Майк Лосън
Вътрешният кръг (25)

24

Таксито свали Демарко пред гръцко ресторантче. Сами Уикс седеше на една масичка до прозореца.

— Ей го там, в бара — рече Сами и острата му брадичка посочи към отсрещната страна на улицата. — Според мен има нужда от едно-две бързи смъркания.

— Аз също, Сами — въздъхна Демарко, замисли се за миг и попита: — Кога трябва да тръгваш?

— След по-малко от час.

— Много добре. Защо не влезеш там и ти да удариш едно питие? Така ще видиш дали Матис не си приказва с някого.

Езикът на Сами за миг изскочи навън, като на гущерче, което иска да улови дъждовна капка.

— Дадено — кимна той.

Демарко бавно зае мястото му до прозореца. Трийсет минути по-късно на вратата се появи ухилената физиономия на Сами. Явно дребният мръсник беше ударил едно двойно.

— Седи си сам, шефе — докладва той. — Пие бира, ама много бавно. Може и да няма никаква среща, а просто да иска да се отреже, защото не му се прибира у дома при старата.

Демарко можеше да разбере, че човек с проблемите на Били изпитва нужда от няколко бири. Но иначе не му изглеждаше пристрастен към алкохола.

— Онзи бар има ли и друг изход, Сами? — попита той.

— Да, има, но с резе, което се отваря автоматично само при противопожарна аларма — отвърна дребосъкът, пристъпи от крак на крак и добави: — Май вече трябва да тръгвам, шефе. Не ми се ще да закъснявам за празника на внука. Много си падам по това хлапе.

— Разбирам, изчезвай.

Сами бе изминал няколко крачки, когато Демарко изведнъж се сети за колата си.

— Хей, почакай — подвикна след него той. — Нямам транспорт, защото колата ми остана в сервиза. Ако оня отсреща реши да си тръгне, оставам с вързани ръце. Не можеш ли да вземеш такси и да ми оставиш колата си? Аз плащам.

— Няма проблем, шефе. Мога да се прибера и с метрото, което спира точно срещу къщата на дъщеря ми. Ето ти ключовете за бричката. — Сами посочи към комбито, паркирано до тротоара, и сниши глас: — Под седалката има едно желязо, в случай че ти потрябва. Трийсет и осми калибър, зареден е и е със свален предпазител.

— Ако попадна в ситуация, която изисква употребата на оръжие, ще се обърна към полицията, Сами — поклати глава Демарко.

Забележката изненада Сами, който очевидно го възприемаше като човек, който си има собствен арсенал.

А самият той се надяваше, че Били ще продължи да си пие бирата достатъчно дълго, за да може да похапне. Поръча си сандвич с бира и се настани на високо столче край бара. Чакането се оказа дълго. Направи опит да завърже разговор със собственика, но езиковата бариера се оказа трудно преодолима. Човекът зад бара не беше любител на бейзбола, а Демарко не разбираше от кръчмарски сметки. Някъде към осем бе погълнал още две бири, а съдържателят се приготви да затваря. Когато влажният парцал опря в краката на столчето му, той схвана намека и излезе. Нямаше къде да заеме позиция и затова спря пред витрината на някакъв магазин за компютри.

Били излезе от бара малко след осем и половина, приближи колата си и я отключи. Изглеждаше доста бодър за човек, който се е запил още от пет следобед. Защо бе висял цели четири часа в онзи бар, но въпреки това си тръгваше трезвен? Дали не беше очаквал някого, който в крайна сметка не се беше появил? Другата вероятност изплува в главата му в момента, в който си даде сметка за бързото спускане на мрака. Може би Били е чакал да се стъмни, за да проведе своята среща.

Колата на Сами се оказа плимут комби, модел 1986 г., който беше по-дълъг от лимузина. Подозренията на Демарко, че с подобна барака няма да успее да се задържи след Били, се стопиха в момента, в който завъртя стартерния ключ. Купето наистина беше достойно за някой музей на автомобилостроенето, но моторът заработи като на болид от Индикар. Оставаше му само да открие ръчката за регулиране на седалката, преди сгънатите му колена да се схванат.

Очакваше Били да се върне на околовръстната магистрала и да се насочи към дома си в Анандейл, но той тръгна точно в обратната посока. Колкото по-дълго пътуваха, толкова по-силно ставаше учудването на Демарко. Вместо да избере някоя от изходните пътни артерии, Били караше право на изток.

