Майк Лосън
Вътрешният кръг (33)

32

Демарко се беше проснал на хотелското легло, увил около кръста си влажната от душа кърпа. Климатикът се беше включил точно сега, когато не се нуждаеше от него, но той не стана да го изключи въпреки хладните тръпки по кожата си.

Притиснал слушалката до ухото си, той разговаряше с една жена на име Беки Таунсенд, служителка във вътрешното министерство. След развода беше излизал няколко пъти с нея, но тя бързо усети, че сърцето му е другаде. Въпреки това продължаваше да го харесва и тайно се надяваше, че някой ден раните му ще зараснат. По тази причина с готовност прие да му направи услугата.

А тя беше проста: да провери дали името Дейл Естъп фигурира в някой от квалификационните курсове, организирани от министерството. А в случай че го откриеше, да се заинтересува дали този човек действително ги е посещавал, най-вече в деня, в който беше извършено покушението срещу президента. Не каза „когато стреляха по президента“, но й продиктува точната дата. На въпроса на Беки защо се интересува от всичко това, отвърна, че подозира въпросната личност в злоупотреба с държавни средства, тъй като има сведения, че изобщо не е посещавал курсовете.

— Дребно престъпление, Беки — небрежно подхвърли той. — Според мен този дебел врат просто си е сложил в джоба част от парите на Чичо Сам.

— Охо, голямо прегрешение! — иронично подхвърли Беки.

— Можеш да се подиграваш колкото щеш, но аз имам сериозно отношение към корупцията в държавата — отвърна той и преди да затвори, й обеща сувенир от дълбокия Юг. Ако намери, ще й подари пластмасова фигурка на губернатора Джордж Уолас в инвалидна количка. Тя реши, че това едва ли е толкова смешно.

Обу къси гащета, облече памучна тениска и зашляпа с джапанките си към стаята на Ема. Спазвайки правилата на конспирацията, той внимателно огледа пустия коридор и едва тогава почука на вратата. Според предварителното разпределение на задачите Ема щеше да направи проверка на недвижимите имоти в района, оставяйки на него да се рови в архивите. Това трябваше да ги насочи към Максуел Тейлър просто защото той притежаваше почти всичко наоколо.

Ема му отвори след доста голямо забавяне и многозначително се отпусна на единствения стол в стаята. Демарко се огледа и бавно седна на леглото.

По телевизията предаваха бейзболен мач. Малко странно, тъй като тя нееднократно беше заявявала, че представите й за ада се изчерпват с киснене пред телевизора в напразно очакване някой левак да улучи топката.

— Кой води? — подхвърли той, механично отбелязвайки, че мачът е между „Атланта Брейвс“ и „Доджърс“. Ненавиждаше Тед Търнър точно толкова, колкото и собственика на „Ориълс“. Радваше се, че Джейн Фонда го беше напуснала, и искрено се надяваше, че отборът от Лос Анджелис ще размаже неговия „Брейвс“.

— Нямам идея — промърмори Ема, говорейки по начина, по който се беше придвижила секунда по-рано: бавно, точно и предпазливо. Ръката й потърси дистанционното, натисна някакво копче и смени канала. По погрешка увеличи звука до оглушително ниво, после най-сетне успя да изключи апарата.

Пияна е, даде си сметка Демарко. Натряскала се е здравата. Никога не я беше виждал дори леко пийнала, но ето че сега се цъклеше насреща му в отчаян опит да изглежда нормално.

— Как мина денят ти? — небрежно подхвърли той.

— Интересно — отвърна след известно забавяне тя.

— Ще ми кажеш ли какво успя да научиш?

Ема помълча, оригна се тихичко и промърмори:

— Извинявай. Научих това, което вече знаем: Тейлър притежава целия район. Отбих се в три-четири агенции за недвижими имоти да видя какво се продава, но навсякъде получих един и същ отговор: ако искам да купя земя, да се обърна към Макс Тейлър. Но не ме посъветваха да искам лична среща с него. Не знам по какви причини, но много ги е страх.

— Връзка с някой от останалите?

— Не открих.

— Значи денят отиде на вятъра — мрачно промърмори Демарко.

— Не съвсем — отговори тя, посегна към чашата вода на масичката до себе си и я събори. — Уффф!

Надигна се с цената на доста усилия и с вдървени крака се насочи към банята. Преди да се затвори вътре, рамото й се блъсна в рамката на вратата.

Това вече беше прекалено.

— Хей, Ема, ти май си се натряскала! — подвикна през смях Демарко. — Колко изпи?

— Много — долетя приглушеният й отговор. — Толкова, че те виждам като двама, а ти и като един си нетърпим!

