Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

35

Ема не беше в стаята си, не отговаряше на мобилния телефон и не беше оставила съобщение. Къде се бе запиляла, по дяволите? Би трябвало отдавна да се е върнала от посещението при Хати Маккормак.

Демарко реши да използва паузата, за да се свърже с Беки, приятелката му в Министерството на вътрешните работи. Оказа се, че тя вече е изпълнила задачата, и потвърди това, което той подозираше: Естъп се беше регистрирал за участие в редица курсове, но почти не беше присъствал на заниманията. Отсъствията му обаче не бяха регистрирани по часове и дати, тъй като курсовете бяха доброволни. Това се отнасяше и за датата, която най-много го интересуваше. Отново нищо категорично, просто още едно непотвърдено косвено доказателство, че Естъп би могъл да е замесен в стрелбата срещу президента.

Приключила с доклада си по отношение на Естъп, Беки премина към подробностите от ежедневната си битка с арогантните врагове, обитаващи Капитолийския хълм. Демарко мълчаливо слушаше и й завиждаше за оптимизма. Не му се искаше да я прекъсва, защото й беше задължен за услугата, но за щастие тя го стори сама, обявявайки, че поредният политически лобист я чака на другата линия.

Някъде около шест следобед раздразнението му от отсъствието на Ема започна да се превръща в безпокойство. Позвъни в централата и поиска номера на Хати Маккормак, но се оказа, че го няма в указателя. След това се свърза с местната болница и попита дали е постъпвала пациентка с описанието на Ема и за щастие също получи отрицателен отговор.

Не знаеше какво още да направи и затова реши, че може да похапне. Напусна мотела, скочи в колата и започна да обикаля, докато откри един ресторант, който беше достатъчно празен за настроението му. Искаше да бъде сам, за да може да мисли. Влезе и се насочи към бара в дъното на помещението.

Едва изчакал го да седне на високото столче, барманът се втурна към него.

— Какво да бъде, сър?

Беше дребен възрастен мъж, подвижен като маймуна. Любезната му усмивка разкриваше два реда пожълтели зъби. Беше облечен в бяла риза и джинси, а на врата му висеше шнур с метален клипс. Джорджийският еквивалент на официалната вратовръзка, мрачно си помисли Демарко.

— Наливна бира и чийзбургер, моля.

— Веднага.

Докато чакаше, отново позвъни на мобилния телефон на Ема. Никой не отговори. Помисли малко, после набра номера на един познат от данъчното, който имаше да му връща услуга. Наложи се да го моли и убеждава, а накрая и да го подкупи с каса бира, за да го накара да се върне в офиса си и да издири адреса на Хати Маккормак, който фигурираше във ведомостите на службата му. Изобщо не беше сигурен, че жената, която сама си произвеждаше пиячката, плаща някакви данъци, но не виждаше друг начин да открие адреса й.

Барманът му донесе бирата. Джо отпи една глътка и се замисли за срещата с Тейлър. Този тип спокойно можеше да го посрещне любезно и да отговори на въпросите му с ловки лъжи. Близки контакти с Били? Не, но семействата ни се познават отдавна. Не беше нужно да се държи грубо. В крайна сметка реши, че Тейлър е от хората, които не могат да се преструват на любезни дори когато това е в техен интерес.

Барманът го попита иска ли втора бира.

Отдавна разбрал, че никой в този район няма да обели и дума за Тейлър, Демарко реши да провери как стоят нещата с Естъп и Морган.

— Разбира се — кимна той. — Налей една и за себе си. Нали знаеш приказката: който пие сам, се превръща в алкохолик.

Ресторантът продължаваше да е безлюден, но барманът се огледа дали няма да има свидетели на малкото му прегрешение.

— Добре, но само една глътка, за компания — кимна той и си наля три пръста „Джак Даниълс“.

— Днес видях един тип, приличаше на индианец — небрежно подхвърли Демарко. — Имаше голям белег на лицето, а косата му беше вързана на конска опашка. Знаеш ли кой е?

— Защо питаш? — изведнъж охладня барманът.

— Стори ми се познат — излъга Демарко. — Мисля, че едно време сме играли заедно бейзбол.

— Не ме будалкай — показа зъбите си барманът.

— Значи го познаваш?

— Ами познавам го. Казва се Морган. Ако някога е играл бейзбол, това трябва да е станало в пандиза.

