Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

19

Ема познаваше лицето на Ерик Мейсън от интернет и затова беше сигурна, че именно той е човекът, който се приближава към черния лексус. Висок и красив мъж с тъмна коса и загар на професионален играч на голф, той притежаваше особено привлекателна усмивка. Беше облечен в двуреден сив костюм, синя риза с бяла яка и бежова вратовръзка. Крачеше небрежно и си подсвиркваше, подхвърляйки в шепа ключовете от колата си. Изглеждаше безкрайно доволен от света и от мястото си в него.

Ема беше с къса червена перука и огромни слънчеви очила. Носеше дънки и тениска с надпис „Университет на Невада“, а краката й бяха обути във високи туристически обувки. Тръгна срещу Мейсън с умерена крачка и стигна до лексуса едновременно с него.

— Извинете, вие ли сте окръжният прокурор Ерик Мейсън?

— Аз съм — кимна той и й даде възможност да оцени безупречно белите му зъби. Бързаше за своя клуб, където щеше да пийне с брокера си, но нищо не пречеше да прояви любезност към една бъдеща избирателка, при това доста привлекателна, макар и попрезряла за вкуса му.

— Просто исках да съм сигурна — промърмори Ема, измъкна палката от обувката си и с един удар счупи изящния нос на Ерик Мейсън. Нещастникът се завъртя от силата на удара и това й даде възможност да го фрасне отново, този път в основата на черепа. Мейсън се строполи по очи и не помръдна. Ема се наведе и взе ключовете. В момента, в който отвори багажника на лексуса, до нея се появи още една жена, която мълчаливо й помогна да натоварят тялото вътре.

 

 

Мейсън бавно се върна в съзнание. Лежеше по гръб. Не беше вързан, но мястото беше прекалено тясно за дългото му тяло. Протегна ръка и напипа гладка повърхност на десетина сантиметра над главата си. Намираше се в някакъв контейнер, който излъчваше задушлива миризма на пръст. Започна да крещи и да блъска с юмруци в момента, в който осъзна, че е положен в ковчег и заровен под земята.

В един момент му се стори, че чува глас, който го съветваше да запази спокойствие. Престана да крещи, овладял паниката с огромни усилия на волята. После осъзна, че в ухото му е пъхната миниатюрна слушалка.

— Така е по-добре — промърмори гласът. Веднага позна, че той принадлежи на червенокосата, която го удари с палка на паркинга.

— Какви ги вършиш, по дяволите?! — ревна Мейсън. — Коя си ти? Веднага ме извади оттук!

— Какво не е наред, мистър Мейсън? Да не би да страдате от клаустрофобия?

От получената предварителна информация Ема прекрасно знаеше, че случаят е именно такъв.

— Извади ме оттук, по дяволите!

— Въздухът, който дишате в момента, идва до вас през една тръба с диаметър два-три сантиметра, мистър Мейсън. Намира се точно над главата ви. Погледнете нагоре и ще видите светлината на фенерчето ми.

Ема включи тънкото като писалка фенерче и го насочи в дупката. Веднага видя очите му — огромни, сякаш готови да изскочат от орбитите си.

— В момента тръбата е отворена, мистър Мейсън, но вие се държите грубо и аз мисля да й сложа тапата.

— Не! — изкрещя Мейсън.

— За петнайсет минути въздухът ви ще свърши. Ще си поговорим отново след шестнайсет.

— Не!

Мейсън с ужас видя как светлината изчезва и чу как нещо изщрака в горния край на тръбата. Започна да крещи като луд и да блъска с ръце и крака по капака на ковчега.

— Изразходвате кислорода си твърде бързо, мистър Мейсън — прозвуча гласът в слушалката. — Мисля, че ще свърши за по-малко от петнайсет минути. Ако карате така, едва ли ще ви стигне за повече от тринайсет. Можете ли да задържите дъх за три минути? Нали не сте пушач?

Тя прекрасно знаеше, че е точно обратното.

