Майк Лосън
Вътрешният кръг (18)

17

Демарко се свърза с Алис, продиктува й номера на уличния автомат, използван от Били, след което я посъветва да започне да чука по клавиатурата. Много му се искаше да разбере кой е чичо Макс.

Тя обаче беше някак разсеяна и поиска два часа, за да изпълни задачата.

— Стига, Алис! — повиши тон Демарко. — Прекрасно знам, че за десет минути ще откриеш всеки номер. А случаят е особено спешен.

— Хвана ме на вратата, тъкмо отивах на лекар — поясни Алис. — Напоследък имам болки в гърдите и мисля, че е сърцето.

— Ти нямаш сърце, Алис. Сигурно става въпрос за лошо храносмилане. А на доктор ще идеш утре.

— Заради теб няма да рискувам някой инфаркт! — изостави разсеяния тон Алис, очевидно жегната от забележката му.

— А знаеш ли какво е по-лошо от инфаркт?

— Какво?

— Да умреш от глад. Което със сигурност ще ти се случи, ако продължаваш да влагаш седмичните си чекове в ротативките. Този, който ти изпращам в момента, много ще ти трябва, Алис. Ти си на договор като адвокатите. Но ако не изпълниш задачата, за която е сключен този договор, чековете автоматично спират, което означава, че към края на месеца ще минеш на кучешка храна.

— Чуй какво ще ти кажа, безчувствен задник такъв! — изсъска Алис. — Отивам на лекар. След два часа се връщам, стига да не ме вкарат в болницата. И чак тогава ще направя проклетото ти проследяване!

Линията прекъсна.

 

 

Д. Естъп живееше в триетажен жилищен блок, в който имаше общо дванайсет апартамента. Демарко натисна бутона срещу надписа „Домоуправител“ и бе поздравен със сочно оригване, последвано от „казвай“.

— Вие ли сте домоуправителят?

— Аха.

— Отворете външната врата, моля. Трябва да поговоря с вас.

— Ако си търговски агент, пръждосвай се веднага.

— Не, държавен служител на отговорен пост съм. Ако не отвориш веднага, ще ти стъжня живота!

— Животът ми отдавна е тъжен, задник — невъзмутимо отговори онзи, но автоматичната брава зажужа в мига, в който Демарко обмисляше нови, още по-люти заплахи.

Домоуправителят се оказа едно от онези естетични творения на природата, надарени с огромно шкембе и никакъв задник. Беше облечен в тясна зелена тениска и торбести дънки — одежди, които предлагаха гледката на невероятен плондер отпред и мършава трътка отзад. Беше се пльоснал в изтърбушено кресло, а в момента на появата на Демарко ръката му бавно се протягаше към кутийката „Бъдуайзър“ на масичката.

Очите му бавно се извъртяха към малкия телевизор, по който течеше някаква сапунка. С нищо не показа, че забелязва присъствието на външен човек. Малкото апартаментче беше невероятно разхвърляно, а спареният въздух вонеше на тютюнев дим, изветряла бира и изстреляни под налягане стомашни газове.

Демарко се насочи към телевизора и натисна копчето за изключване.

— Хей, какво правиш? Аз следя този сериал!

Демарко потърси с поглед свободно място за сядане, след което реши, че ако остане прав, ще си спести сериозна сума за химическо чистене.

— Трябва да поговорим и за целта ми е нужно цялото ти внимание — отсече той.

— Добре де, говори, но по-бързичко — отстъпи шкембето. — Защото това е любимият ми сериал.

— В апартамент 2Б имаше наемател на име Д. Естъп. Искам да науча нещо повече за него.

— Защо?

— Защото го разследвам.

— Аха… Ама това не е ли нарушаване на гражданските му права?

— В момента мисля да наруша неговите граждански права, но какво ще кажеш, ако се заема с твоите? Бас държа, че по Коледа правиш нелегални залагания, а вероятно имаш и втора работа, за която ти плащат в брой. Готов съм и на втори бас — че изобщо не декларираш доходите си в данъчното. Нещо да кажеш?

— Добре, бе, добре. Схванах. Казвай какво искаш да знаеш. И без това хич не го харесвам тоя мамул!

— Мамул?

— Царевичен мамул. Плямпа като онези загубеняци от Юга.

— Разполагаш с някакви сведения за него, нали? При наемането на апартамента трябва да е попълнил формуляр.

— Попълни, разбира се. Сега ще го донеса.

Дебелакът с пъшкане се надигна от креслото, направи безуспешен опит да си вдигне дънките, после бавно пристъпи към очукана кантонерка, боядисана в зелено. Зарови се в някакво чекмедже и след минута измъкна измачкан лист хартия.

