Майк Лосън
Вътрешният кръг (30)

29

В момента, в който зърна Патрик Донъли зад заседателната маса в кабинета на Саймън Уол, Демарко разбра, че предстои яко кастрене. Банкс не беше поканил Донъли на срещата с министъра на правосъдието, което означаваше, че поканата е дошла от другата страна. В това нямаше нищо чудно, тъй като Саймън Уол, Донъли и директорът на ФБР Кевин Колиър — третият човек в кабинета — бяха близки приятели. Когато влязоха, двамата с Банкс чуха края на претенциозния разговор за годишната вноска за членство в престижните клубове. По всичко личеше, че в Бретън Удс бяха повишили цените и понижили стандартите. Тежко беше бремето на белия човек.

Банкс зърна Донъли и дрезгаво попита:

— Какво търсите тук, мистър Донъли?

— Аз го поканих, генерале — обади се Саймън Уол. Каза го с успокоителния тон на човек, който преговаря за освобождаването на заложници и прави всичко възможно да се справи с взривоопасната ситуация. — Когато се обадихте и поискахте да обсъдим покушението срещу президента, аз си помислих, че бихме могли да се възползваме от… хммм… от опита на Пат.

Саймън Уол имаше загладена кестенява коса и кафяви очи, които изглеждаха огромни и воднисти зад многото диоптри на очилата с рогови рамки. Преди да бъде назначен за министър на правосъдието, той беше шеф на партийната кампания за набиране на средства, а напоследък упорито се говореше, че на следващите избори ще бъде номиниран за вицепрезидент. Уол беше политически хибрид, който умееше да се приспособява към всяка среда. Подобно на някакво странно животно, дарено от природата с хриле и бели дробове едновременно, той можеше да живее както на сушата, така и в морето, но за разлика от другите животински видове можеше и да не диша при внезапно спиране на кислорода.

— По-уместно е да попитаме какво прави той тук — обади се Донъли и посочи към Демарко, който отново се учуди на несъответствието между жестоката му физиономия и късото, набито тяло. Приличаше на кукла, на която някой бе сменил главата.

Банкс се извъртя към него и процеди:

— Аз поисках тази среща, сър! И не съм длъжен да обяснявам кого съм поканил на нея и защо съм го поканил.

— Пат — обади се министърът, отново влязъл в ролята на миролюбив посредник. — Сигурен съм, че генерал Банкс има достатъчно основания, за да покани на тази среща и мистър Демарко. — Погледна в негова посока и добави: — Също така съм сигурен, че мистър Демарко ще запази за себе си чутото тук. Нали така?

— Разбира се, сър.

Ясна работа. И вълкът сит, и агнето цяло. Демарко изпита силно безпокойство от факта, че министърът знаеше името му. Бе предложил на Банкс да не идва, но генералът настоя да го придружи. Появата му тук представляваше сериозен риск, защото би трябвало да уведоми председателя за развоя на събитията още преди разговора с Банкс и заседанието при министъра. Или, както гласеше един от основните чиновнически закони, по-добре поискай разрешение, вместо после да молиш за прошка. А той беше нарушил основно бюрократично правило, което спокойно можеше да му струва службата.

Уол изчака всички да се настанят около кръглата маса и спря поглед върху Банкс.

— Можете да започвате, генерале. По телефона споменахте, че във ФБР вероятно са проявили недоглеждане по отношение на важна информация, отнасяща се до покушението срещу държавния глава. И вие искате да ни предложите вашите разсъждения.

— Може и да греша, но според мен съществува вероятност убиецът да не е Едуардс или той да не е действал сам — спокойно отговори Банкс.

Директорът на ФБР Кевин Колиър беше набит и широкоплещест мъж на петдесет и няколко години. С изпъкналите си очи и заядливото изражение на лицето той приличаше на злобните дребни кучета, които разхождаха из парковете с намордници, помисли си Демарко. Макар и да не притежаваше политическата обиграност на Уол, Колиър беше достатъчно умен, за да си даде сметка, че по-важно е с кого играеш голф, отколкото да знаеш какво пише в арестантските регистри на ФБР.

— Ще ме простите, генерале, но уликите срещу Едуардс изглеждат непоклатими — подхвърли той. — Имам предвид най-вече признанието в предсмъртното му писмо. — На лицето му се разля фалшива усмивка. — Какво повече можете да очаквате, сър? Да възкръсне и да даде показания?

Без да обръща внимание на безсолната шега, Банкс се извърна към Демарко и сухо нареди:

— Кажи им с какво разполагаме.

