Майк Лосън
Вътрешният кръг (41)

40

— Къде беше, по дяволите?

Ема пренебрегна въпроса, тъй като стискаше клещите в опит да среже катинара на шията му. Същите клещи, които Тейлър възнамеряваше да използва като уред за мъчение.

Когато твърдата скоба най-сетне отскочи под натиска на ръцете й, тя изпусна въздуха от гърдите си и отговори:

— В затвора.

— Мамка му на това шибано копеле! — изръмжа Демарко, свали желязната яка от шията си и я запрати в стената. — Как така се озова в затвора?

— Няма значение, по-късно ще ти обясня. Сега трябва да се махаме от това проклето място!

Очите на Демарко бавно огледаха обстановката. Вилата стърчеше от тялото на Тейлър. В широко отворените му очи беше застинало смайване — вероятно от внезапността на атаката, отнела живота му, а може би и от ужас пред вратите на ада. Морган лежеше като преобърната статуя, с окървавена дупка на мястото на едното му око. А Джилиан Матис приличаше на парцалена кукла, захвърлена от отегчено дете: дрипава и раздърпана, със странно извити шия и крайници.

В момента не искаше да подлага на оценка вината си за смъртта на тази жена. Но тя безспорно беше голяма и нямаше как да я подмине, особено на по-късен етап.

— Ако се обадим на шерифа и докладваме за станалото, вероятно никога няма да си тръгнем оттук — промърмори той.

— Склонна съм да се съглася, особено след всичко, което ми се случи — кимна Ема, вероятно имайки предвид затвора.

Напускането на местопрестъплението на тройно убийство не беше нещо, което Демарко можеше да реши с леко сърце. След кратка консултация двамата стигнаха до решението да променят мизансцена — в смисъл че Морган и Тейлър взаимно са се избили. Демарко изтръгна вилата от гърдите на Тейлър, изтри отпечатъците на Джилиан и я тикна в ръцете на Морган. Ема взе пистолета на Тейлър и стреля по посока на близката купа сено, след което го постави в дланта му. За щастие калибърът на оръжията беше един и същ — 38-и, въпреки че марката им беше различна.

Според картината, която си представяше Демарко, местните ченгета би трябвало да стигнат до заключението, че Морган — добре известен с психическите си проблеми гангстер, бе изнасилил и убил Джилиан, а благородният Максуел Тейлър — покровител на цялата община и някогашен любовник на тази жена, бе направил опит да отмъсти за смъртта й. Но уви, Морган беше го изпреварил с вилата, а той — изпускайки последния си дъх, все пак го беше прострелял в главата.

Разбира се, ако полицията използваше услугите на опитни криминалисти, тази постановка нямаше да издържи повече от броени минути. Но Демарко беше убеден, че са две неща на тяхна страна: лошата слава на Тейлър и липсата на негов пряк наследник. Местните хора несъмнено щяха да изпитат облекчение от ликвидирането на жестокия деспот, а без силен външен натиск полицията със сигурност щеше да претупа разследването. Поне се надяваше, че ще стане така.

Сериозно се безпокоеше от възможността колата му пред къщата на Джилиан Матис да е била забелязана и от други хора, освен от Морган. Но в това отношение не беше в състояние да направи каквото и да било. Всеки план си имаше слаби места, съвършено престъпление не съществуваше.

Двамата провериха за последен път обстановката в обора, после той влезе в къщата на Джилиан и направи всичко възможно да заличи евентуалните следи от присъствието си. В последния момент се сети, че не е изтрил отпечатъците си от веригата и оглавника, и тръгна обратно към паянтовата сграда. На излизане хвърли последен поглед към обезобразения труп на Джилиан и безмълвно я помоли за прошка.

На път към колите се препъна и за малко не падна.

— Добре ли си, Джо? — внимателно го погледна Ема.

— Да, добре съм.

— Но куцаш — отбеляза тя.

Демарко мълчаливо кимна. Раната в крака му усилено пулсираше. Искаше да смъкне панталона си и да я погледне, но се страхуваше от това, което можеше да види.

Ема го хвана за ръката и го извърна към себе си. Приближи лице към неговото и внимателно погледна зениците му. После протегна ръка и леко докосна подутото му лице.