Югоизточната част на Вашингтон представляваше ужасяващо гето, рожба на дълбоко погрешен социален експеримент. Тук се стреляше по улиците, водеха се постоянни гангстерски войни, на всеки ъгъл се предлагаха наркотици. За да го прекоси без проблеми, човек трябваше да кара с вдигнати стъкла и заключени врати, молейки се на бога да не му свърши горивото. Демарко не можеше да разбере какво търси тук човек като Били.

Били пресече моста „Джон Филип Суса“ и спря близо до Минесота авеню. На единия ъгъл имаше банкомат, а срещу него — дрогерия от веригата „Райт Ейд“. Собственикът тъкмо заключваше подвижната стоманена решетка на витрината. За разлика от Демарко и съседите му в Джорджтаун, тукашните търговци явно не изпитваха естетически притеснения от начина, по който обезопасяваха витрините на магазините си с тежък ламаринен обков.

Демарко подмина колата на Били и спря на следващата пресечка от същата страна на улицата. Оттук не го виждаше, но лесно щеше да го засече в страничното огледало, ако излезеше.

Били го стори точно в десет, хвърли небрежен поглед наоколо и пристъпи към банкомата. Докато набираше кода на картата си, иззад отсрещния ъгъл се появиха двама чернокожи тийнейджъри.

— Хей, чичко-паричко! — извика единият. — Ако теглиш мангизи, изтегли малко и за мен!

Главата на Били рязко се завъртя и Демарко забеляза, че тялото му се изпъна като струна. Светкавично преценил, че хлапаците не представляват опасност, той се обърна и довърши трансакцията. Преброи парите, които машината изплю, но не побърза да ги скрие в портфейла си. Доста опасно поведение в квартал като този, отбеляза Демарко.

За момент вниманието му беше привлечено от двете момчета, които се зарадваха, че Били реагира така на остроумието им, и закълчиха ръце с танцувална стъпка. После тръгнаха към него, подмятайки си закачки. Когато колата изскочи зад ъгъла, те бяха на отсрещния тротоар, точно срещу Демарко. Седанът в тъмен цвят спря до банкомата, от него слезе някакъв човек, който каза нещо на Били. Колата остана между двамата. Били кимна и вдигна ръка да му покаже парите. Онзи се усмихна, после вдигна пистолета, който държеше в дясната си ръка, и стреля в гърдите му.

Били отхвръкна назад, блъсна се в стената до банкомата и учудено погледна бликналата от тялото му кръв. После бавно започна да се свлича и застина в седнало положение. Стрелецът притича до него, издърпа банкнотите, които Били все още стискаше в скута си, и скочи обратно зад волана. Седанът изрева и се стрелна по уличното платно.

Решението на Демарко не беше плод на някакво съзнателно обмисляне, а по-скоро автоматична реакция, без идея за евентуалните последици. Запали безупречно регулирания мотор на Сами, отдели се от тротоара и препречи пътя на връхлитащата кола. Силният удар го изхвърли от шофьорското място, запращайки го към дясната седалка. Главата му се блъсна в рамката на вратата.

Замаян, той все пак успя да се извърне към колата на нападателя. Тя беше утихнала, а човекът зад кормилото изглеждаше в безсъзнание, отпуснал чело върху тапицираното кръгче на клаксона. Пронизителният звук го накара да изпита странно облекчение.

После мозъкът най-сетне влезе в синхрон с рефлексите му. Пръстите му задраскаха по пода около шофьорската седалка, търсейки скрития пистолет на Сами. Китката му болезнено се изви и сякаш измина цяла вечност, преди най-сетне да напипа студения метал на ръкохватката. Стиснал пистолета в ръка, той предпазливо се измъкна навън и клекна зад десния калник на комбито. Сами беше споменал, че предпазителят е свален, и това беше добре, тъй като той изобщо не знаеше къде да го търси.

От тази позиция имаше възможност да види как стрелецът бавно идва в съзнание. Главата му се отмести от волана и замаяно се завъртя. От разцепената му вежда течеше кръв. Вниманието на Демарко беше привлечено от движение на отсрещния тротоар. Бяха момчетата, намерили укритие зад контейнер за смет.

— Позвънете на 911! — изкрещя им той. — Повикайте ченгетата и моментално изчезвайте!

Но хлапетата с нищо не показаха, че са чули заповедта, и останаха заковани зад укритието си.

Мамка му!