Демарко не хареса ролята на докладчик, но нямаше избор. Прочисти гърлото си и започна:

— В навечерието на стрелбата генералът получи предупредително писмо, което безспорно е било написано от агент на Сикрет Сървис. Беше на служебна бланка и пристигна с пощата на Министерството на вътрешната сигурност. Съдържанието му…

— Нали ти казах — промърмори Донъли и хвърли многозначителен поглед към Колиър.

Беше ясно, че той вече е дискутирал темата — представяйки я, разбира се, в благоприятна за себе си светлина. Банкс, който очевидно си помисли същото, рязко се извърна към Донъли.

— Искате да направите коментар ли?

— Не — поклати глава Донъли. — Не мога да ви попреча да вярвате, че писмото съдържа някаква истина.

Банкс се приготви да отвърне, но Уол го изпревари.

— Генерале, нека оставим мистър Демарко да продължи своето… хммм… изложение.

И Демарко продължи. Справяше се добре, докато не допусна грешката да изтъкне, че Матис изглеждал нервен в момента на стрелбата и това ясно личало от видеозаписа.

— Нека се спрем малко по-подробно на този детайл, генерале — подхвърли Колиър. — Предвид факта, че Матис е изпуснал очилата си миг преди първия изстрел, моите експерти обърнаха особено внимание на видеокадрите, запечатали този акт. Така например те изчислиха времето, за което той е заел позиция пред тялото на президента, и установиха, че го е направил по-бързо от останалите членове на екипа. Освен това той е бил първият, открил стрелба по посока на скалата, с цел да отвлече вниманието на стрелеца. Не съществуват абсолютно никакви научни доказателства, че неговите действия и реакции са заучени или по някакъв начин съмнителни.

— Вижте какво, мистър Колиър — строго го погледна Банкс. — Аз може и да не съм измервал с хронометър реакциите на Матис, но познавам хората. Затова съм категоричен, че този човек изглеждаше различно от другите членове на екипа. Беше нервен още преди първия изстрел.

— Възможно е, генерале — кимна Колиър. — Но освен че на видеозаписа няма доказателства, мистър Донъли подложи на тест с детектора на лъжата всички членове на екипа, включително Матис.

— Били Матис отрече да е бил подлаган на тест с детектора на лъжата — обади се Демарко.

— Вие сте разговаряли с него? — искрено се изненада Донъли. — Кой ви е дал това право, по дяволите?

— Аз — отвърна Банкс, изпреварвайки отговора на Демарко, обърна се към него и сухо кимна. — Продължавай.

Доста по-късно Демарко си даде сметка, че Донъли — безспорно далеч по-опитен в ударите под кръста от тях двамата — беше успял да отклони разговора от въпроса дали е подложил Матис на споменатия тест.

А за момента нямаше друг избор, освен да изпълни нареждането и да продължи разказа си. Обясни подробно как е разпитвал агента — веднъж в мемориалния център на града и втори път в дома му.

— Изглеждаше гузен — добави той. — Беше съвсем ясно, че знае за предупредителното писмо и по някакъв начин е замесен в покушението.

Донъли се изсмя. Или по-точно се изкикоти.

— Изглеждал гузен! — викна той. — Това ли приемате за доказателство?! Изглеждал!

Демарко промърмори, че човек трябва да е бил там, за да разбере за какво става въпрос. Отговор, който дори на самия него прозвуча неубедително.

— Ако и в съда пледирате по подобен начин, със сигурност ще ви отнемат адвокатските права! — презрително подхвърли Донъли.

— Донъли! — обади се генерал Банкс. — Престанете да прекъсвате заседанието по този начин! Това е заповед, по дяволите!

Пряката заповед от висшестоящ означаваше много за човек, който цял живот е носил униформа. И нищо за цивилен бюрократ като Донъли.

Уол отново се намеси с помирителен тон.

— Трябва да се съглася с генерала, Пат — подхвърли той. — Нека дадем възможност на мистър Демарко да довърши.

Донъли издържа до момента, в който Демарко разказа как е проследил Матис и е подслушал телефонните му разговори, за да стигне до Дейл Естъп и Максуел Тейлър.

— Я кажете, как се добрахте до съответните телефонни номера, без да имате официална заповед? — попита той.

— Няма да ви кажа — поклати глава Демарко.

Така тръгна, така и ще завърши, рече си той. После описа подробно как е проследил Били Матис и е станал свидетел на убийството му, като в крайна сметка е бил принуден да ликвидира убиеца.

— Знаете ли каква беше първата ми мисъл, когато научих, че сте застреляли този Робинсън? — ехидно подхвърли Донъли. — Че крушата не пада по-далеч от дървото!

