имала желание и сили за контакти в „извънработно време“.

Като се помота из жилището и се пооправи от главоболието, Петя най-после се сети за целта на своето идване във Владивосток.

На ярката слънчева светлина богаташката къща изглеждаше още по-разкошна. Медните листа на покрива ослепително блестяха.

Стъклата на таванския прозорец се оказаха също огледални, а в най-отдалечения ъгъл на покрива белееше крайчецът на сателитна антена. Вратата на двора беше все така затворена. Петя си донесе пепелник от кухнята, извади пакет цигари от барчето и зае позиция за наблюдение до прозореца.

Така седя до вечерта, когато видя от страничната уличка да се появява едрата фигура на Нюра. Придружаваше я някакъв мъжага с две кошници, от които се подаваха бутилки и разноцветни опаковки на вносни продукти.

„О — изненада се момъкът, — на всичкото отгоре й носят на крака цялата тая лапачка.“

Но когато влезе в апартамента, Нюра беше сама. Пусна кошниците на пода и се втурна към Петя с широко разперени ръце:

— Сигурно ужасно си се отегчил, Зайко!

Той опита да се измъкне от менгемето на прегръдката й и веднага поиска обяснение.

— Ама, Петенка, ти така сладичко спеше, че ми беше жал да те будя. Пък и, разбираш ли, не можех просто така да те оставя в дома си, едва снощи се запознахме — с детска непосредственост се заоправдава тя.

Нали си беше добродушен по характер, Петя престана да настоява, още повече че цял ден беше посветил за наблюдение на отсрещната къща, което с Нюра би било проблематично.

Вечерта и през нощта се повтори същата история — ядене и пиене, последвани от необузданата и ненаситна страст на Нюра… Но някъде посред нощ неочаквано й се обади някой по телефона, тя се облече и излезе…