Майк Лосън
Вътрешният кръг (45)

44

Демарко и Ема седяха в бара на хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун и отпиваха от чашите с кобалтовосиньо мартини. Бяха тук, защото Ема харесваше пианиста, който според нея имал глас като на Тони Бенет, въпреки че до момента Демарко не го беше чул да пее.

— Сигурна ли си, че искаш да присъстваш на срещата? — подхвърли той. — Ако този тип разбере коя си, като нищо ще ти съсипе живота!

— Не може, защото нямам какво да крия — отвърна Ема, а след това добави нещо, което го накара да се задави с питието си: — Животът ми е като отворена книга.

Минута по-късно се появи и Донъли, придружен от четирима агенти — всичките двуметрови дългучи с широки рамене, сред които шефът им почти не се виждаше. Явно този тип обичаше да се движи в компанията на бодигардове — като застаряваща рок звезда, която бяга от търсачите на автографи.

Донъли ги видя и махна с ръка към масата им, очевидно за да ориентира хората си. Агентите се втренчиха в тях, после се пръснаха и заеха позиции в различните краища на заведението. Щръкнаха като кактуси в дъждовна джунгла, на празни маси, с мрачни физиономии и неизбежните слушалки в ушите.

Донъли се приближи със заканително вдигнати вежди.

— Коя е тази? — рязко попита той и посочи Ема.

— Тя е…

— Казвам се Ема — изпревари го тя и дари новодошлия с лъчезарна усмивка. — Моля, седнете, господин лайнар!

— Не знам за каква се мислите, но аз съм директор на Сикрет Сървис и мога да…

— Извинете ме за момент — промърмори Ема, стана и се насочи към пианиста в дъното. Прошепна нещо в ухото му и пусна една едра банкнота в купичката за бакшиши върху пианото. Очевидно объркан, Донъли се засуети и в крайна сметка седна на един от свободните столове. Ема тръгна обратно, а пианистът засвири „Както минава времето“.

— Обичам тази песен! — мечтателно прошепна Ема, докато сядаше на мястото си.

— Искам да ми покажеш някакъв документ, кучко! — моментално я захапа Донъли.

— През шейсет и трета сте били на двайсет и три, оперативен агент на Сикрет Сървис в района на Лос Анджелис — започна Ема, без да дава вид, че е чула думите му. — На 23 ноември същата година са ви командировали в Далас, където трябвало да се включите в разследването на убийството на президента Кенеди. Не сте взели самолет, защото се страхувате да летите, и по тази причина сте тръгнали със служебна кола.

— И какво от това? — изръмжа Донъли. Все още беше ядосан, но в гласа му се появи несигурност.

— В Одеса колата ви се счупила и вие сте звъннали за помощ на тексаската пътна полиция. Униформеният, който ви е транспортирал до Далас, е младеж на име Максуел Тейлър.

Донъли хлъцна от изненада и понечи да каже нещо, но Ема вдигна ръка и продължи:

— На магистрала I-20, на петдесет километра източно от Ейблайн и на триста и десет километра от Далас, вие и патрулен полицай Тейлър сте се натъкнали на пътно произшествие с участието на един човек. Била преобърната кола, управлявана от някой си Айвън Антонио Гереро. Предницата й била силно деформирана, а в канавката лежал убит елен. Мистър Гереро също бил мъртъв. Имате ли някакви спомени от този инцидент, мистър Донъли?

— Какво, по дяволите, означава…

— През зимата на шейсет и четвърта вие и Максуел Тейлър изведнъж сте забогатели. Тейлър напуснал пътната полиция само три седмици след като вие — добрите самаряни, сте станали свидетели на споменатата катастрофа.

— Аз съм наследник на…

— Айвън Антонио Гереро е кубински гражданин — невъзмутимо продължи Ема. — Липсват документирани причини за присъствието му в Тексас през ноември шейсет и трета. Но аз си задавам следния въпрос, мистър Донъли. Как ли щеше да реагира комисията „Уорън“, ако беше научила, че в колата на въпросния мистър Гереро са били открити четири милиона долара в брой?

— Какви четири милиона? — заекна Донъли. — Що за глупости дрънкаш, да те вземат дяволите?