— Какво означава това, по дяволите? — повиши тон Банкс, който не беше наясно с биографията на баща му.

Но Уол не позволи на Донъли да навлиза в подробности и размаха ръце.

— Господа, господа! Много ви моля да не се отклоняваме! Лично аз не виждам по какъв начин смъртта на Матис е свързана с…

— По всякакъв начин, мистър Уол — отвърна Демарко. След което добави, че Матис очевидно е очаквал убиеца си при онзи банкомат, а срещата между тях е била уредена от Естъп. Спомена дори твърдението на жената на Били, според което той никога не използвал банковата си карта във Вашингтон. И завърши с въпроса:

— Защо Матис ще кисне с часове в някакъв бар, ще изчаква да се мръкне и ще отиде да търси банкомат в квартал, който никога преди не е посещавал?

— Знаете ли, Демарко — промърмори Колиър. — Това е точно онзи мътен и откачен начин на мислене, от който се раждат конспиративните теории. Ако не знаех някои неща за вас, положително щях да реша, че сте репортер на проклетия „Инкуайърър“! Защото фактите са прости и ясни: Били Матис е бил ограбен и убит, след като е изтеглил пари от банкомата. Нещо, което за съжаление се случва доста често. А на въпроса защо е избрал точно този банкомат, могат да се дадат най-различни отговори. Например че е отивал да се види с приятел в тази част на града, видял е банкомата и е решил да изтегли малко пари. Но независимо от причините за неговите действия ние не разполагаме с никакви доказателства или дори догадки, че този човек е бил убит, защото е участвал в заговор за убийството на президента. И бих добавил, сър, че всякакви внушения в тази посока са просто безотговорни!

Демарко усети как лицето му се налива с кръв. Беше му дошло да гуша да мълчи, докато Колиър го кастреше.

— Убиецът на Били Матис е пристигнал от Уейкрос, Джорджия — сухо отвърна той. — А сутринта в деня на убийството Естъп е провел телефонен разговор с някого в Уейкрос!

— За мен това не означава нищо повече от факта, че мистър Естъп се е обадил на неизвестен телефон в родния си щат — поклати глава Колиър, пусна една пренебрежителна усмивка и се обърна към Банкс. — Моите млади агенти го правят непрекъснато, генерале. Решават, че са открили ключа към загадката, и правят прибързани заключения. Не се уморявам да ги уча, че заключенията им трябва да се основават върху фактите, а не обратното — фактите да се формират на базата на заключенията.

— Веднага ще ви предложа един такъв факт — запази самообладание Демарко. — Убиецът на Били Матис не е човек, който си вади хляба, като обира хората, които използват банкомати. Истинското му име е Джон Палмери, а не Дейвид Робинсън. Преди да го включат в програмата за защита на свидетели на Министерството на правосъдието, той е бил изпълнител на мокри поръчки на мафията.

От погледите, които си размениха Колиър и Саймън Уол, стана ясно, че те прекрасно знаят кой е убиецът на Били, но са се надявали това да остане тайна. По тази причина Уол беше прекъснал Донъли, когато подхвърли репликата си за крушата и дървото. Дори да се окажеше, че смъртта на Матис няма нищо общо с покушението срещу президента, Уол не би допуснал да се разчуе, че престъпниците, включени в програмата за защита на свидетелите на министерството, продължават да бъдат престъпници.

— Как се добрахте до тази информация? — попита с внезапно охладнял глас Уол.

— Има ли значение? — отвърна с въздишка Демарко. — Важното е, че Джон Палмери не е бил някакъв квартален бандит, а човек за мокри поръчки, на когото е било платено да убие Матис.

Двамата мъже насреща му се спогледаха и замълчаха. Пръв се овладя Уол, който промърмори:

— Ясно е, че трябва да разберем какво е търсил тук Палмери, но на този етап не виждам нищо, което да го свързва с река Чатуга.

Колиър се намеси миг преди Демарко да възрази, че именно смъртта на Били Матис го свързва с покушението.

— И вие сте на мнение, че Палмери е бил нает именно от рейнджъра Дейл Естъп, така ли?

— Точно така.

— Нашите рейнджъри рядко попадат в компанията на уволнените пощаджии, Кевин — обади се Донъли. — Но доколкото съм осведомен, те са доста опасни хора.

Колиър започна да хихика, а Демарко видя как ръцете на генерал Банкс се впиват в ръба на масата. Сякаш всеки момент щеше да скочи и да извие врата на Патрик Донъли. В крайна сметка успя да се овладее и се отпусна на стола си.