Демарко го взе от ръцете му. Беше стандартен договор за наем, в който беше посочено, че наемателят на апартамент 2Б се казва Дейл Естъп, без инициал за второто име. Предишна регистрация Фолкстън, щата Джорджия. Къде ли е пък това? — запита се Демарко, докато преписваше адреса на Естъп и номера на социалната му осигуровка. Графата за препоръки беше празна. Договорът беше сключен за срок от три месеца с платен предварително наем, плюс 500 долара депозит за евентуални щети.

— Често ли се подписват тримесечни договори? — попита той.

— Аха — кимна домоуправителят. — Но тоя каза, че като си тръгне, ще ми остави депозита.

— С какво се занимава, за да наема жилище само за три месеца?

— Проклет да съм, ако знам. Най-любезно го попитах какво бачка, но той ми каза да си гледам работата.

— А какво бачка според теб?

Тлъстите рамене се повдигнаха леко и това предизвика бурна реакция под тениската.

— Не знам. Влиза и излиза посред нощ, често го няма по три-четири дни.

— Сам ли живее?

— Аха. Понякога мъкне и мацки, винаги различни. Мисля, че са проститутки.

— А да е приемал мъже?

— Искаш да кажеш, че е педал? — вдигна вежди дебелият.

— Не. Имам предвид редовен посетител, независимо дали е мъж или жена.

Челото на портиера се сбърчи толкова силно, сякаш го бяха накарали да даде определение на гравитацията.

— Имаше един тип — промърмори най-сетне той. — Идвал е два-три пъти. Не му знам името. Рус, с къса коса, като на военен. Млад и спретнат.

— Естъп държи ли някаква кола в гаража?

— Да. Една червена трошка. С онези шантави номера, дето можеш да ги видиш само в Джорджия. На неговата пише „ГАТОР“.

 

 

Демарко отдели пет минути, за да сплаши дебелия домоуправител, пускайки в ход обичайните алинеи от закона за защита на поверителната информация. Дълбоко впечатлен, човекът обеща да не казва на Естъп за визитата му. Когато се прибра в службата, на телефонния секретар го чакаше послание от сърдечноболната Алис.

— Обадил се е на някой си Максуел Тейлър във Фолкстън, щата Джорджия. — Продиктува адреса, помълча малко и добави: — Сигурна съм, че не ти пука, но докторът каза, че сърцето ми е окей.

Лошо храносмилане, точно както бе предположил Демарко.

Вдигна слушалката и набра Ема. Продиктува й адресите на Максуел Тейлър и Дейл Естъп в Джорджия, а към тях прибави номера на социалната осигуровка на Естъп и шантавото словосъчетание „ГАТОР“ на номера на колата му. След което смирено я помоли да провери какво ще кажат за тези хора нейните вездесъщи приятели на федерално ниво.

— Трябва да разберем кои са, Ема. Не може да се появяват просто ей така, от нищото. Връзката им с Били е очевидна, но трябва да разберем дали са имали такава и с покойния Харолд Едуардс. Защото спокойно може да се окаже, че цялата работа няма нищо общо с покушението.

Остатъкът от предобеда използва в опити да установи пряка връзка с тоя Тейлър. Според Сами Уикс, Били го бе нарекъл чичо Макс, но кратка справка в личното му досие показа, че в него липсва роднина с фамилията Тейлър. Разбира се, досието не беше пълно, тъй като в него се отбелязваха само преките роднини или онези, които са на държавна служба — изпитаният в практиката метод на Чичо Сам за контрол на роднинските назначения.

Справката се оказа полезна и с още една информация, останала незабелязана при първия преглед на досието: Били нямаше баща. В съответната графа беше изписано само едно голямо печатно НЕ. Освен ако непорочните зачатия не бяха излезли на мода, това тук звучеше доста странно.

Демарко знаеше, че всеки кандидат за работа в тайните служби се проверява обстойно, което означаваше, че липсата на сведения в графата „баща“ неминуемо би предизвикала учудване. От друга страна обаче, това все пак беше държавна организация, а те по принцип не се отличават с особена прецизност.

Уверил се, че личното досие не му върши работа, Демарко позвъни в гимназията, която беше завършил Били. Тя, за разлика от името на баща му, беше надлежно вписана в графата „образование“. Насреща се оказа заместник-директорката, която звучеше като сестра на Анди Грифит. Прибягвайки до мек южняшки акцент, Демарко се представи за репортер от Атланта, получил задачата да направи репортаж за момчето от Джорджия, издигнало се до лична охрана на президента. Въпросът му беше дали някой в гимназията все още помни това момче.

Заместник-директорката с гордост обяви, че познава Били лично, тъй като работела в това училище, откакто се помнела. После го помоли да почака и отиде да потърси съответния годишник, който, както се оказа, съдържаше дълъг списък с постиженията на Били в областта на спорта. Постижения в учението не се споменаваха.