— В пандиза?

— Полежа малко — кимна онзи. — От малък си е изпуснат, бих казал.

— Аха.

— Не знам кой е баща му, но майка му беше леко чалната — добави барманът.

— Защо мислиш така?

— Ами такава си беше. Живееше на брега на блатото, в някаква барака без електричество. От време на време идваше в града да си купи продукти. Вървеше по средата на улицата, говореше си сама и гледаше хората лошо. Беше си направо страшна. Понякога водеше и малкия Морган, мръсен като прасе. Държеше се с него като с животно.

— Той не ходеше ли на училище?

— Тръгна чак след като навърши единайсет. Един ден се появи сам във Фолкстън. На въпроса къде е майка му отговори, че я няма. Нямало я, и толкоз. Шерифът отиде да провери бараката, но тя беше изчезнала. Никой не знае какво се е случило с нея.

Барманът запали цигара и отпи глътка бърбън.

— Както и да е. Шерифът накара пастора да се погрижи за момчето. Той го заведе в училището и помоли да го научат да чете и пише. Доколкото знам, посещавал го е известно време, но после го изпратиха в някакво щатско изправително училище, защото закачал момичетата.

— В какъв смисъл ги е закачал? — попита Демарко.

— Не знам — сви рамене барманът. — По онова време работех във Флорида и не съм запознат с подробностите. Но сигурно е правил нещо повече от това да им дърпа косите.

Пред очите на Демарко отново изплува фигурата на Морган, скрита зад рододендрона в градината на Тейлър, откъдето зяпаше момичето на верандата.

— Какво се случи след това?

— Ами нищо. Когато излезе от затвора, беше пълнолетен и вече имаше грозния белег на лицето си. Явно там беше вдигал яко железата, защото мускулите му бяха като на едновремешните ковачи.

— А с какво се занимава тук?

Барманът глътна питието си наведнъж, облиза устни и рече:

— Благодаря за почерпката, приятел. Мисля, че вечерята ти е готова.

Мобилният телефон на Демарко изжужа, докато се хранеше. Беше приятелят му от данъчното с адреса на Хати Маккормак. Изслуша напътствията на бармана, а след това отново позвъни в мотела, за да разбере дали се е върнала Ема. Нямаше я.

 

 

Потегли към фермата на Хати Маккормак, но само на една пряка от ресторанта установи, че зад него се е залепил червен пикап. Докато се питаше дали това е случайно, или не, пикапът го задмина, направи рязък завой и му препречи пътя. Това го принуди да натисне спирачката с цялата си тежест и мустангът спря на сантиметър от задната броня на пикапа.

Вратата откъм шофьора се отвори и Морган стъпи на асфалта.

Едрата му фигура с безизразно мургаво лице бавно се насочи към колата на Демарко. Той отвори вратата и понечи да излезе, но онзи се стрелна напред, сграбчи го за ризата и рязко го издърпа навън. В следващия миг лявата му китка се оказа жестоко извита назад, високо горе — чак между лопатките. Болката беше колкото внезапна, толкова и разкъсваща. Движенията на Морган бяха светкавични и Демарко изобщо не успя да реагира.

Стиснал го в желязната си хватка, Морган мълчаливо го побутна към страничната врата на пикапа. Зад сваленото стъкло се очертаваше профилът на Тейлър. Беше облечен в същите дрехи, които носеше през деня — карирана работна риза и джинси, но сега на главата си имаше и новичка червена бейзболна шапка. Изпитото му лице на библейски пророк беше разкривено от гняв.

Възползвайки се от факта, че Морган разхлаби хватката си, Демарко рязко се завъртя с намерението да се нахвърли срещу него. Но онзи само вдигна ръка и той изведнъж се оказа залепен за пикапа, без изобщо да разбере какво го беше ударило. Господи, тоя тип действаше светкавично!

— Каква ти е шибаната игра? — изграчи Тейлър.

— За какво говориш, по дяволите? — промърмори Демарко.

Морган разхлаби отново хватката си и му позволи да се отлепи от ламарината. Остана на крачка зад него, готов да се намеси всеки момент. Дишаше нормално, а лицето му беше все така каменно. Приличаше на човек, който спокойно чака автобуса.