— Естъп не е обикновен рейнджър — спокойно подхвърли той. — Бил е снайперист във Виетнам, уволнен заради садистични наклонности.

— Но вие сам казвате, че през последните двайсет години е бил образцов гражданин — възрази Колиър.

Демарко потърси с очи помощта на Банкс. Лицето на генерала беше твърдо като гранит, а очите му бавно се местеха по лицата на тримата му опоненти. Демарко остана с впечатлението, че военният му начин на мислене беше приел поражението и вече търсеше начин за изтегляне на нови позиции.

Но атаката продължаваше.

— Нека обърнем внимание и на лицето Тейлър — подхвърли Донъли. — Вие твърдите, че единственото, което знаете за него, е, че е богат и дарява средства за предизборната кампания на президента. Не мислите ли, че тук нещо куца в аргументите ви, Демарко?

— Нямах възможност да го проуча както трябва — призна Демарко. — Според мен това трябва да направи ФБР.

— По дяволите, човече! — избухна Донъли. — Смятате се за достатъчно квалифициран да разследвате всички други, включително и мои агенти, но не и Тейлър! Защо не му щракнахте белезниците и не го домъкнахте тук?

Демарко не му обърна внимание и се извърна към Колиър.

— Нека поговорим за вашия основен заподозрян Харолд Едуардс. Човекът, който според вас е изкопал укритие в скалата, успявайки да остане незабелязан от цяла рота агенти на ФБР и тайните служби. На практика обаче той е бил с наднормено тегло, безработен неудачник и пияница. Как е възможно такъв човек да…

— Освен това той е бил изключителен стрелец, свикнал да живее на открито, и опитен ловец. Има доказателства, че е обвинявал президента, задето е изгубил работата си. Пак става въпрос за отегчителни факти, мистър Демарко.

— Тогава ще ми разрешите да добавя още един факт — невъзмутимо подхвърли Демарко. — Според съпругата на Били месец преди покушението той е оставал до късно на работното си място, използвайки служебните компютри. Според мен е търсел подходящ човек, върху когото да се хвърлят всички обвинения. И го е открил.

— Глупости! — изръмжа Донъли.

— Имате ли доказателства? — попита Колиър.

— Не, но компютърните специалисти в Сикрет Сървис биха могли да разберат за какво е използвал компютрите Били. Сигурно са останали следи.

Потърсил потвърждение в очите на Донъли, той разбра, че е допуснал още една грешка. Защото, ако подозренията му бяха верни, подчинените му отдавна трябваше да са изтрили всички следи от дейността на Били.

— Нека проследим логиката на разсъжденията ви, просто за да бъдем коректни — подхвърли Колиър. — Нека допуснем, че по някаква причина Били Матис е…

— Според мен той е бил изнудван по някакъв начин от Естъп и Тейлър — прекъсна го Демарко.

— … търсил във файловете на Сикрет Сървис някакъв човек като Харолд Едуардс — невъзмутимо продължи Колиър. — Но как ще обясните факта, че оръжието на престъплението е открито в дома на Едуардс? Между другото, оръжието се оказа откраднато от складовете на частта, към която е бил зачислен Едуардс.

— Това би могло да е дело на Естъп. А подробностите за Форт Мийд е получил от Били Матис, който също е бил запасняк там.

— Но вие нямате доказателства в тази посока, нали?

— Нямам — кимна Демарко и усети как започва да му писва.

— Добре, нека да забравим за липсата на доказателства — подхвърли Колиър с тон, с който се говори на умствено изостанали. — Естъп открадва няколко пушки от военния склад и използва една от тях срещу президента. А после ги подхвърля в къщата на Едуардс. Правилно ли съм ви разбрал, мистър Демарко?

Демарко само кимна, тъй като не се доверяваше на гласа си.

— Тогава ми отговорете на следния въпрос: къде е бил Харолд Едуардс, докато е ставало всичко това? Къде е бил, докато се е копаело укритието, къде е бил, докато президентът е ловил риба в река Чатуга? Никой от съседите му не го е виждал през въпросния отрязък от време.

— Мислил съм по този въпрос — отвърна Демарко. — Може би бъркам, но според мен Естъп — вероятно с помощта на Палмери — е отвлякъл Едуардс и го е заключил някъде, за да извърши спокойно покушението.

— Господи, това вече е прекалено! — избухна Донъли.

— И страшно увлекателно — добави Колиър. — А после, Демарко? Естъп го кара да напише предсмъртното си писмо, след което го гръмва по начин, който да изглежда като самоубийство. Това ли искате да ни внушите?

