Фридрих Незнански
Късните новини (20)

Терапевта

Поляков отново имаше чувството, че някой го следи, но по никакъв начин не можеше да се увери в това. От време на време намаляваше скоростта, при което всички го задминаваха. Опитваше се да променя маршрута като в шпионските филми, завиваше ненадейно, спираше рязко, но нищо не откри. Майната му!…

В резултат на тия маневри пристигна в Митишчи едва привечер. Тази последна среща се оказа най-кратката и най-продуктивната. На Олимпийската база на представителния отбор по спортна стрелба той се срещна със своя състудент от МАИ^[1], когото приятелите му години наред наричаха само Тапевта.

Терапевта беше стегнат мършав мъж, без нито един бял косъм в черната си коса. За разлика от аморфния Кривцов той беше безкрайно подвижен и енергичен, при което никой не можеше дори да допусне, че и на двата му крака имаше протези до коленете.

От друга страна, Поляков смяташе, че Терапевта и Кривцов, макар и толкова различни, са някак свързани помежду си — всеки бе започнал сегашната си дейност с някаква необикновена преживелица. А Вячеслав Георгиевич не се интересуваше от обикновени хора, те му бяха скучни. Той харесваше своите приятели и по друга причина — правейки му от време на време някои услуги, те си оставаха непознати един за друг.

На младини Терапевта беше известен състезател по биатлон. Всъщност и Поляков беше в отбора на института и участваше в състезания по дълго бягане със ски, но имаше само първи разред, по-висок не можа да покрие. А към трийсетгодишната си възраст Терапевта бе спечелил всякакви купи, освен Златния медал на Олимпийските игри. Тази последна крачка не му достигна, за да мине през цедката на съществуващата тогава йерархия и да влезе в разреда на големите шампиони. Терапевта тренираше упорито и до дупка. Но през дългата си спортна кариера се реши на редица рисковани постъпки и се превърна в своеобразен дисидент в спорта. В навечерието на зимната олимпиада в Лейк Плесид отношенията между САЩ и СССР бяха обтегнати донемайкъде. Съветският представителен отбор не замина за Щатите. А Терапевта взе да прави изявления по вражеските „гласове“, че спортът трябва да стои над политиката, че има комунистически диктат и тем подобни опасни за ония времена приказки. С една дума, още тогава не криеше, че съветските методи при биатлона не му харесват.

И ето че на следващия шампионат на СССР по биатлон на разстояние трийсет километра, при температура трийсет градуса под нулата, по съвсем непознато за Терапевта трасе той неочаквано се отклонил от пътя, забил се по неизвестно какви места, паднал и загубил съзнание. Открили го чак след две денонощия с премръзнали крака и непознат наркотик в кръвта. Как е попаднал тоя наркотик в кръвта му, така и не се разбра.

След време, когато Терапевта се изправи на крака, по-точно на протези, изникна закономерният въпрос с какво ще се занимава занапред. Знанията му от института бяха съвсем повърхностни. Накрая реши да се върне в спорта, разбира се, не със ски, а със стрелба. Дори спечели някои първенства на страната и с това донякъде задоволи спортното си честолюбие, след което стана треньор. Сега вече беше най-близо до олимпийските медали в качеството си на треньор-консултант на представителния отбор. Поне отстрани всичко изглеждаше така.

Терапевта най-сърдечно тупаше Поляков по гърба, кажи-речи десет минути, и Вячеслав Георгиевич, който не можеше все още да се отърве от своите подозрения, почти бе решил, че тези потупвания ще се превърнат в юмруци по бъбреците. Тъкмо тогава обаче старият му приятел неочаквано се разчувства и дори се просълзи.

— Забрави ме ти, съвсем ме забрави, жалък естонецо! — с присъщия си фалцет буквално пропя Терапевта. — Не е хубаво така. Хайде ела да поседнем в кабинета. След половин час моите юнаци ще ни гощават с шишчета на чист въздух. Тъй че никъде няма да те пусна.

Когато и да дойдеше тук Поляков, всеки път някакви юнаци печаха шишчета. Човек оставаше с впечатление, че Терапевта не яде нищо друго.

— Но аз изобщо не смятам да ти бягам — успокои го Поляков.

Разположиха се в малкия уютен кабинет, препълнен със спортни трофеи и с всевъзможни марки състезателни пушки. В специални витрини бяха изложени някои от най-сполучливо продупчените мишени.

— Да поговорим първо за работата — предложи Терапевта. — Как върви бизнесът ти? Както чух, цъфти и връзва, а?

— Бизнесът си върви отлично, но не ми остава свободно време — искрено се оплака Поляков.

— Това вече не е хубаво — натъжи се Терапевта. — На нашата възраст е просто задължително човек да си почива. Мога ли да ти помогна с нещо?

Поляков се усмихна:

— Опасявам се, че можеш… Трябват ми две отворени момчета от твоите. За да си организирам едно грамотно прекарване на ваканцията.

— И за какво по-точно ще ти трябват?

— За стрелба по панички.

Терапевта изхъмка:

— Ще ти дам, разбира се, иска ли питане! За тебе, братле, съм готов на всичко. А ще ми покажеш ли тия панички?

Поляков поклати глава.

— Мястото е доста далеч от Москва.

— Щадиш стария си приятел от излишни знания, а? Та преждевременно да не се състари още повече? Оценявам жеста ти. Но действително ли по панички, или по „бягащи глигани“?