Пленникът направи опит да спре да диша и да овладее паниката, а Ема го наблюдаваше на екрана на малък монитор, свързан с портативна камера посредством тънък оптичен кабел. Би могла дори да запише последните мигове на жертвата си. Тя изключи микрофона и се обърна към приятелката си.

— Свършила си добра работа, Сам.

Намираха се в гараж под наем, отстоящ на три километра от офиса на Мейсън. Седяха на пластмасови градински столове, разположени от двете страни на ковчега. Миризмата на пръст, която бе усетил пленникът, идваше от един влажен чим, поставен непосредствено до въздухопровода. Всичко тук бе дело на Саманта: ковчегът, тръбата за дишане, видеоапаратурата и системата за комуникация.

— Не беше трудно — отвърна тя. — Разполагах с всичко на склад, без, разбира се, да броим сандъка.

Макар че официално се беше оттеглила от държавна служба, Саманта продължаваше да върши услуги за определени агенции и стари приятели, нуждаещи се от апаратура за специално наблюдение.

— Много съм впечатлена — кимна Ема и посегна към термоса в краката си. — Искаш ли кафе?

— О, с удоволствие.

Приличаха на две стари приятелки, радостни, че се срещат. Удоволствието им се нарушаваше единствено от приглушените звуци, идващи от ковчега.

— Как е Ричард? — подхвърли Ема, имайки предвид съпруга на Саманта.

— В момента е луд по риболова с мухарка — усмихна се Сам. — Нали го знаеш какъв е. Захване ли се с нещо, край — друго не го интересува. От два месеца насам обикаляме реки, езера и развъдници за бобри.

— Е, мъжете могат да имат и доста по-лошо хоби от риболова с мухарка — успокоително рече Ема.

— Като тоя задник — кимна Саманта и хвърли поглед към ковчега.

Ема направи справка с часовника си. Разполагаха с още десет минути. Извърна очи към монитора, надявайки се, че копелето няма да получи инфаркт.

— А внучката? — попита тя.

Саманта беше изчислила абсолютно точно притока на въздух. Когато изтекоха десетте минути, Мейсън беше отворил уста като риба на сухо и чупеше безупречно поддържаните си нокти в капака на ковчега. Ема издърпа тапата и насочи фенерчето си в лицето му.

— Готов ли сте да ме изслушате, мистър Мейсън?

— Да, да — задъхано отвърна пленникът. — За някое дело ли става въпрос?

— Не, мистър Мейсън. Става въпрос за една млада жена на име Джули Фредерикс, която тормозите вече шест месеца. Тя не може да спи, слабее и гълта антидепресанти. Изправена е пред прага на нервна криза, по единствената причина че вие отказвате да я оставите на мира.

— Джули ли? — изненадано изхриптя Мейсън.

— Да, Джули — кимна Ема. — Вие сте един безсъвестен маниак и егоист, мистър Мейсън. Не се страхувате от нищо, защото знаете, че сте недосегаем за законите. И бихте продължили да тормозите тази млада жена до момента, в който тя посегне на живота си или реши да ви убие. Но ако ви убие, ще съсипе живота си.

— Ще престана! — извика Мейсън. — Кълна се в Бога, че ще престана!

— Никога ли не ви е минавало през ума, че някой може да наруши закона и да ви атакува физически? Такива работи вършат само гангстерите. Изобщо не сте си представяли, че това може да се случи на важна клечка като вас, най-малкото за такава дреболия като тормоза над едно младо момиче.

— Моля ви, обещавам.

— А беше толкова лесно. Достатъчно беше да ви причакам на паркинга под сградата, която гъмжи от представители на закона. Още ли се чувствате недосегаем, мистър Мейсън?

— Коя сте вие?

— На този въпрос ще се спрем след още шестнайсет минути. Не, нека бъдат седемнайсет.

С тези думи Ема отново сложи тапата на тръбата, заглушавайки отчаяния писък на Мейсън.