Няколко секунди по-късно Ема се върна в стаята, тръшна се върху стола и започна:

— Стоях си значи пред железарския магазин, издокарана като Скарлет О’Хара, и спокойно си дрънках глупости с няколко откачалки. И изведнъж отвътре изскочи една жена — горе-долу на моя възраст, видя квитанцията на стъклото на пикала си и превъртя. Псуваше по начин, който не бях чувала от години. Дръпна глобата от стъклото и я запрати в канала, после се обърна към вътрешността на помещението и изкрещя: „Кажи на оня мръсник Макс Тейлър, че тая глоба ще я платя в деня, в който ми целуне дебелия задник!“ После скочи зад кормилото и потегли.

Питам откачалките коя е тая, а те ми отвръщат, че е Хати Маккормак, най-опасното женище с шофьорска книжка в целия щат. По-късно научих, че притежава пет акра в покрайнините на града, върху които отглежда тютюн. Тръгнах натам, решила да вляза в ролята си на купувач. Стана така, че Хати ме хареса, защото поначало съм си чаровница. Покани ме да вляза и ме почерпи с някаква домашна скоросмъртница. Поне шейсет градуса, което означава, че утрешният махмурлук ще ме съсипе. Както и да е. Седяхме си на верандата, пиехме огнената вода и си приказвахме. Оказа се, че Хати е страхотна, истински американски оригинал. Адски ми допадна!

— То си личи — кимна Демарко. — А кога най-сетне ще преминеш на Тейлър?

— О, Тейлър! Според Хати мистър Тейлър не само притежава града и околностите му, но и цялата местна власт!

— Властта ли?

— Да. Шерифът, съдиите, общинските съветници. Всички. Тя твърди, че дори прибира част от данъците. Затова побесняла от глобата на стъклото. Според нея Тейлър е инсталирал автоматите за паркиране, защото получава дял от абонамента и глобите.

— А защо не се страхува от него като всички останали?

— И аз я попитах същото. Отговори, че е прекалено проклета, за да се страхува от когото и да било. След което добави, че ако Тейлър разбере за нашия разговор, със сигурност ще й изпрати „Инджун“.

— Какво е това?

— Предполагам, че е някой червенокож, който работи за него.

Демарко си спомни онзи индианец с конската опашка в бара и веднага разбра, че ставаше въпрос за него.

— Както и да е — промърмори Ема. — По всичко личи, че тоя Тейлър е голям чешит. Според Хати не правел нищо друго, освен по цял ден да обикаля района — като генерал, тръгнал на инспекция. Кара хората да си почистват боклуците, проверява какви филми се прожектират по кината и какви книги се продават в книжарниците.

— Книги ли?

— Аха. Мистър Тейлър не одобрява списанията с голи жени и изобщо нищо, което не отговаря на личното му отношение към порнографията. Голям чешит, ти казвам. Проверява дори какво се преподава в училищата. Открие ли нещо, което не му харесва, съответната либерална учителка моментално бива уволнявана.

— Май става въпрос за истински диктатор, а?

— Така е. Но Хати казва, че това не е толкова лошо. Тук няма престъпност просто, защото съдиите окошарват всеки, който престъпи закона. Освен това Тейлър е дарявал пари за всичко, за което се сетиш: стадиони, плувни басейни, спортни съоръжения. Има дори фондация, която плаща за образованието на бедните.

— Значи е щедър диктатор — подхвърли Демарко.

От чутото можеше да се заключи, че дори Хати Маккормак да е права за Тейлър, информацията не съдържаше нищо, което да го свързва с покушението или с Патрик Донъли. Нищо особено нямаше и във факта, че най-богатият човек в този малък селскостопански район има влияние в местната власт. Богатите си купуваха политици от векове, а вероятността Тейлър да получава дял от данъците изглеждаше малка. Но дори и да получаваше, какво от това?

В следващия миг забеляза, че главата на Ема е клюмнала, а аристократичната й брадичка кротко почива върху гърдите й. Стана, подхвана я под мишниците и внимателно я поведе към леглото.

— Какво си мислиш, че правиш? — избъбри тя, но не оказа съпротива.

Демарко я сложи да легне по гръб, свали й обувките и подложи възглавницата под главата й.

Отвори вратата да си върви, но в същия момент Ема се обади:

— О, забравих да ти кажа. Хати твърди, че някъде през април или май тук се появил непознат мъж, който задавал същите въпроси за Тейлър.

— Кой?

— Не си спомни името му, защото тогава била по-пияна и от мен, но каза, че бил хубавец и сладкодумник.

В следващия миг от леглото се разнесе равномерно хъркане.