— Завъртях един телефон във Вашингтон, хитрецо — изръмжа Тейлър. — Не си никакъв писател, а жалък адвокат на служба в Конгреса. Сега искам да ми отговориш какво, по дяволите, правиш тук и защо се интересуваш от мен!

С кого ли е разговарял, запита се Демарко. С Донъли, с Мадокс или с жената на Били? Най-вероятно с Донъли. Но какво ли е споделил с него оня тип?

— Мисията ми тук е поверителна, Тейлър. А сега…

— Как смееш да ми говориш с този тон! — изкрещя Тейлър, извърна се към гиганта и добави: — Морган, покажи му, че съм сериозен!

Морган хвана рамото на Демарко, извъртя го към себе си и му нанесе силен удар в слънчевия сплит. Демарко изпита чувството, че в гръдния му кош се отвори огромна дупка, стигаща чак до гръбначния стълб. Преви се на две, притисна ръце в слабините си и направи опит да не повърне, като едновременно с това отчаяно се опитваше да си поеме въздух.

— Проблем ли имате, мистър Тейлър? — разнесе се някакъв глас встрани. — Пикапът ви ли е блъснал този човек?

Демарко вдигна глава и с огромно облекчение видя, че зад тях е спряла патрулна кола, от която слизаше младичък помощник-шериф. Униформеният добре виждаше, че той се е сгънал на две, а лицето му е разкривено от болка.

Тейлър очевидно не беше забелязал появата му. Обърна се, изгледа го злобно и изръмжа:

— Нищо не е блъснал. Заминавай, Гари, това е лична работа между нас.

Помощник-шерифът хвърли колеблив поглед към Демарко, после кимна.

— Добре, мистър Тейлър, след като казвате. Исках само да се уверя, че всичко е наред.

Исусе Христе, простена Демарко. Какво им става на тези хора?

— Наред е — кимна Тейлър. — А сега изчезвай!

Помощник-шерифът погледна виновно Демарко и се подчини.

Все още превит на две, Демарко обмисли възможността да се извърти и да фрасне в слабините гиганта пред себе си. Но Морган очевидно усети намеренията му и направи крачка встрани. Беше готов да посрещне атаката. Стоеше уверено с полуразтворени крака за стабилност и извърнати навън длани. Преценил, че няма шанс да го изненада, Демарко реши да заплаши по някакъв начин господаря му.

— Тейлър! — задъхано извика той. — Ако тая горила ме удари още веднъж, по-добре да ме убие! В противен случай ще се върна тук с федералната полиция, която ще арестува и двама ви!

— Това ще бъде шоуто на годината! — усмихна се арогантно Тейлър, хвърли един поглед над приведената си жертва и леко кимна на Морган.

Дясната ръка на гиганта се стрелна напред и стисна врата на Демарко, а железните пръсти се стегнаха около гърлото му. Демарко направи опит да се изтръгне от хватката, но противникът му с рязко движение сграбчи врата му. Двете ръце на Демарко инстинктивно се вдигнаха към гърлото, но това позволи на Морган да сграбчи лявата му китка и отново да я извие зад гърба му. Железните пръсти натискаха все по-силно трахеята му. Бяха твърди като орлови нокти и бързо потънаха в кожата. Натискът се усили и Демарко постепенно спря да се съпротивлява.

— Сега ще разбера какво правиш тук! — заканително изръмжа Тейлър. — И бъди сигурен, че ако се наложи, Морган наистина ще ти откъсне шибаната ръка!

Пръстите около гърлото на Демарко се поразхлабиха, позволявайки му да диша и да говори.

— Няма да чуеш нито дума от мен, докато този мръсник не ме пусне! — задъхано отвърна Демарко. Болката в раменната му става беше наистина нетърпима. Изобщо нямаше представа какво ще каже, ако Морган го пусне, но на всяка цена трябваше да се освободи от хватката му.

Тейлър надникна в очите му и с неудоволствие установи, че съзира в тях болка и гняв, но не и страха, който очакваше.

— Виждам, че нещо не можем да се разберем, момче — изръмжа той. — Счупи му шибаната ръка, Морган!

Боже! Демарко направи отчаян опит да се изтръгне от желязната хватка, но тоя тип беше прекалено силен. Усети как меките части в рамото му — мускули, връзки и сухожилия — започват да поддават, бавно отделяйки се от костта.

— Катастрофа ли си направил, Макс? — разнесе се някакъв глас зад тях. — Мога ли да ти помогна?