— Именно — кимна Демарко. — Този сценарий е напълно възможен.

Адски му се искаше да разполага поне с едно доказателство в подкрепа на хипотезата си.

— А как ще обясните веществените доказателства? — продължи да го притиска Колиър. — Например квитанцията в колата на Едуардс, която доказва, че в навечерието на покушението той е бил съвсем близо до Чатуга?

— Всеки би могъл да подхвърли такава квитанция.

— А предсмъртното писмо, което — подчертавам — без всякакви съмнения е било написано от самия Едуардс?

— Вероятно Естъп го е принудил, с насочен в главата му пистолет.

— А барутът по ръцете му, който съвпада с онзи около раната, която сам си е нанесъл?

— Не знам. Може би…

— Точно така, не знаете! — извика Колиър. — Не знаете нищо и не можете да докажете нищо от това, което казахте!

— За бога, Колиър! — повиши тон и Демарко. — Нима не ви минава през ума, че доказателствата ви срещу Едуардс са прекалено убедителни? Навремето Осуалд поне се беше скрил в някакъв киносалон и бяха нужни усилията на доста хора, за да бъде открит. А Едуардс ви го поднасят на тепсия, опакован като подарък!

— Но становището ни все пак се подкрепя от доказателства, Демарко — отвърна Колиър. — А не от твърдения, че някой изглеждал виновен.

Мамка му, рече си Демарко, напълно сразен. Може би трябваше да репетира пред огледалото. Не знаеше какво още да каже, но Банкс го отърва.

— Мисля, че е достатъчно! — отсече генералът. — Уол, признавам, че имате убедителни доказателства за вината на Харолд Едуардс и всичко изглежда ясно. А когато пресата ви притисне за подробности по убийството на Матис, вие несъмнено ще им предложите блудкавите умозаключения на Колиър. Но нека ви кажа нещо: аз не съм глупак и предлагам да приемете сериозно съвета ми и да разровите по-надълбоко всичко, свързано с Били Матис и Дейл Естъп. Признавам, че в началото на тази история не постъпих както трябва, но ви съветвам да не допускате същата грешка.

— Чакайте малко, генерале — извика Саймън Уол. — Разбира се, че ви приемам съвсем…

Но Банкс не беше свършил.

— И още нещо — изръмжа той и посочи с пръст Патрик Донъли. — Мисля, че този дребен кучи син нарочно възпрепятства разследването!

След тези думи генерал Банкс се обърна и излезе, оставяйки Демарко очи в очи с навъсения Патрик Донъли.

 

 

Демарко настигна Банкс секунди преди лимузината му да се отлепи от тротоара. Все още зачервен и ядосан, генералът мълчаливо се обърна да го погледне, докато влизаше в колата. Със сигурност беше много по-ядосан на Саймън Уол, но Демарко му беше подръка.

Заби поглед в лицето му и няколко секунди изтекоха в напрегнато мълчание. После въздъхна и поклати глава.

— Гадни политици! Дори във Виетнам имах по-малко врагове. — Почука по стъклото, което го разделяше от шофьора, и подхвърли: — Джими, я ми дай плоската бутилчица, която държиш в жабката!

— Разбира се, шефе — отвърна провлачено Джими и тенекиеният му глас прозвуча като 12-струнна китара.

Банкс отпи една голяма глътка, извъртя се към Демарко и изръмжа:

— За последен път приемам съвет от теб, приятелю. Тези мръсници наистина ми разказаха играта!

— Разказаха я и на двама ни, генерале. Донъли просто ни превъзхождаше.

— Знам и се заклевам, че ще уволня дребния мръсник, преди да се махна от тоя гаден град! Още не съм измислил как, но се заклевам, че ще го уволня!

Дръпна още една голяма глътка от бутилчицата, поколеба се за момент, после неохотно я подаде на Демарко. Последният я надигна и усети как евтиният бърбън пари гърлото му, но въпреки това му стана приятно.

— Ами сега, умнико? — попита Банкс в пълно противоречие с казаното преди малко. — Случайно да ти се намира някоя нова идея?

— Не — поклати глава Демарко. — Въпреки че…

Млъкна насред изречението, въздъхна и отново поклати глава.

— И аз така си помислих — изръмжа Банкс и подвикна към предната седалка. — Хей, Джими, спри проклетата кола! — Обърна се към Демарко и добави: — А сега се разкарай от лимузината ми! Трябваше да се досетя каква помощ ще ми окаже човек, свързан с онзи пияница Махоуни!