Майк Лосън
Вътрешният кръг (34)

33

Къщата на Джилиан Матис се намираше в покрайнините на Ъптънвил — селище, разположено на няколко километра северно от Фолкстън. Представляваше едноетажен куб, нуждаещ се от нов покрив и пребоядисване. От едната му страна имаше няколко зеленчукови лехи, заети предимно от ниски нацъфтели бурени. Отзад беше оборът — паянтова постройка от грубо сковани дъски и увиснал покрив, както и оградено място за коне, макар че животни не се виждаха.

Жената, която се отзова на почукването на Демарко, беше висока, стройна и хубава. Яркосините й очи леко се присвиха, за да уловят чертите на неканения гост през гъстата мрежа на вратата. Беше облечена в избеляла рокля, която преди сто хиляди пранета е била изпъстрена с лилави цветчета. Гъстата й кестенява коса беше прошарена, а очите й гледаха така, сякаш цял живот бяха търсили нещо, което никога не бяха открили. Ако си боядиса косата и си сложи малко грим, тази жена ще се превърне в истинска красавица, помисли си Демарко, отлично съзнавайки, че отдавна е престанала да обръща внимание на външния си вид.

— Какво обичате? — попита тя, без да отваря мрежата. Въпросът беше зададен с равнодушен и някак безжизнен тон.

— Търся Джилиан Матис — отвърна Демарко.

— Аз съм Джилиан. С какво мога да ви помогна?

Демарко беше истински изненадан. Жената насреща му изглеждаше на не повече от четирийсет и пет, докато Били беше умрял на трийсет и две. Вероятно го бе родила още като тийнейджърка.

— Казвам се Джо Демарко, мисис Матис — представи се той, внезапно решил да не прибягва до маската на писател. — Работя в Конгреса на Съединените щати.

Инстинктивно беше усетил, че тя няма да приеме някакъв драскач, който е решил да изкара някой долар от трагичната смърт на сина й.

— Конгресът ли?

— Съжалявам дълбоко за нещастието със сина ви, госпожо. И ви поднасям искрените си съболезнования.

— Благодаря — кимна тя с празен поглед.

— Съзнавам, че ви е тежко, мисис Матис. Но въпреки това се надявам да отговорите на няколко въпроса във връзка с Били.

Той добре виждаше, че жената е парализирана от мъка и не е в състояние да води разговор, но трябваше да разбере защо синът й се е обаждал толкова често през месеца преди покушението. А също така и да научи името на бащата, който като нищо можеше да се окаже Дейл Естъп. Този човек беше само с няколко години по-възрастен от Джилиан, а хората не искаха да говорят за него, по простата причина че бе луд за връзване. Защо иначе да се страхуват дори да споменат името на бащата на Били? Да не говорим, че стабилен и уравновесен човек като Били едва ли би приел да участва в заговор за ликвидирането на президента под натиска на друг човек, освен на родния си баща. Проблемът с тази хипотеза също беше сериозен. Защото, ако се окажеше, че всичките му размишления са правилни, на бял свят излизаше един наистина ужасен факт — че Естъп бе организирал убийството на сина си.

— Защо искате да разговаряме за Били? — попита Джилиан.

— Вероятно знаете, че синът ви е бил част от охраната на президента в деня, в който срещу него беше извършено покушение, госпожо — погледна я в очите Демарко. — А в тази връзка има още доста въпроси, които чакат отговор.

— Мисля, че… Мисля, че някакъв човек вече е признал, че е стрелял по президента.

— Точно така. Казва се Харолд Едуардс. Но някои неща чакат своето обяснение въпреки неговото признание.

— Например?

— Познавате ли човек на име Патрик Донъли, мисис Матис?

Тук беше мястото жената да каже: ама разбира се, той беше наставник и приятел на Били, негов кръстник или други подобни. Но тя не каза нищо, а очите й бяха заковани в нещо зад гърба на Демарко. Той се обърна и видя една автомобилна гума, окачена на дълго въже на клона на стар, полуизсъхнал бор. Очевидно виждаше как малкият Били — ухилен до уши и с развети от вятъра руси коси — се опитва да достигне луната.

— Мисис Матис, познавате ли Патрик Донъли? — повтори въпроса си Демарко.

— Моля да ме извините — сепна се тя. — Не, не го познавам. Кой е той?

— Директор на Сикрет Сървис и пряк началник на Били.

— О!

— А какво ще кажете за Максуел Тейлър? Какво го свързва с Били?

Джилиан Матис внезапно го дари с цялото си внимание, забравила за момент дори смъртта на сина си.

— Макс? — объркано прошепна тя.

— Да, госпожо.

— Мисля, че трябва да си вървите!

Изглеждаше уплашена до смърт.

— Моля ви, мисис Матис, това е важно! — настоя Демарко. — Позволете ми да вляза и да си поговорим. Моля ви!

Джилиан Матис мълчаливо поклати глава.

— А какво ще кажете за Дейл Естъп? Той не е ли…

— Трябва да си вървите! — тихо, сякаш се страхуваше да не я чуят, просъска Джилиан. — Синът ми е мъртъв и никога няма да се върне. Стига ми и тази болка!

