Майк Лосън
Вътрешният кръг (5)

4

— Обичаш ли камерна музика, Джо?

— Не. Обичам рокендрол и джаз. Обичам да слушам Ела, когато пее онази…

— Много добре, Джо. Днес в кафето на Националната галерия има концерт на един квартет, който ще свири Моцарт. Ще се видим там в три, но гледай да не закъсняваш.

— Познаваш ли някой от членовете на този квартет, Ема?

Последва мълчание.

— Челистката — отвърна най-после Ема и смутено се засмя. — Май изкуфявам и ставам твърде предвидима, което не ми харесва.

— Ти никога няма да бъдеш предвидима — успокои я Демарко. — Но това, което искам да ти кажа, няма как да го кажа пред челистката.

— Ще я пратя да купи нещо. Не закъснявай, Джо.

Кафето беше претъпкано. Част от зрителите стояха прави, но Ема беше окупирала маса за четирима, на която седеше съвсем сама. Демарко си представяше как любителите на музиката пристъпват към нея и любезно питат дали могат да седнат, а Ема ги прогонва с поглед и ръмжене — като лъвица, която пази окървавен животински бут от плахи лешояди. В момента лъвицата кротко отпиваше бяло вино от чашата пред себе си, а лакираният й нокът почукваше в такт с музиката.

Ема беше висока и слаба, с безупречни патрициански черти. Косата й, къса и елегантно подстригана, имаше неопределен сиворус цвят. Беше красива по един странен и суров начин, а сивите й очи бяха ледени като очите на актрисата Шарлот Рамплинг. Демарко подозираше, че е някъде между петдесет и шейсет — не защото тя изглеждаше на толкова, а защото той все пак знаеше малко за нейната история.

Оперативната дума по отношение на тази жена винаги си оставаше една и съща: „подозрителна“. Тя твърдо отказваше да говори за себе си — нито в минало, нито в сегашно време. Пускаше по някой намек, колкото интригуващ, толкова и несъстоятелен, но категорично отказваше да се поясни. Признаваше, че преди време е работила за правителството, но не казваше като каква и в коя област. Твърдеше, че е в пенсия, но често изчезваше от града за продължително време и се връщаше без следа от загар. Живееше нашироко и притежаваше скъп имот в Маклийн, Вирджиния, чиято поддръжка не беше по силите на пенсиониран държавен служител. Не криеше хомосексуалните си наклонности, но от някои подмятания Демарко остана с впечатлението, че някога е била омъжена и има дете. Разбира се, не беше сигурен в това. При Ема нищо не можеше да бъде сигурно.

Демарко си даваше сметка, че тази жена е загадъчна, защото желае да бъде такава, защото това отговаря най-добре на противоречивия й характер. Но на моменти усещаше, че прибягва до мъгляви обяснения или директно се изплъзва, по единствената причина че е длъжна да бъде такава.

Хвърли бегъл поглед към оркестъра и тръгна към масата. Както можеше да се очаква, челистката беше истинска красавица — висока и гъвкава блондинка, скандинавски тип. Прекрасните й дълги крака бяха еротично разтворени около инструмента.

Той издърпа един стол и се настани до Ема. Тя долови проскърцването и без да извръща глава, подхвърли:

— Мястото е заето. Както и другите две.

— Лъжкиня — рече Демарко.

— Кой ми го казва? — иронично се усмихна тя.

Демарко вдигна брадичка по посока на челистката и подхвърли:

— Наистина е страхотно парче!

— Парче? Господи, Джо!

Демарко се заслуша в музиката, опитвайки се да разбере защо са тук всичките тези хора. Наистина ли звуците галеха слуха им, или нещо друго ги караше да търпят стоически доброволно наложената порция изтънченост — културен еквивалент на сока от моркови, който човек поглъща в името на собственото си здраве?

— Скоро ли ще свърши, Ема? — прошепна той. — Защото, ако продължи дълго, като нищо ще изпадна в кома.

— Трай и слушай — сряза го Ема. — Крайно време е да оцениш и нещо друго, освен Дикси Чикс!

Квартетът най-после свърши и челистката подаде инструмента си на пъпчив доброволец, предупредително вдигайки пръст да внимава. После невероятните крака я понесоха към масата, а след нея се развяваше великолепната й руса грива. Ако Ема не му беше приятелка, Демарко със сигурност щеше да ревнува. Всъщност и в момента ревнуваше, при това бясно.

Зърнала го на масата, русокосата фея видимо се поколеба, но Ема махна с ръка.

— Всичко е наред, Кристин, сядай. Това е Джо. Работи като пласьор за един корумпиран политик.

— За бога, Ема! — ужасено промълви Демарко.

— За кого по-точно? — попита Кристин.

За щастие Ема не обърна внимание на въпроса и се извърна към него.

— Джо, иди да донесеш чаша вино на Кристин, за да докажеш, че си добър пласьор.

— Веднага, госпожо.

Демарко се върна с виното на Кристин и една пепси-кола за себе си. Ема я засипа с похвали за изпълнението й, а накрая изтърси, че в третата част почти се просълзила. Демарко не се стърпя и извъртя очи. Тази жена не би се просълзила дори и с бамбукови клечки под ноктите. За негово огромно облекчение тя сложи край на всичко това с думите:

— Скъпа, ние с Джо имаме малко работа. Досадна, но неотложна. Нали нямаш нищо против да се видим в апартамента ти след един час? Ще донеса от любимото ти шампанско.

— А ягоди? — попита Кристин.

— И ягоди — обеща Ема.

Тя изчака отдалечаването на Кристин и поклати глава.

— Колко банално! Ягоди и шампанско! — После се обърна към Демарко. — Е, Джоузеф, какъв е проблемът? Да разбирам ли, че онзи задник Махоуни пак те е пуснал в супата?

— Снощи председателят е бил на някаква официална вечеря, на която, естествено, се натряскал до козирката. И решил да ме даде под наем на Анди Банкс — кратко докладва Демарко.

— Вътрешната сигурност?

— Аха. Сутринта се явих на генерал Банкс и той сподели, че има малък проблем.

— Не забравяй, че ме чака едно прекрасно създание, Джо! — напомни му Ема.

— Банкс е на мнение, че агент от тайните служби има пръст в покушението срещу президента. А двамата с Патрик Донъли са спестили тази информация на ФБР.

— Охо! Няма да скрия, че умееш да привличаш вниманието на дамите! — отбеляза Ема, после дословно повтори думите на Махоуни: — Кажи ми какво каза Банкс, Джо. И гледай да не пропуснеш нещо.