— Как е Одри? — подхвърли Саманта.

— О, тя се премести в Ню Йорк.

— Съжалявам, Ема.

— Получи оферта за работа, която не можеше да пренебрегне. Просто защото отдавна мечтаеше за такова място.

— А ти защо не замина с нея?

— Познаваш ме, Сам. Твърде дълго съм робувала на определен начин на живот. А може би така е по-добре.

Този път изчака, докато Мейсън загуби съзнание и едва тогава махна тапата. За миг изпита опасението, че ще се наложи да отвори капака, за да го свестява, но той се справи сам.

— Чувате ли ме, мистър Мейсън?

Отговорът беше шумно поемане на въздух.

— Сега ще отговоря на въпроса ви коя съм аз. Членувам в една организация, която си е поставила за цел да помага на жени като Джули Фредерикс. Жени, подложени на терор от страна на мъжете; жени, които не могат да разчитат на закона, защото законът е създаден от мъже като вас. Организация на жени, решили да помагат на други жени, мистър Мейсън. Организация, която спасява жените като Джули от хищници като вас.

Ема хвърли поглед към Саманта и направи гримаса. Думите й прозвучаха като репликата на някоя героиня от комиксите — мускулеста мъжкарана, облечена в кожа. Саманта се засмя и беззвучно прошепна едно браво, момиче, справяш се отлично!

— Обещавам, че ще я оставя на мира! — изкрещя пленникът.

— Не ви вярвам, мистър Мейсън.

Ема отново запуши дупката и Мейсън заскимтя. Комбинацията от клаустрофобия и представата да бъде погребан жив, гарнирана с няколко ужасяващи мига на задушаване, можеше да срине всеки храбрец, а Ерик Мейсън съвсем не беше от тях.

Шестнайсет минути по-късно Ема отново издърпа тапата. От тръбата се разнесе неприятна миризма, която я накара да сбърчи нос. Мейсън бе нацапал скъпия си костюм. Изминаха още няколко минути, преди да дойде на себе си и да бъде в състояние да разговаря.

— Ще ви задам един въпрос, мистър Мейсън — започна Ема. — Вярвате ли, че можем да стигнем до вас, когато пожелаем?

— Да, да!

— Вярвате ли, че някоя мила жена с вид на добродушна бабичка може да се окаже зад гърба ви с пистолет в пазарската чанта и да ви пръсне мозъка?

— Да!

— Вярвате ли, че някое момиче с вид на секретарка може да проникне в службата ви и да пусне отрова в машината за кафе пред кабинета ви?

— Да!

— Вярвате ли, че някоя млада майка с пеленаче на задната седалка може да ви прегази, докато бягате за здраве, а след това да заяви, че сте се спънали и буквално сте се хвърлили под колелата?

— Да, по дяволите! — изпищя неистово Мейсън. — Вярвам ви!

— Надявам се да е така, мистър Мейсън. Защото едно от тези неща действително ще ви се случи, ако пак си позволите да безпокоите мис Фредерикс!

— Кълна се в Бога, че никога повече…

— След десет минути ще чуете алармен сигнал, мистър Мейсън. След него можете да вдигнете капака. Ако го направите по-рано, рискувате да останете без пръсти.

Саманта вдигна ръка пред устата си, за да не се разсмее на глас.

— Колата ви е паркирана точно пред къщата, в която се намирате, мистър Мейсън. Ключовете са под постелката от дясната страна. Нека ви кажа още нещо, мистър Мейсън: след като смените насраните си панталони и изкарате няколко дни в кабинета си, заобиколен от подлизурките, които ви казват какъв страхотен пич сте; след като носът ви зарасне и отново започнете да харесвате това, което виждате в огледалото, не допускайте грешката да приемете, че всичко, което преживяхте днес, е просто един кошмар, че то не се е случило. Защото ние ще се върнем, мистър Мейсън. Ще се върнем в момента, в който научим, че пак сте направили опит да притеснявате Джули Фредерикс!