Стрелецът отвори вратата и бавно се измъкна навън. Залитна и почти се строполи, но някак успя да запази равновесие. Беше слаб, висок горе-долу колкото Демарко, облечен в светъл костюм и бяла риза с разкопчана яка. Гарвановочерната му коса, обилно намазана с гел, беше плътно прилепнала към черепа, а лицето под нея беше с хлътнали бузи и надупчена от акне кожа. Под дясното око имаше голяма бенка с формата на сълза.

Именно тя помогна на Демарко да си спомни, че познава този човек. Казваше се Джон Палмери, а преди години баща му беше един от най-близките помощници на собствения му баща. Но за разлика от Джо Демарко, Джон Палмери бе избрал да върви по пътя на баща си. Беше попаднал в затвора за малолетни още шестнайсетгодишен, осъден за кражба на кола. А днес, двайсет години по-късно, се беше превърнал в хладнокръвен убиец, отнел живота на един агент на тайните служби. Какво ставаше, по дяволите?

Демарко забеляза, че Палмери се олюлява и всеки момент ще припадне. Изпаднал в странно вцепенение, той гледаше как по лицето му се стича капка кръв, откъсва се и прави алено петно върху бялата риза, точно над сърцето. В ръката му, отпусната покрай дясното бедро, се поклащаше револвер с дълга около половин метър цев.

— Хвърли оръжието, Джон! — извика Демарко. — Моля те!

Сърцето му произвеждаше толкова много адреналин, че тялото му потръпваше като от електрически ток.

Палмери не го чу и продължи да се олюлява на крачка от колата. Може би не вижда, че съм въоръжен, защото съм скрит зад калника, съобрази Демарко. Реши да привлече вниманието му, изправи се в цял ръст и насочи пистолета на Сами в гърдите му.

Онзи бавно се обърна. По нищо не пролича, че го е познал. Примигна няколко пъти, за да го хване на фокус, после ръката с оръжието започна да се повдига. Демарко беше убеден, че не усеща колко забавени са всъщност движенията му.

— Хвърли пистолета, Джон! — изкрещя той.

Палмери го дари с един оцъклен поглед и продължи да вдига ръката си.

Защо не се подчинява тоя тип, да го вземат мътните?!

Не беше сигурен дали е изкрещял предупреждението си за трети път, тъй като Палмери стреля и куршумът рикошира в бронята на колата. Ако не беше тя, Демарко със сигурност щеше да бъде прострелян в корема или слабините.

Отвърна на стрелбата веднага, без никакво колебание. Нямаше намерение да убива противника си и пръстът му натисна лекия спусък по-скоро инстинктивно, като реакция на неговата стрелба.

Куршумът обаче попадна точно в сърцето на Палмери, убивайки го на място. Една зловеща случайност, нищо повече.

Демарко остана вцепенен на мястото си, неспособен да разсъждава. Изчака да види дали Палмери ще се надигне, макар да знаеше, че това няма как да стане. После бавно тръгна към него, държейки го на мушка. Ръката му с пистолета трепереше толкова силно, сякаш беше болен от Паркинсон.

Широко отворени, черните очи на Палмери бяха заковани в небето. Сякаш търсеха Бога, който отдавна го беше забравил. Бялата му риза бързо се превръщаше в алена попивателна. Кървавото петно се разширяваше в правилен кръг, сякаш проправяйки път на отлитащата му душа.

С периферното си зрение Демарко улови някакво раздвижване и рязко завъртя глава. Двете хлапета бяха напуснали укритието си зад контейнера.

— Идете да намерите някой полицай — подвикна им той, но в гласа му липсваше убедителност.

Вместо да се подчинят, момчетата прекосиха платното и се насочиха към него. Безпогрешният им инстинкт за оцеляване на улицата им подсказа, че Демарко не представлява заплаха за тях.

— Видял си му сметката, човече — промърмори едното.

Все още наведен над трупа, Демарко умолително промърмори:

— Идете да извикате полиция.

Не знаеше какво да прави с оръжието в ръката си. Не смееше да го захвърли, за да не гръмне и да му продупчи крака. В крайна сметка реши да го остави върху покрива на колата на Сами.

— Мъртъв ли е този шибаняк? — пожела да узнае същото момче.