Очевидно се опитваше да изглежда като човек, който няма нищо общо с разказа, но нервността му пречеше да бъде убедителен.

— Точно четири милиона — спокойно повтори Ема. — И този факт съвпада с финансовото ви възкресение през шейсет и четвърта, мистър Донъли. Тогава сте платили данък наследство върху два милиона, като очевидно сте решили, че трябва да предложите някаква версия за внезапното си забогатяване. По силата на случайността Максуел Тейлър започнал да купува терени по същото време, когато вие сте получили предполагаемото наследство. Купил е много земя, но за разлика от вас не е дал обяснение за произхода на капитала си. А аз седнах пред калкулатора и направих някои сметки. Умножих по две фалшивото ви наследство в размер на два милиона долара, а след това разделих полученото число на сумата, която сте открили в колата на Гереро. Разбира се, опирайки се на предположението, че сте делили по равно.

Дебелият Нийл не бе открил никаква връзка между Тейлър и Донъли, но беше успял да се добере до информация, според която през 1963-а Тейлър бе служил като магистрален патрул в Тексас. А чула за странната бележка в тетрадката на Монтгомъри, Ема беше направила смелото предположение, че след убийството на Кенеди част от агентите на Сикрет Сървис в Лос Анджелис може би са били изпратени в Тексас да помагат в разследването.

Тримата заминаха за Тексас и в продължение на четири дни се ровиха в огромен куп кашони със стари архиви. През цялото време им се налагаше да лъжат, притискат и подкупват различни чиновници, за да стигнат до това, което им трябваше. И в крайна сметка го откриха: документалната връзка между Тейлър и Донъли. В един от архивните документи беше отбелязано, че на 23 ноември 1963 г. тексаският магистрален полицай Максуел Тейлър е превозил със служебния си автомобил младия агент на Сикрет Сървис Патрик Донъли в отсечката между Одеса и Далас. Този елементарен факт никога не би влязъл в официалната сводка, ако Тейлър не беше докладвал за катастрофата на Гереро. Защо го беше направил, си оставаше загадка.

В тетрадката на Монтгомъри не се срещаше името на Патрик Донъли, но Ема допусна, че писателят бе направил опит да открие източника на богатството на Тейлър и по тази причина бе проследил служебната му кариера обратно до Тексас и 1963 г. От източниците, до които се бяха добрали Ема и Нийл, или от приятели на Тейлър по време на службата му в Тексас той бе разбрал, че въпросният патрулен полицай е напуснал работа три седмици след като бе докладвал за катастрофиралия кубинец. Но ако Монтгомъри бе попаднал на същия рапорт, в който се споменаваше, че колата на кубинеца е била открита в присъствието на агент на Сикрет Сървис, пътувал заедно с Тейлър, той несъмнено би направил заключението, до което стигна и Ема: че този агент на Сикрет Сървис се е намирал в Тексас във връзка с убийството на Кенеди.

Останалото беше чиста спекулация. Никой не можеше да докаже, че Гереро е носел със себе си голяма сума пари или че двете млади момчета, наведени над обезобразения му труп на пустата магистрала — до този момент бедни като църковни мишки, — са решили на място да си разделят парите и да не казват на никого. Но това беше направило впечатление както на Монтгомъри, така и на Ема.

— Кой е Айвън Гереро, кубинецът с пълна кола пари? — обърна се тя към Донъли. — Може би прословутият втори стрелец, който бяга с хонорара си? Или е бил само куриер, пренасящ парите за Осуалд и помагачите му? А може би човек, който е нямал нищо общо с убийството на Кенеди?

— Осуалд е действал сам — промърмори Донъли. Самочувствието му беше изчезнало като въздуха от спукана гума.

— Предполагам, че никога няма да разберем това, мистър Донъли — отвърна Ема, поклати глава и добави: — Благодарение на вашата алчност.

— Тръгвам си! — внезапно обяви Донъли. — Това са пълни глупости! Не можете да докажете дори една дума от всичко, което надрънкахте!

Изявлението му приличаше по-скоро на въпрос, тъй като шефът на тайните служби изобщо не направи опит да се надигне от стола си.

