Майк Лосън
Вътрешният кръг (22)

21

— Имах желание да ти помогна, Джо — промърмори сенатор Мадокс. — За съжаление зная твърде малко за стария Макс, който живее там някъде, далеч от всички. За мен той си е верен другар, който поддържа партията, Бог да го благослови.

— Но Максуел Тейлър е достатъчно богат, за да си купи частно блато, сенаторе — отвърна Демарко, без да крие недоверието си. — А след като аз зная това, значи вие знаете много повече! За мен е важно да го чуя, сър.

— Съжалявам, Джо, но…

— Как е мисис Мадокс, сенаторе? — прекъсна го Демарко и двамата едновременно погледнаха към снимката в ъгъла на бюрото. На нея беше съпругата на сенатора — някогашна красавица от Юга, превърнала се в свадлива жена.

Дж. Д. Мадокс беше сенатор от Джорджия, влязъл в политиката още по къси панталонки. Съкращението се дешифрираше като Джеферсън Дейвис, но той отдавна го беше заменил с инициалите си — горе-долу по времето, когато чернокожите в Джорджия бяха получили правото да гласуват. Имаше тежък акцент, снежнобяла коса и мустаци а ла Марк Твен. Тези, общо взето, привлекателни атрибути контрастираха с доста червендалесто лице, подпухнало от злоупотреба с джулеп, под което стърчеше солидно шкембе, свидетелстващо за прекалено много безплатни обяди. Годините му надхвърляха седемдесет, а от фигурата му — може би умишлено, се излъчваше просташката недодяланост на южняшки политик.

Преди две години Мадокс — семеен мъж, грижовен баща, щастлив дядо и заклет враг на всичко непочтено в живота, пробвал сбръчканата си мъжественост върху една от своите сътруднички, която още нямала трийсет. Свидетел на тези титанични усилия бе станал сътрудник на друг политик, който оттогава насам получаваше подкрепата му с цената на едно съучастническо намигване и някоя реплика за сладостта на свежите праскови на Джорджия.

Разбира се, председателят се отнесе съчувствено към проблемите на Мадокс. Демарко получи задачата да затвори устата на досадния очевидец и я изпълни с лекота, бързо открил слабостта му към проститутките, разхождащи се по тротоарите на Четиринайсета улица. Сенаторът беше толкова впечатлен, че му обеща вечна благодарност, но за него вечността явно бе цикъл с продължителност от около две години.

В момента Мадокс се беше настанил зад бюрото си с размери на пътнически самолет и сучеше мустак с подутата си ръка, петната върху която бяха неоспоримо доказателство за чернодробни проблеми. И очевидно търсеше любезен начин да го прати по дяволите. Действително му дължеше услуга, но Макс Тейлър беше изтъкнат член на избирателния му район. Същевременно си даваше сметка за заплахата, съдържаща се в любезния въпрос на Демарко относно съпругата му. В крайна сметка постъпи като опитен политик, какъвто всъщност беше, избирайки прагматизма пред принципността.

— Макс Тейлър е загадка, Джо — въздъхна той. — Има повече пари от цар Мидас, но аз съм готов да се обзаложа, че няма да откриеш и десет души извън Джорджия, които да са чували името му. А тези вътре в щата, с изключение на родния му окръг Чарлтън, едва ли са повече от петдесет. Що се отнася до самия Чарлтън обаче, положението е друго. Там го познават всички, включително и по-едрите кучета. По простата причина че старият Макс притежава целия регион, дявол го взел!

— Къде се намира окръг Чарлтън, сенаторе? — попита Демарко. — В смисъл, кой е най-големият град наблизо?

— Няма такъв град, синко. Наблизо е само блатото Оукъфъноуки. — Сенаторът с мъка се надигна от стола и добави: — Ела да ти го покажа на картата, янки.

Демарко пристъпи към картата на Джорджия, заемаща почти цялата стена срещу писалището.

— Виждаш ли това квадратче тук? — попита Мадокс и заби пръст в югоизточния край на картата, непосредствено до границата с Флорида. — Ей това е окръг Чарлтън, щата Джорджия. А малките зелени петънца, покриващи западната му част, са части от блатото Оукъфъноуки. Тук, покрай източния бряг на въпросното блато и успоредно на шосе 23, са разположени всичките тия загубени градчета, носещи имена като Рейспонд, Ъптънвил и Сейнт Джордж. Най-голямото от тях се нарича Фолкстън — център на окръга. Там се намира и домът на Максуел Тейлър.

Демарко си спомни, че Били Матис е израснал в Ъптънвил — един факт, който беше отбелязан в досието му. Родното му градче се намираше само на едно деление на картата от Фолкстън, където живееха Естъп и Тейлър.

— Казахте, че Тейлър притежава района — вдигна глава той. — Какво имате предвид, сенаторе?

— Казах го в буквалния смисъл, синко. Макс Тейлър е собственик на три четвърти от земята, както и на всеки бизнес, който е по-голям от бензиностанция. Чарлтън си е негово царство.

Това обясняваше сегашното финансово състояние на Тейлър, но не и произхода на капитала му.