След което вратата се затръшна под носа на Демарко.

 

 

Майната му на Махоуни, отсече мислено той, докато караше по обратния път към Фолкстън. Срамуваше се от начина, по който беше притиснал Джилиан Матис. Това беше работа на шибаните агенти на ФБР с техните значки и заповеди за обиск, а не негова.

Въртеше кормилото с неприятното чувство, че си губи времето тук. Едва ли щеше да открие връзка между Донъли, Тейлър и Били Матис в старите течения на местния вестник. Нямаше и начин майката на Били да го насочи към реални доказателства за участието на Естъп и Матис в заговор за убийството на президента.

Прекрасно знаеше какво му предстои, но просто не му се искаше да го направи. При друга мисия, отнасяща се до някой от политиците на Капитолия, той отдавна би разбъркал тенджерата, надявайки се нещо гадно да изплува на повърхността. Би разпитал всички замесени, стараейки се никой от тях да не разбере, че другите също са били разпитвани. Щеше да внушава, че някой е пропял и е накиснал останалите. Щеше да се мръщи на мерзавците, щеше да подхвърля фалшиви доказателства, да заплашва с предстоящи арести. Казано с други думи — щеше да направи всичко необходимо, за да предизвика нужната реакция.

Разбира се, че щеше да постъпи точно така, в случай че ставаше въпрос за изтичане на информация от нечий екип или за игрите на някой печен бюрократ. Щеше да го направи с увереността, че може да предвиди ответните удари. Които без съмнение щяха да включват перчене и заплахи с яки връзки и невероятни възможности за оказване на натиск. Щяха да се опитат да го подкупят, след което щяха да го заплашат с уволнение. А най-тежката артилерия щеше да бъде заплахата адвокатите им да го разорят със съдебни искове.

Но ако наистина бяха замесени (беше длъжен да включва в разсъжденията си това „ако наистина са замесени“), Естъп и Тейлър нямаше да го заплашват с уволнение и съд, а просто щяха да го убият.

Да, Демарко наистина знаеше каква трябва да бъде следващата му стъпка, но никак не му се искаше да я направи.

Прибра се в хотела и почука на вратата на Ема, но никой не му отвори. Сутринта приятелката му, измъчвана от тежък махмурлук, промърмори нещо за нова визита в тютюневата плантация на Хати Маккормак. Искала да й зададе още няколко въпроса, но този път в абсолютно трезво състояние. Демарко остана учуден от факта, че още я няма.

От прозореца му се виждаше част от малкия плувен басейн на мотела. Не искаше да се среща с Тейлър, преди да се е чул с Ема. Или казано иначе, Ема беше претекстът да отложи още малко срещата си с Тейлър. Преценил, че за момента няма какво друго да прави, той реши да слезе долу и да изпие една-две бири край басейна, вживявайки се в ролята на турист. Какво пък, рече си. Нима не съм турист, дявол да го вземе?

Появи се край басейна с бира в едната ръка и плажна хавлия в другата и установи, че две хлапета замърсяват водата. Бяха девет-десетгодишни, облечени в торбести бански гащета, нашарени с физиономиите на герои от различни комикси. Хлапетата тичаха около басейна и се пръскаха с водни пистолети, като през цялото време пищяха пронизително.

Не можеше да се каже, че Демарко мразеше децата — той просто не знаеше как да реагира в тяхна компания. Фактът, че приличаха на ниски човеци, изобщо не ги правеше човеци. Знае се, че и гъсеницата е бъдеща пеперуда, но това съвсем не я прави красива.

Спря на почетно разстояние и започна да изучава хлапетата. Опита се да изчисли на какво разстояние ще разплиска водата тялото на 30-килограмово хлапе, свито на кълбо като артилерийско гюле. След като стигна до някаква преценка, той отдалечи пластмасовия си шезлонг на двойно по-голямо разстояние от басейна. Направи опит да подремне, но едното хлапе започна да издава неистови крясъци, защото другото се беше опитало да го удави. Надигна глава, за да не пропусне благословения миг, но после разочаровано я отпусна. Никое от хлапетата не притежаваше мускулна маса, за да задържи главата на другото под водата достатъчно дълго.

По едно време се надигна, свали си тениската, отвори бирата и пак седна. Пое две големи глътки и затвори очи. Беше решил да почива и да прогони от главата си мрачните мисли за безуспешната мисия. Но само след десетина минути усети нечий настойчив поглед върху себе си, а след това си даде сметка, че не чува писъците на хлапетата. Отвори едно око и установи, че стърчат на метър от шезлонга и го зяпат. Водните пистолети в ръцете им изглеждаха като истински. И двете бяха с ококорени сини очи и лунички около чипите нослета. Братчета. Някоя жена бе двойно прокълната.

— Хей, господине — обади се едното. — Виждал ли си жив алигатор?

— Виждал съм — отвърна Демарко, а мислено добави: Пръждосвай се, гадно хлапе! — Преди години, в един зоопарк.