— Май ще е най-добре да се отбием в някоя болница, където да ти прегледат твърдата глава — промърмори тя.

— Не! — отсече той. — Трябва да се махнем оттук, преди да се е появил шерифът или някой друг, който да познае колите ни. Ако имам нужда от болница, ще я потърся в Уейкрос.

— Добре — кимна Ема. — Но гледай да не припаднеш зад волана, преди да сме стигнали.

Това не може да се случи, мислено възрази Демарко. Страхуваше се, че ако заспи, кошмарите бързо ще се върнат: ухиленият Дейл Естъп, оплетен в синкавите гирлянди на испанския мъх, арогантно усмихнатият Тейлър, докато въздухът напуска пробитите му дробове с ужасяващо гъргорене, Морган в ролята на циклоп с кървава дупка на мястото на окото. В същото време си даваше сметка, че не тези грешници, а невинните жертви Били Матис и майка му ще го лишават от сън през идващите дни и седмици. Беше сигурен, че до края на живота си ще чува ужасния пукот от пречупените шийни прешлени на Джилиан.

* * *

Лекарят в частната клиника на Уейкрос попита какво е причинило раната на крака му. Демарко отговори, че се е набол на остър къс ламарина.

— Бях се захванал да почистя на двора — постара се да прозвучи небрежно той. — Трупах всичко на куп, ала в един момент се спънах и паднах върху проклетата ламарина.

Лекарят огледа окаяното състояние на облеклото му, опипа подутото му лице и поклати глава. Явно не обичаше да го правят на глупак. За щастие (на Демарко, разбира се) в същия момент в клиниката пристигнаха линейки с пострадали при верижна катастрофа и лекарят се задоволи да му постави инжекция против тетанус и да му предпише болкоуспокоителни.

Ема се беше настанила в чакалнята на спешното с някакво градинарско списание в ръце. Демарко изненадано се закова на място. Трудно му беше да си представи, че тази жена може да осъществява дейност, която изключва кръвопускането.

Двете им коли спряха първо пред една аптека, която изпълни рецептата, и пред магазинче за хранителни стоки, откъдето, в разрез с предписанията на доктора, Демарко се появи със стек от шест кутийки бира. Влезе в колата на Ема, издърпа езичето на първата кутийка и с наслада отпи. Беше съвсем обикновена бира, марка „Бъдуайзър“, но той беше дълбоко убеден, че това е най-страхотната напитка на света.

— Внимавай с пиенето — предупреди го Ема. — Не забравяй раните на главата си и всичките хапчета, с които се нагълта.

Той не обърна внимание на предупреждението, отпи още една глътка и започна да й разказва за патилата си в блатото.

— Господи, какъв начин да се сбогуваш със света! — поклати глава Ема, след като чу за смъртта на Естъп.

— А сега ти ми кажи как, по дяволите, попадна в затвора, при това точно когато Естъп и Тейлър решиха да ме премахнат? — пожела да узнае той.

Ема дръпна кутийката от ръката му, отпи една дълга глътка и му я върна.

— Вече знаеш, че отидох да се видя за втори път с Хати — започна тя. — Между другото, тя ми разказа как Тейлър е използвал блатото Оукъфъноуки като частен резерват: изсичал е растителността около него, трепал е алигатори на воля, а за разнообразие е водил на лов и богати туристи.

— Това е интересно, но едва ли има нещо общо с арестуването ти — отбеляза Демарко.

— Ще стигна и до него.

— Естъп е помагал на Тейлър, нали?

— Разбира се.

Демарко отпи отново и запали цигара. Беше му страшно приятно да се радва на живота, включително и на пороците, които го скъсяваха.

— Но как Тейлър и Естъп винаги са се измъквали, да ги вземат мътните? — учудено попита той.

— Преди всичко, защото онези, които работят на блатото и около него, са хора на Тейлър.

— О, да, видях ги — кимна той. — Не ми направиха впечатление на природозащитници, чиято единствена грижа е да пазят гнездата на кукумявките.

— Според Хати той раздавал подкупи на хора във Вашингтон, които официално отговаряли за блатото. Най-вероятно служители на вътрешното министерство. Главната му цел била да измести границите на резервата.

— В какъв смисъл?

