Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

18

Полковникът от запаса Байрън Мур беше висок метър и седемдесет, имаше стегната фигура и носеше черни очила с рогови рамки. Косата му беше тъмна и късо подстригана, с малко перчемче, оредяло на челото. Беше леко прегърбен и накуцваше — спомен от двете му ранявания във Виетнамската война. Когато се срещаше с него, Демарко винаги си мислеше за Шекспировия Ричард Трети.

Запознаха се преди около пет години. Председателят бе получил информация, според която сътрудник на един от политическите му врагове използва свой човек в Пентагона, за да се сдобие с поверителна информация за военни поръчки. Схемата беше проста: човекът от Пентагона надушва името на фирмата, избрана за доставчик по поредната поръчка за милиарди долари, а сътрудникът на конгресмена тича на борсата и купува внушителни пакети от акции на същата фирма. Яростната реакция на председателя по всяка вероятност се дължеше на факта, че сам не се беше досетил да бръкне в тая каца.

В хода на разследването Демарко допусна една съществена грешка — реши, че вътрешният човек в Пентагона е Байрън Мур. Една вечер, докато го проследяваше, Мур изведнъж се озова зад гърба му, приложи му някаква много болезнена хватка от джудото и изръмжа, че с един пръст ще му смаже трахеята. Заплахата беше отправена с усмивка, но Демарко я възприе напълно сериозно — беше сигурен, че онзи ще я изпълни, без да му мигне окото, въпреки че беше по-нисък и поне с двайсет килограма по-лек от него.

На по-късен етап Мур разкри, че работи по същото разследване, но от страната на военните. След което го информира, че върви по погрешна следа и е на светлинни години от истината. А накрая му съобщи и името на истинския виновник. Тази първа среща с Мур бе оставила дълбоки следи в съзнанието на Демарко.

По-късно разбра, че този човек е войник до мозъка на костите — зелена барета с три участия във Виетнамската война, експерт по бойни изкуства и партизански операции. Преди две години му бе дошъл редът за повишение, но вместо това го бяха уволнили от армията. На въпроса защо се е разминал с повишението, Мур с усмивка бе отговорил: по простата причина че армията никога не произвежда в генералски чин хора, които са под метър и осемдесет и имат физически недъзи. Заради имиджа.

Полковникът живееше сам в малък апартамент с панорамен изглед към Националното гробище в Арлингтън. Безкрайните редици от бели надгробни камъни несъмнено изглеждаха внушително и излъчваха своя особена красота, но Демарко се съмняваше, че това е гледката, която би искал да вижда всеки ден. Жилището на Мур беше задръстено от снимки на бойни другари и сувенири от операции, които Пентагонът отдавна бе решил да забрави. На една от страничните масички, почти скрита между множеството фотоси, надничаше снимката на младия Байрън Мур: с голо до кръста загоряло тяло, отличаващо се със забележителна мускулатура. В ръцете си държеше автоматична карабина М16, а очите му бяха присвити под ярките лъчи на азиатското слънце. До нея имаше още една снимка — от церемонията по излизането му в запас. На нея беше в парадна униформа, отрупана с ленти и медали. На колана му висеше церемониален кортик, а горчивата му усмивка беше почти толкова крива, колкото и гръбначният му стълб.

Армията беше единствената любов на Байрън Мур и той още страдаше по нея. По време на разговора очите му останаха приковани в белите надгробни плочи отвъд прозореца, а Демарко изведнъж осъзна обичайното му състояние на пълна самота. Тогава вероятно си представяше как някой ден името му ще бъде издълбано на една от тези плочи.

— Джо, надявам се, че няма да подплашиш тоя Естъп — промърмори Мур. — Нито пък да го ядосаш.

— Все още нямам подобни намерения — отвърна Демарко. — Защо, толкова ли е страшен?

— Той е смахнат, Джо. Постъпил в армията веднага след колежа като доброволец. Бил страхотен снайперист и командването започнало да му възлага специални мисии в тила на врага. Сам в продължение на три-четири дни той имал свободата да изпълнява разузнавателни задачи както намери за добре — включително и да убива.

— Това ли го прави смахнат?

— Не, това било част от работата му. Но убийствата му доставяли удоволствие. Чувал ли си за онези извратени типове във Виетнам, които си правеха огърлици от ушите на жертвите си?

Демарко кимна.

— Е, Естъп беше един от най-големите колекционери.

— Това ли е причината да го уволнят за лошо поведение?