Демарко търпеливо изслуша ентусиазираната жена, после ловко насочи разговора в по-лична посока и пожела да научи нещо повече за семейството на Били. Жената направи продължителна пауза, а когато отново проговори, в гласа й липсваше предишната южняшка сърдечност. Предложи му да говори с Били, след като иска да научи нещо повече за мама и тате. Точно така се изрази: „мама и тате“.

Беше ясно, че знае повече за тях, но не желае да го споделя. А после направо го отряза, когато зададе последния си въпрос: дали случайно не знае нещо за любимия чичо на момчето — Макс Тейлър. С хладен служебен тон тя му заяви, че гимназията няма практика да предлага информация за бившите си възпитаници. Всякакви въпроси в тази връзка трябвало да бъдат изпратени в писмен вид до училищното настоятелство.

Демарко бавно остави слушалката. Въпросите му за миналото на Били бяха докоснали оголен нерв, но той нямаше никаква представа защо.

 

 

Според месинговата табела до вратата заведението на име „Клайдс“ бе основано преди четирийсет години, но обзавеждането му подсказваше, че все още не е намерило истинския си облик. Над част от масите висяха самолетни макети, край други стърчаха палмови листа, а менюто предлагаше както чили, така и френска кухня. По стените имаше плакати с параходи, конкуриращи се със спортни коли и мотоциклети, плюс бюстове на атлети от минали времена. Непосредствено до бара беше окачена голяма картина, изобразяваща последната битка на генерал Кастър, която със сигурност би подхождала повече на някоя монтанска кръчма. Но въпреки всичко именно „Клайдс“ беше любимото заведение на Демарко.

Настани се на една от масичките встрани от бара и зачака появата на Ема. Млада и хубава келнерка с прекалено много синьо около очите го попита какво ще желае. Той се поколеба. Пиеше му се нещо сладко, от сорта на пиня колада, но си представи презрението в очите на момичето и се отказа. Вместо това си поръча коктейл водка мартини, който се оказа с вкус на охладен керосин. Демонстрацията на мъжественост винаги се заплаща скъпо, поклати глава той.

Хвърли поглед към часовника си и установи, че Ема закъснява — нещо необичайно за нея. Отпи втора глътка и лицето му се разкриви в гримаса. Реши да изчака дамата и да я убеди да си поръча пиня колада, а след това да си разменят питиетата.

Обърна се към вратата, но погледът му беше привлечен от една жена на бара. Беше с тъмна коса, матова кожа и великолепно тяло. Очите й потънаха в неговите, на устните й се появи лека усмивка. Не от онези, подканящите, а просто открита и приятелска усмивка, означаваща „здрасти, страннико“. Всъщност може и да беше от първите, реши след кратък размисъл той.

В следващия момент се появи Ема. Приближи с царствена походка масата му, изчака го да й поднесе стола и още по-царствено се отпусна върху него. Понякога се държеше така.

— Какво да бъде, госпожо? — попита с нескрито страхопочитание келнерката, изправила се неусетно до масата.

— О, не знам — разсеяно отвърна Ема, после, още преди Демарко да я спре, посочи към чашата му. — Нека бъде същото.

Когато питието й беше сервирано, тя помълча малко, после промърмори:

— Тоя Естъп се оказа рейнджър.

Демарко не я чу, защото зяпаше чернокосата на бара. Ема проследи погледа му и просъска през стиснати устни:

— Не ме ли слушаш, Джо? Естъп е планински рейнджър!

— Рейнджър ли?

— Да. Отговаря за някакво блато в Джорджия. Казва се Оукъфъноуки.

— А?

— Тая вечер май ще ми се наложи да повтарям всяка дума, по дяволите!

— Извинявай. Но защо един рейнджър е зашлевил Били?

Очите му отново се насочиха към бара. Към чернокосата се присъедини друга жена, натоварена с торбички и пакети. Явно бе предприела поредната маратонска обиколка на магазините. Двете се прегърнаха като стари приятелки. Мамка му, беше се надявал, че красавицата ще остане сама.

— Не знам — въздъхна Ема. — Но мистър Естъп категорично не е обикновен любител на природата. Ветеран от Виетнам с две отличия за проявена смелост, уволнен за лошо поведение едва на двайсет.

— Защо?

— Не знам. Има досие в Агенцията за борба с наркотиците. През осемдесетте се опитал да прекара през щатската граница цял камион марихуана. Осъдили го условно, вземайки предвид бойните му заслуги.

— Но нали каза, че бил уволнен от армията?

— Казах, че са го уволнили за лошо поведение, но споменах, че е бил награждаван. Вероятно съдията е решил, че трябва да подходи благосклонно към един кавалер на орден за бойни заслуги. Знам само това, което е в компютъра на един от моите приятели в АБН.