Морган намали натиска, но пръстите му продължаваха да стягат гърлото на Демарко. Той успя да извърне глава и да види някаква жена в голям кадилак, която бе отправила въпроса си към Тейлър, но гледаше него, а в очите й имаше загриженост.

— Ама че гадост! — изръмжа полугласно Тейлър. — Тоя град е станал по-гъсто населен от Атланта! — После се извърна към жената и подхвърли: — Благодаря, Елън, всичко е наред. Върви да си гледаш работата!

— Извикайте щатската по… — Демарко не успя да довърши, тъй като пръстите на Морган се стегнаха и сякаш смачкаха трахеята му.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, Макс? — тревожно попита жената. — Знаеш, че ако има нужда, с удоволствие ще помогна.

— За бога, Елън! — изгуби търпение Тейлър. — Вече ти казах, че няма проблеми. Хайде, изчезвай!

Лицето на жената почервеня от смущение.

— Добре, Макс, извинявай — промърмори тя и потегли с пълна газ, оставяйки следи от гумите си върху асфалта.

Тейлър понечи да насочи вниманието си към Демарко, но в дъното на улицата се появи още една кола.

— По дяволите! — отчаяно изпъшка Тейлър, после взе решение. — Хайде, Морган, качвай се в колата и да се махаме!

Хватката се разхлаби и Демарко рухна на колене до каросерията на пикапа. Морган го заобиколи и се насочи към кабината, но преди това му хвърли един последен поглед. Лицето му беше все така безизразно, но в очите му проблясваха присмехулни искрици, сякаш се забавляваше от безпомощното му състояние и го презираше заради него.

Тейлър вдигна пръст и понечи да каже нещо, но после поклати глава и кратко нареди:

— Карай!

Червеният пикап рязко потегли, а Демарко бавно започна да се надига. Все още дишаше трудно, а шията го болеше от съприкосновението с пръстите на Морган. Направи опит да раздвижи лявата си ръка и лицето му се разкриви от болка. За щастие раменната му става не беше извадена, въпреки че болката беше непоносима.

Бе извадил късмет, че Морган не го уби, докато примерните граждани на Фолкстън си гледаха работата.

 

 

Изтече повече от час, преди да открие фермата на Хати Маккормак. Когато най-сетне успя, небето беше започнало да потъмнява. На второстепенните пътища липсваха указателни табели и това на няколко пъти го принуди да се връща назад, търсейки ориентирите, за които му беше казал барманът. Друга причина за забавянето беше желанието му да не бъде проследен.

В крайна сметка откри ръждивата пощенска кутия, върху която с разкривени букви пишеше „Х. Маккормак“. Подкара по тясната алея и скоро видя колата на Ема, паркирана пред малка дървена къщичка.

Спря до нея, слезе и отиде да почука на вратата. Никой не му отговори, а в къщата не се виждаше никаква светлина. За всеки случай мина отзад, но бързо му стана ясно, че тук няма никой.

Вероятно двете жени бяха отишли някъде заедно. Спомни си думите на Ема, че при първата й среща с Хати жената накъсала квитанцията за глоба, която открила на предното стъкло на пикапа си. Но наоколо не се виждаше никакъв пикап, гараж също липсваше.

Погледна часовника си. Стрелките показваха девет и половина. Седна в колата, но твърде скоро болката в гърба го принуди да се премести на един от плетените столове на верандата на Хати. И там не се задържа дълго просто, защото комарите решиха да си направят малък пир с оголените части на тялото му. Върна се в колата и вдигна стъклата, но не посмя да включи климатичната инсталация, тъй като бензинът му беше малко. В резултат колата за броени минути се превърна в сауна, а гърбът отново го заболя. Това отвратително място наистина започваше да му писва!

Рамото му равномерно пулсираше. Изпитваше дълбок срам от начина, по който го беше малтретирал Морган, макар логиката да сочеше, че няма основания за това. Този тип беше просто по-силен и по-бърз от него, а и далеч по-малко човечен. Но въпреки всичко се срамуваше. Джо Демарко — печеното момче, израснало на нюйоркските улици, синът на Джино Демарко, беше позволил да го натупат като някакъв хилав лигльо.