— Откъде е намерил парите за първоначалните си покупки, сенаторе?

Мадокс пренебрегна въпроса му и тръгна обратно към мястото си. Пружините на креслото проскърцаха жално. На лицето му се появи дяволита усмивка, а веждите му се повдигнаха като на комика Гручо Маркс.

— Това е едно от нещата, които го превръщат в загадка — промърмори той.

— Какво искате да кажете, сър?

Господи, на тоя наистина трябва да му вадиш думите с ченгел, възропта наум Демарко.

— Искам да кажа, че никой не знае откъде се е взел първоначалният му капитал. Макс е израснал в едностайна барака, без водопровод и канализация. Баща му работел като миньор и дървосекач, но бил и голям пияница. Тормозел жена си, биел децата си. Макс има две сестри — едната с петнайсет години по-възрастна от другата. Според някои слухове голямата всъщност е майка на малката, заченала от бащата на Макс. Разбираш ли за какво говоря?

Демарко кимна.

— Такова било семейството, което Макс напуснал едва шестнайсетгодишен. Няколко години служил в армията, след това постъпил в магистралната полиция на Тексас. През шейсет и четвърта година се върнал в родния си край и започнал да купува. Но откъде идват парите? Не знам, Джо. Кълна се в Бога, че не знам. Ако ме питаш за личното ми мнение, бих казал, че през шейсет и четвърта този човек е разполагал с много повече пари, отколкото би могъл да спести.

Сенаторът замълча, извади голяма червена кърпа и си издуха носа.

Демарко търпеливо го изчака да изследва съдържанието на кърпата, след което попита:

— Чували ли сте Тейлър да е бил замесен в нещо незаконно, сенаторе?

— Не, Джо. Никога не съм чувал подобно нещо. Но винаги ми е правило впечатление, че Макс е един извънредно предпазлив човек.

— Кажете нещо за политическите му убеждения.

Сенаторът го възнагради с гледката на изкуствените си зъби, бели и лъскави като порцелана на тоалетна чиния.

— Ще ти разкажа една конкретна случка, но искам да подчертая, че тя стана преди много години. Макс се обади в кабинета ми и изрази силно недоволство от позицията ми по законопроект, засягащ част от капиталовложенията му.

— Спомняте ли си какви по-точно бяха те?

— О, разбира се. Офшорен петрол. Макс беше свързан с групировка, която възнамеряваше да изкопае кладенци в близост до голям резерват за птици до океана. В кулоарите бе решено да се гласува против, но тримата колеги заговорници се нуждаеха от още един глас. Реших да им го дам срещу подкрепата им за една поръчка на военните, която исках да спечели определена компания от Савана. Мога да ти кажа, че Макс пет пари не даваше за горките птички.

Сенаторът се разкикоти под напора на спомените, но смехът му бързо премина в пристъп на кашлица, която промени цвета на лицето му от червено в моравосиньо. Когато очите му престанаха да текат, Мадокс поклати глава и продължи:

— Ще ти кажа какво направих, Джо. Макс се обади да ме осведоми, че на следващите избори неговият район — моля те да отбележиш неговия — щял да гласува против мен. Представяш ли си какво самочувствие трябва да има човек, за да направи подобно изявление? Разбира се, приех това като пълна глупост, тъй като окръг Чарлтън по традиция гласува за моята партия. Казах му да си гледа работата, но в деня на изборите с ужас разбрах, че всички редовно регистрирани гласоподаватели в района са гласували за опонента ми. Деветдесет и осем процента, за да бъда точен.

Ако се замислиш, синко, това е нещо, което ще ти изкара акъла. Защото означава две неща: или Макс е заповядал на хората как да гласуват и те са се подчинили като стадо овце, или е имал възможност да манипулира и фалшифицира вота директно от урните. Ако питаш мен, и двете са си страшни. Успях да запазя мандата си с разлика, която беше по-малка от члена на комар, Джо!

Сенаторът млъкна и надигна голямата чаша пред себе си. От нея се разнасяше особен аромат, сякаш кафето беше приготвено от бърбън на гранули.

Демарко запази коментара за себе си, а Мадокс се ухили насреща му.

— За щастие аз вече отдавна разчитам на доблестните избиратели в градовете, а не на селяндурите край блатото Оукъфъноуки. По тази причина не страдам от безсънието, което ме обземаше на времето при всяко гневно обаждане на Макс. Ще ти призная обаче, че един-два пъти тоя тип успя да ме докара до ръба на инфаркта.

Демарко замълча, опитвайки се да формулира следващия си въпрос. В крайна сметка не намери по-дипломатичен начин и го зададе направо.

— Какво е отношението на Тейлър към сегашната администрация и по-специално към президента?

— Президентът? Доколкото си спомням, той го харесваше. Дари петдесет бона за кампанията му.

— Защо го е направил?

— Президентът е привърженик на радикалните данъчни реформи, Джо. А старият Макс плаща купища данъци.

— В последно време оплаквал ли се е от нещо, което е направил президентът?

— Не. Но защо ми задаваш тези въпроси, синко?