— И това е всичко, така ли?

— Да. Един арест преди двайсет години и нищо друго.

— А Макс Тейлър?

— Нищо — поклати глава Ема. — Няма криминално досие. В момента проверяваме дали някой от двамата е имал контакти с Едуардс.

Чернокосата красавица каза нещо на приятелката си и двете се обърнаха да го погледнат. Тази усмивка наистина е подканяща, рече си Демарко.

— За бога, Джо! — не издържа Ема. — Защо просто не отидеш на проклетия бар и не й кажеш: „Здрасти, аз съм Джо Демарко и не мога да сваля очи от теб, защото адски много приличаш на бившата ми жена. Случайно да си уличница като нея?“

— Тя изобщо няма вид на…

— Има, има. Същата италианска разцветка, същото стегнато дупе и големи цици. Кога най-сетне ще забравиш тази жена, за бога?

Демарко само сви рамене.

— С колко жени съм те запознала досега, Джо?

Пак се започва, умърлушено си рече Демарко, но не отговори на въпроса.

— С три — отговори вместо него Ема. — И трите много хубави, с качества, които жена ти никога не е имала — чувство за хумор, състрадателност и интелигентност. На всичкото отгоре и трите те харесаха, един Господ знае защо. Но ти не се обади на нито една от тях.

Всичко това беше истина. Жена му беше суетна и зла, без капка мозък в главата. Чукаше се със собствения му братовчед — един дебел и отпуснат лигльо, който работеше като брокер в някогашната фирма на баща си. Казваше, че отива да види майка си в Ню Йорк, след което двамата с братовчеда прекарваха уикенда в Атлантик Сити. Но в същото време беше най-чувствената жена, която Демарко познаваше. Не ставаше въпрос само за секс, защото той се беше влюбил в нея съвсем млад — едва шестнайсетгодишен. По онова време тя беше на четиринайсет. И се оказа първа за всичко в живота му: първото момиче, което прегърна и целуна, първата жена, която люби. Прииска му се да каже на Ема, че в любовта няма логика, но вече бяха обсъждали тази тема. А и настроението на приятелката му беше такова, че положително щеше да нареже сърцето му на лентички.

— Крайно време е да заживееш нормално — въздъхна Ема. — Да си купиш мебели, да си намериш приятелка и да се върнеш сред хората.

— Добре де, добре — промърмори Демарко, давайки си сметка, че красавицата на бара наистина прилича на бившата му жена. — Накъде според теб трябва да тръгна, Ема?

— Имаш предвид личния си живот или разследването?

— Разследването.

— Не знам.

Жената насреща му рядко прибягваше до тази фраза. Тя помълча известно време, потънала в мислите си. Дългият й нокът механично се плъзгаше по ръба на чашата.

— Довечера заминавам, Джо — каза внезапно Ема. — Ще се върна утре или вдругиден. Ако ти трябва нещо, обади се на Майк.

Исусе! — сепна се той. Беше толкова погълнат от атрофираното си либидо, че напълно забрави за проблемите на Ема. Стана му гадно от проявата на този скотски егоизъм.

— Заради момичето ли, Ема? — вдигна глава той. — Заради онази Джули, която заварих в апартамента ти?

— Да.

— Тя ти е дъщеря, нали?

— Да — кимна след кратко колебание Ема.

Нямаше как да я попита откъде се беше пръкнала тази дъщеря, затова въздъхна и рече:

— Кажи с какво мога да ти помогна, Ема.

Тя отпи глътка и му хвърли един изучаващ поглед над чашата си.

— Дъщеря ми е една изключително умна млада жена, но за съжаление има ужасен вкус по отношение на мъжете. Преди две години се хвана с някакъв женен, но едва наскоро събра смелост да му каже, че не желае да го вижда повече. Но копелето се запъна и не ще да я остави на мира. Вече шест месеца я засипва с имейли и среднощни телефонни обаждания. Пуснал е хора да я следят, подслушва телефона й, отваря писмата й. Преди месец изкара акъла на едно момче, с което беше почнала да излиза, и миналата седмица направи така, че да я уволнят. Това беше причината да се появи у дома. Тоя тип просто й съсипва живота!

— Кажете на жена му.

— Джули вече го направи. Но жена му се оказа отрепка, която от години търпи любовните му истории.

— Защо не се обърне към полицията?

— Защото той е полицията. Окръжен прокурор в един от големите градове на запад. Много богат, с връзки навсякъде. Губернаторът му е личен приятел, а чичо му е сенатор.

— Какво си решила да направиш? — загрижено я погледна Демарко.

— Ще го убия! — отсече тя.

Бледосините й очи бяха студени и смъртоносни като Северния ледовит океан.