Демарко кимна и се обърна да ги погледне. Бяха на не повече от четиринайсет. По-разговорливото го дари с широка и малко крива, но несъмнено приятелска усмивка. На главата му имаше бейзболна шапка с емблемата на „Чикаго Булс“, обърната с козирката назад. Облеклото му се състоеше от фланелка без ръкави с лика на Майкъл Джордан, торбести панталони до под коленете и високи маратонки, сякаш предназначени за лунна разходка. Другото момче беше облечено по същия начин с тази разлика, че предпочитанията му бяха на страната на „Ню Йорк Никс“.

Демарко измъкна телефона от джоба си и го подхвърли на онзи от „Булс“.

— Хайде, обади се в полицията!

Хлапетата се спогледаха с видимо колебание. Явно контактите с полицията не фигурираха между приоритетите им.

— Що не им се обадиш ти? — зададе логичния въпрос привърженикът на „Никс“.

— Защото трябва да проверя състоянието на човека до банкомата — отвърна Демарко, обърна се и тръгна към Били. Не бързаше особено, защото беше убеден, че той вече няма нужда от помощ. В един момент забави крачка и се обърна: — Не пипайте нищо!

— Не ни учи, бял скапаняко! — озъби му се фенът на „Булс“. — Бас държа, че сме присъствали на повече местопрестъпления от теб!

Демарко беше сигурен, че хлапето има право, и впери тъжен поглед в проснатия в краката му Били Матис. За разлика от Палмери, неговите очи бяха затворени, а лицето му бе застинало в смирено изражение. Ако не беше малката червена дупка в гърдите му, спокойно щеше да мине за човек, който е решил да подремне на необичайно място.

Макар да беше сигурен, че е мъртъв, Демарко клекна и потърси пулс на гърлото му. Собственият му пулс препускаше с такава скорост, че той не беше сигурен дали ще улови последните усилия на смелото сърце на мъжа в краката му. Бедният нещастник, поклати глава той. Нима бе възможно да свърши по такъв начин човек, който толкова много приличаше на бейзболиста Мики Мантъл?

Направо не му се мислеше как ще се отрази смъртта му на жената с име Дарси.

Изправи се бавно и тръгна към потрошената кола на Сами, където го чакаха хлапетата.

— Извикахте ли полицията?

— Аха — отвърна фенът на „Булс“ и му подхвърли мобилния телефон. — Кола пет-нула пътува насам.

Демарко едва не изпусна апарата, а хлапето добави:

— Мисля, че няма да изчакаме ченгетата. Сигурен съм, че няма да повярват на очите си: двама бели с продупчени сърца, а трети виси над тях с димящ пищов в ръце!

— Точно така, Ричи — неспокойно подхвърли другото хлапе. — Няма да повярват и като нищо ще ни щракнат белезниците!

— Спокойно, няма да ви арестуват — рече Демарко. — Аз оставам тук и ще им обясня какво е станало.

Всъщност какво щеше да им обясни, по дяволите?

Облегна се на обезобразеното комби на Сами и запали цигара. Фенът на „Булс“ веднага си изпроси една. След известно колебание и другият хлапак стори същото. Демарко понечи да им изнесе кратка лекция за вредата от никотина, но бързо осъзна колко абсурдно ще прозвучи това край труповете. Попита второто хлапе за името му. Джамал, отвърна то.

За себе си беше сигурен, че е действал при самозащита, но не знаеше дали ченгетата ще му повярват. Положението беше сериозно и като нищо можеше да доведе до тежки последици — арест, пръскане на пари по адвокати, край на кариерата му. Това го безпокоеше далеч повече от смъртта на бандита, гръмнал Били Матис. След което стигна до заключението, че показанията на Ричи и Джамал могат да го измъкнат, и затова ги почерпи с по още една цигара.

В същото време си даваше сметка, че го чакат неприятности, имащи всички шансове да бъдат много по-големи от тези с полицията. Някогашният му съученик явно бе направил голям прогрес в кариерата си на престъпник, започнала с кражби на коли. Господи, нима мафията имаше пръст в опита за убийството на президента?

Ченгетата се забавиха повече от двайсет минути, потвърждавайки оплакванията на местните жители от мудността на представителите на закона. А когато се появиха, демонстрираха пълно пренебрежение към труповете на улицата. Но Ричи беше прав, като каза, че ще останат изненадани от цвета на кожата им. Липсата на емоции у тях, а и у хлапетата, накара Демарко да си спомни един ред от „Самотната гълъбица“ на Дари Макмъртри:

Господи, колко е евтин животът тук, в Кънейдиън.

Иначе беше доволен от мудността на полицията, тъй като получи достатъчно време, за да подготви пакета от лъжи, които щеше да им предложи.