— Аз мога да докажа, че през шейсет и четвърта сте придобили голяма сума пари с неизвестен произход, мистър Донъли — спокойно отвърна Ема.

— Получих я в наследство, за бога!

— От кого, мистър Донъли? Всъщност можете и да не отговаряте на този въпрос. Нека изчакаме да ви го зададе ФБР.

— Нищо няма да ми задава ФБР! — запени се Донъли. — Аз командвам цялата…

— Мога да докажа и нещо друго, което е от решаващо значение, мистър Донъли — продължи все така невъзмутимо Ема. — Един рапорт в архивите на тексаската пътна полиция от шейсет и трета недвусмислено сочи, че вие сте се познавали с Макс Тейлър. — Главата й се наведе над малката масичка и спря на няколко сантиметра от лицето на Донъли: — Това, дребно копеленце, със сигурност мога да го докажа!

— Виждали сме се само веднъж, което не означава, че…

— По заповед на Тейлър вие сте назначили Матис в личната охрана на президента — ледено го изгледа Ема и главата й величествено се отдръпна назад. — Може и да не сте знаели, че той планира убийството на президента, но след покушението сте направили всичко възможно да спъвате следствието. Защо? Защото Тейлър ви е държал в ръцете си. Вас, директора на Сикрет Сървис. А с какво ви е държал? С далаверата от ноември шейсет и трета. Ето защо вие правите всичко възможно да скриете връзката си с Максуел Тейлър.

— Нищо не можете да докажете! — промърмори Донъли може би за трети път.

И беше прав. Наистина не можеха. Доказателства за контакти между Донъли и Тейлър нямаше. В това отношение и двамата бяха проявили крайна предпазливост. Никой не можеше да докаже, че Донъли и Тейлър са намерили голяма сума пари в колата на Гереро. Не бяха в състояние да притиснат Донъли дори с данъчните власти, защото той надлежно си беше платил данъците въпреки неизвестния произход на парите. Но всичко това беше без значение.

— Доказателствата са за съда, мистър Донъли — небрежно подхвърли Ема. — Но журналистите не се нуждаят от тях, за да превърнат живота ви в ад. Разполагаме с предостатъчно косвени доказателства и поредица от необясними съвпадения, които Стоун Филипс ще подреди достатъчно убедително в предаването си „Дейтлайн“, за да изглеждате в очите на хората като съучастник в грабеж, убийство и престъпен заговор, като през цялото време ще повтаря, че всъщност вие изобщо не сте официално заподозрян. Това несъмнено ще накара ФБР да се зарови по-надълбоко, не мислите ли? Един господ знае какво ще открият в къщата на Тейлър — може би нещо, което още по-безспорно ще докаже връзката помежду ви. А вашите приятели в Конгреса (макар че се съмнявам да имате такива) положително ще ви поканят да дадете официални показания пред специална комисия и тези показания ще се предават на живо по телевизията. Там ще трябва да обясните защо сте излъгали, че сте подложили определени свои подчинени на тест с детектора на лъжата и защо сте отказали да разследвате връзката между Дейл Естъп и Били Матис. До края на живота си ще трябва да отговаряте и на още два въпроса: защо, по дяволите, сте поддържали връзка с един луд от Джорджия и каква е била ролята ви в покушението срещу човека, когото сте се клели да защитавате.

Махоуни изрично ги беше предупредил да не казват на Донъли, че истинската мишена е бил Монтгомъри. Едно е да организираш убийството на някакъв писател, но съвсем друго — на държавния глава.

Лицето на Донъли придоби пепеляв цвят и Демарко реши, че е на секунди от апоплектичен удар.

— Не! — дрезгаво измуча Донъли и бавно се изправи. Краката му видимо се подгъваха. — Не! — повтори още веднъж той, този път с малко по-укрепнал глас. — Не можете да ме хванете! Никой не може да ме докосне. Аз съм директор на Сикрет Сървис!

Обърна се и напусна масата. Отначало крачеше бавно, очевидно опитвайки се да запази някакво достойнство, но после се понесе към вратата с цялата бързина, на която бяха способни късите му крака. Бодигардовете хукнаха подире му.

— Е, добре се позабавлявахме! — промърмори Ема.