— Помисли и ще разбереш. Тейлър е притежавал всички земи около блатото. Кой би могъл да каже къде свършват държавните земи и къде започват неговите? През няколко години Естъп премествал маркерите, след него идвали дървосекачите и бог знае още кой, а после маркерите били връщани по местата им. Операцията се повтаряла в продължение на трийсет години, но на различни места. На практика Тейлър е разполагал с огромно, освободено от данъци имение, което е залесявал и поддържал с държавни пари. Страхотна далавера!

Демарко смаяно поклати глава.

— Но големите пари е натрупал по друг начин — подхвърли Ема. — Според Хати проклетото блато привлича десетки хиляди туристи на година.

— Повече от четиристотин хиляди — поправи я Демарко. — Прочетох го в една брошура, която намерих в мотела.

— Умничък си, затова те харесвам — иронично се усмихна тя. — Но важното в случая е, че Тейлър се е възползвал много добре от туристическия поток. Защото не само е имал сериозен дял в този бизнес — между другото, мотелът ни във Фолкстън също е негова собственост, но е прибирал и сериозен дял от приходите на портала.

— Какви приходи на портала?

— Ами входна такса. От всеки десет продадени билета се отчитат само седем, а парите от другите три влизат в джоба му. Същото е и с боклуците, които продават като сувенири.

— Можем ли да го докажем?

— Предполагам. Ако документите се анализират от опитен счетоводител, който после ги съпостави с реалните цифри. И ако притиснем както трябва онези рейнджъри, приятелите на Естъп.

— Но как стана така, че попадна в затвора?

— Хати реши да ми покаже къде са били истинските граници на държавната земя и екипите на Тейлър, които я експлоатират в момента. Отидохме с колата й до някаква ограда, на която пишеше „влизането забранено“, след което тя ме убеди да пропълзим под нея. И аз, като пълна идиотка, взех, че се съгласих. Натъкнахме се на двама дървосекачи, които ни предупредиха да се махаме, но тя ги прати по дяволите. Те се обадиха на шерифа, но Хати прати и неговите хора на същото място. Затова ни арестуваха и ни вкараха в затвора.

— Но защо не ми се обади да те измъкна под гаранция?

— Не ми позволиха. В тоя край не си падат много по правата на затворниците. Решиха да дадат урок на устатата Хати, която и преди им беше създавала проблеми, затова просто ни затвориха в една килия и не ни погледнаха в продължение на два дни. Слава богу, че ни спестиха белезниците. Както и да е. Когато излязох, видях бележката ти и веднага тръгнах за къщата на Джилиан Матис.

Демарко й разказа за тъжния живот на Джилиан и още по-тъжната история с поредицата от жени, които Тейлър бе наричал „скъпа“.

— Какъв ужас, Господи! — потръпна Ема.

Наистина ужас. Тейлър бе подчинил района още в края на шейсетте, използвайки пари с неизвестен произход, за да получи пълен контрол над икономиката, а след това бе използвал влиянието си, за да превземе медиите и правоохранителните органи. А властта върви ръка за ръка със злоупотребата с власт — една показателна връзка, която Демарко отлично познаваше от опита си в столицата. Тейлър бе ненаситен по отношение на младата плът, а когато някой бе дръзвал да му се противопостави, беше прибягвал или до икономически натиск, или до услугите на Морган и Естъп.

Представи си мащабите на системните му злоупотреби с държавна собственост и в крайна сметка реши, че парите са били нищо в сравнение с възможността да експлоатира блатото като лична собственост. Това беше неговото блато, а не резерват, който принадлежи на всички, на държавата. То беше дълбокият ров, ограждащ замъка на крал Макс.

— Пред нас все пак остават три неразрешени загадки, Ема — замислено промълви той.

— Само три?

— Първо: откъде са забогатели Тейлър и Донъли през шейсет и четвърта? Второ: каква точно е проклетата връзка между двамата? И трето: защо, по дяволите, Тейлър се е опитал да убие президента?

— Не се е опитал да убие президента, Джо — поклати глава Ема. — Не него. Нима още не си го разбрал?

— Какво?! — недоумяващо я погледна Демарко.

— Помниш ли, че Хати спомена за някакъв сладкодумен хубавец, който я бил разпитвал?

Демарко се облегна назад, помълча малко и съкрушено промълви:

— О, Господи!