Което го накара да си помисли, че Морган не би могъл да се справи по същия начин и с баща му. Защото Джино Демарко би опрял дулото на револвера си в челото на Морган в секундата, в която го е зърнал, и би натиснал спусъка при първия признак за някаква опасност.

Но стига толкова! Той не беше като баща си. Не искаше да бъде и никога нямаше да си позволи да действа като него. Но въпреки всичко в главата му си оставаше въпросът: как би постъпил, ако наистина беше въоръжен?

Точно в десет стигна до заключението, че е време да прати всичко по дяволите. Нямаше идея кога ще се върне Ема и не искаше да я чака цяла нощ. Реши да се прибере в мотела, да дремне няколко часа и рано сутринта отново да се върне тук. А ако Ема все още я нямаше, да се обърне към щатската полиция и да поиска издирване на пикапа на Хати. Нямаше смисъл да се обръща към властите в окръг Чарлтън, които очевидно щяха да пренебрегнат молбата за издирване на Ема, особено ако Тейлър имаше пръст в изчезването й.

После се сети, че един човек все пак може да помогне, и набра няколко цифри на мобилния си телефон.

— Здрасти, Мери Пат. Обажда се Джо Демарко. Той там ли е?

— О, Джоуи! Радвам се да те чуя! Как си?

Демарко беше влюбен в жената на Махоуни. Не можеше да си представи, че на този жесток свят може да съществува по-мил и сърдечен човек от нея. А фактът, че е омъжена за Махоуни, автоматично я превръщаше в светица.

— Добре съм, Мери Пат. Но искам да говоря с него по един важен…

— Обади ли се на красивата млада жена, чийто телефон ти дадох, Джо? — прекъсна го Мери Пат. — Имам предвид онази Бриджит, която работи в екипа на сенатор Ремик.

— Опитах се — излъга Демарко. — Но връзката се разпадна.

— Голям лъжец си, Джоузеф! — моментално го хвана съпругата на Махоуни. — Макар че можеше да бъдеш и по-голям, като се вземе предвид за кого работиш. Почакай за секунда, ей сега ще ти го дам.

— Беше крайно време да се обадиш! — изсумтя в слушалката Махоуни. — Какво става?

— Ема изчезна, а един от главорезите на Тейлър ме потроши от бой.

— Контузии?

— Само гордостта ми е сериозно наранена.

— Гордостта лесно зараства.

Не съвсем, помисли си Демарко.

— Казвай какво става — заповяда Махоуни, вече забравил за контузиите му.

Демарко се подчини.

— Значи си открил това, което знаехме и преди твоето пътуване — обобщи шефът му. — Тейлър е важна клечка в някакво малко градче, но няма нищо, което да го свързва с покушението, Донъли или нещо друго.

— Открих, че е параноичен и опасен тип, който със сигурност познава Донъли. Днес е звънил във Вашингтон да иска сведения за мен и най-вероятно ги е получил лично от Донъли.

— Добре, но защо Донъли трябва да му помага? И какъв мотив би имал Тейлър, за да организира убийството на президента?

— Не знам.

— По дяволите, Джо! Това не е отговор!

— В момента главната ми задача е да открия Ема.

— Ема може да се грижи за себе си. Бас държа, че твоят Тейлър не може да й се опре.

Е, от това вече го заболя.

— Тя продължава да е в неизвестност. Ако Тейлър е замесен в изчезването й, полицията тук няма да си мръдне пръста, за да я открие. Вероятно ще се наложи да потърся помощ от другаде — може би от губернатора или от министъра на правосъдието.

Махоуни не отговори.

— И още нещо — подхвърли Демарко. — Ако утре не ти се обадя, значи наистина трябва да потърсиш помощ.

— Всичко ще е наред. Утре пак ще говорим.

Господи, какъв сладур! Махоуни си е Махоуни!

 

 

Насочи се към вратата на стаята си, изпитвайки облекчението на полска мишка, която най-сетне се е добрала до дупката си след опасна мисия в тъмната, гъмжаща от бухали нощ. В сравнение с пустата, обитавана от кръвожадни комари тютюнева плантация на Хати Маккормак мотел „Дейз Ин“ наистина изглеждаше като роден дом, като истински рай.

Отвори и протегна ръка към електрическия ключ. Последното нещо, което по-късно си спомняше, беше странния факт, че вместо меката светлина на лампиона в очите му блесна кратка, но ослепителна светкавица, придружена от ужасна болка.