— А ние видяхме един тук, в блатото! Огромен алигатор! Устата му беше отворена и пълна с остри зъби! — Хлапето зина, за да му покаже колко широко е била отворена устата на алигатора. Братчето му усърдно закима.

— Наистина ли? — промърмори Демарко.

— Да, да — кимна момчето, после направи сериозна физиономия. — Мислиш ли, че някой алигатор може да изпълзи от блатото и да стигне до този басейн?

Демарко се оказа изправен пред сериозна морална дилема. Ако кажеше, че наистина има шанс някое триметрово чудовище да се промъкне в басейна под формата на свит на кълбо хамелеон, със сигурност щеше да ги прогони, но, от друга страна, вероятно щеше да им докара среднощни кошмари, придружени от напикаване. Какво всъщност искат тези хлапета, запита се той. Вълнението от непосредствената опасност, въображаемата перспектива да отидат на лов с водните си пистолети или уверение от някой приятелски настроен възрастен, че всичко е наред?

Отвори уста да отговори, но в същия момент чу мелодичен женски глас:

— Боби, Ранди? Защо безпокоите добрия човек?

— Не го безпокоим, мамо — отвърнаха в хор малките лъжци.

Демарко извърна глава по посока на гласа и видя, че към шезлонга му се приближава жена с великолепни пропорции, подчертани от оскъдни бикини. Светлокестенявата й коса беше изрусяла от слънцето, очите й бяха сини и чисти като водата в басейна, а около чипото й носле — също като на хлапетата — се виждаха множество ситни лунички.

— Пречат ли ви тези малки чудовища? — попита тя и поглади мократа коса на едно от хлапетата. Усмивката й беше наистина приятна.

— В никакъв случай — усмихна се в отговор Демарко. Явно тази жена имаше качеството да предизвиква лъжите.

— Ох, знам, че го казвате само от любезност — въздъхна с престорено отчаяние тя. — Вчера предприехме малко пътешествие с лодка по водите на блатото и оттогава насам непрекъснато дрънкат за змии и алигатори! — Хвана хлапетата за ръце и добави: — Хайде, малки дяволчета! Достатъчно стояхте на слънце. Да вървим вътре и да се измием!

Демарко беше възнаграден с още една мила усмивка, при която нослето й се сбърчи по един особено приятен начин.

— Оставяме ви на спокойствие да се наслаждавате на басейна — подхвърли тя. — Довиждане засега.

Проследи с очи стройното й тяло, което се отдалечаваше с грациозна походка. Косата й, пусната свободно, леко докосваше раменете. Прекрасната гледка се нарушаваше единствено от въоръжените джуджета от двете й страни.

 

 

Вероятно беше задрямал, защото следващото нещо, което почувства, беше безцеремонен ритник в шезлонга. Отвори очи, примижа срещу слънцето и успя да различи някакъв мъж в униформа, слънчеви очила и шапка с надпис „Смоуки Мечока“ на главата. На гърдите му блестеше значка. От легналото положение, в което се намираше Демарко, мъжът изглеждаше огромен, с внушително бирено шкембе и месести, обсипани с лунички ръце.

— Ти ли си Демарко? — изръмжа мъжът.

— Аз съм — кимна Демарко и се понадигна, опитвайки се да прогони съня от клепачите си. — Какво обичате?

— Мистър Тейлър иска да говори с теб.

Ясно. Май беше разбунил духовете, без да иска. Изправи се и отстъпи по-далеч от заплашително наведеното ченге. От тази позиция осъзна, че човекът не е чак толкова огромен, но не беше и от хората, с които би желал да се бие с голи ръце.

Присви очи и разчете надписа върху блестящата значка: Шерифска служба на окръг Чарлтън.

— Значи мистър Тейлър иска да разговаря с мен и за тази цел ви изпраща да ме арестувате. Така ли е, шерифе?

— Помощник-шериф съм — уточни онзи и най-сетне благоволи да се представи: — Помощник-шериф Пат Хаскел.

— Приятно ми е, Хаскел — усмихна се Демарко. — Но защо всъщност ви е изпратил мистър Тейлър?

Устата на униформения се сви в гневна гримаса. Явно не беше свикнал да се отнасят с неуважение към него.

— Шерифът прави услуга на мистър Тейлър — сковано отвърна той. — Мистър Тейлър желае да разговаря с теб, а шерифът ме изпрати да те открия.

Прекрасно, помисли си Демарко. Значи тоя тип разполага с достатъчно власт, за да използва шерифа като момче за поръчки.

— А ако не желая да разговарям с мистър Тейлър? — подхвърли той.

— Правиш ми впечатление на голям инат, човече — заряза всякакви любезности ченгето. — Предавам ти само една покана и нищо повече. Ако решиш да ме последваш, ще те заведа в офиса на Тейлър. А ако не щеш, твоя си работа.

Демарко се втренчи в огледалните стъкла на очилата му, после бавно кимна.

— Добре, дай ми една минута да се преоблека. Ще се видим на паркинга.