— Не, Джо — поклати глава Мур. — Самостоятелните операции в джунглата са по силите на малцина. И когато попаднеш на такъв човек, задължително си затваряш очите за някои негови ексцентричности. — Замълча и потъна в мислите си, а Демарко усети, че те са насочени по-скоро към собственото му минало, отколкото към това на Дейл Естъп. Питаше се какви ли са били неговите ексцентричности.

Мур пристъпи към писалището и взе гранатата, която използваше за преспапие. А Демарко изпита странната увереност, че това съвсем не е сувенир, а действащо оръжие. Стиснал я като обикновена гиричка за тренировки, полковникът помълча малко и започна:

— Един ден разузнавателният патрул на Естъп попаднал на малко оризово поле, обработвано от седем виетнамци, половината от тях жени. Взводният искал да го прекоси, но не бил сигурен, че между онези в калта не се крие и някой боец на Виетконг. Затова наредил на хората си да се разпръснат за скрито наблюдение.

В един момент някакъв старец се отделил от останалите и тръгнал към канавката да дриска. Изстрелът треснал в момента, в който клекнал. Старецът подскочил и изкрещял от болка, а очите му бавно се свели към мястото, на което доскоро се поклащали топките му.

Демарко неволно потръпна.

— Естъп ги ликвидирал още преди да потърсят укритие. Седем изстрела в бърза последователност, нито един пропуск. Станало много по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Лейтенантът превъртял и започнал да крещи: „Прекрати стрелбата, прекрати стрелбата!“ — сякаш очистили собствените му братовчеди. Разбира се, той не давал пет пари за онези нещастници, сещайки се за клането в Ми Лай. Но тогава виждал как кариерата му се срива в синхрон с падащите тела. По-късно Естъп заявил, че не чул командата за прекратяване на стрелбата, но отлично чул другата — за откриване на огън. Която никой от останалите членове на патрула не чул.

— И затова го уволниха, така ли?

— Да, но в официалната заповед пишеше „за многократно неподчинение“, без нито дума за инцидента на оризовата нива.

Полковникът подхвърли гранатата във въздуха и ловко я улови с лявата ръка. После намигна на Демарко и го възнагради с кривата си усмивка:

— Днес лейтенантът има две звезди на пагоните си.

— Но ти откъде знаеш за инцидента, след като липсва официална информация за него? — попита Демарко.

Мур го погледна, без да отговори, и той изведнъж се почувства глупаво.

— Един човек, който познава Естъп от Виетнам, се кълне, че никога не е виждал по-добър стрелец от него — промърмори след продължителна пауза домакинът. — Каза още, че копелето обичало да убива. Хора, маймуни, птици — всичко, което мърда. Падал си по това далеч повече, отколкото по бейзбола и мадамите.

Демарко си помисли за скривалището в онази скала над реката.

— Допускаш ли, че човек с неговите качества умее да се маскира добре? — попита той. — Да се скрие някъде в продължение на два дни, заобиколен от хора?

— Да се крие, а? — изсмя се Мур. — Нека ти разкажа една история, Джо. По време на задължителното обучение преди първото ми заминаване участвах в учение срещу един специализиран екип за дълбоко проникване в тила на врага, също като този на Естъп. Бяха четирима и задачата им беше да се маскират на едно голо поле, а нашата — да ги открием и да ги „убием“ с топчета боя. Теренът представляваше поляна с дължина три километра и широчина около един, която не предлагаше почти никакво укритие. Моите момчета бяха доста добри и успяха да открият трима от тях. Докато се оглеждахме за четвъртия, получихме по едно топче боя право в тила. Трябва да ти кажа, че от тези топчета адски боли, Джо. Но както и да е. Работата беше там, че със сигурност бяхме минали върху онова копеле! Обърнах се да видя къде се крие, но пак не забелязах нищо. После земята изведнъж се отвори и от нея се показа четвъртият тип, ухилен до уши. Лицето му беше страшна гледка — подуто и надупчено като холандско сирене, а едното му око беше скрито под огромен оток. Оказа се, че някаква буболечка го беше нахапала зверски, докато ние го търсим, но копелето не беше помръднало. И на всичкото отгоре се хилеше!

Мур отново подхвърли гранатата.

— Питаш дали Естъп би могъл да се крие в продължение на два дни. За бога, Джо! Тип като него може цяла седмица да остане в собствената ти тоалетна чиния, и пак да не го видиш!