Майк Лосън
Вътрешният кръг (38)

37

Когато най-сетне се прибра в мотела, Демарко с тревога установи, че Ема все още я няма.

Единственото му желание беше да се махне от окръг Чарлтън, при това незабавно. Макс Тейлър несъмнено щеше да се учуди от липсата на новини от Естъп, което означаваше, че съвсем скоро ще се появи тук в компанията на горилата Морган. А това съвсем не му беше по вкуса, особено в стая без резервен изход. Смени дрехите си, благодарен на предвидливостта, която го беше накарала да си вземе два чифта обувки. Хвърли сака в багажника на мустанга и побърза да напусне паркинга.

Вече знаеше пътя и само след половин час стигна до плантацията на Хати Маккормак. Колата на Ема още беше отпред, а къщата — все така празна. Трябваше да открие приятелката си, но съзнаваше, че няма полза от безцелните обиколки на района. Не виждаше смисъл и да търси помощ от шерифската служба на Чарлтън, която се намираше под пълния контрол на Тейлър и вероятно вече го търсеше. Реши да се насочи към Уейкрос, откъдето да се обади на председателя, а след това да потърси помощ от федералните власти. Този път беше твърдо решен да накара Махоуни да размърда дебелия си задник.

Извади лист хартия от портфейла си и надраска няколко реда:

Ема, искрено се надявам да получиш тази бележка. Снощи за малко не ме убиха. Изчезвам от това проклето място, но преди това ще се отбия у Джилиан Матис, за да й задам няколко въпроса. Ще потърся помощ. Звънни ми на мобилния в момента, в който прочетеш тази бележка.

Пъхна листчето под чистачката и поклати глава. Ема сигурно е жива, помисли си той. Просто защото умееше да се пази и положително бе изпадала и в други опасни ситуации. Надяваше се, че бандата местни разбойници не може да й се опре.

 

 

На свечеряване мустангът спря пред къщата на Джилиан Матис в Ъптънвил. Градчето не го отклоняваше кой знае колко от магистралата за Уейкрос и той реши да направи още един опит. Джилиан беше последната му надежда да открие някаква връзка между Тейлър, Донъли и Били Матис.

Почука на мрежестата врата, но никой не му отговори. Вътрешната врата беше отворена и през нея се виждаше фигурата на Джилиан, свита на дивана в тъмната всекидневна.

— Мисис Матис, искам да поговорим — подвикна той, изчака за момент, после бутна вратата и влезе.

В ръката на Джилиан имаше чаша, а на масичката пред нея се виждаше наполовина изпита бутилка бърбън. Красивите черти на лицето й бяха разкривени от мъка, а вероятно и от поетия алкохол. Гъстата й, красиво прошарена коса беше разрошена. Носеше същата избеляла домашна рокля, с която го беше посрещнала при предишното му посещение.

Макар че застана точно пред нея, жената изобщо не го забеляза. Отпи глътка от чашата си, после вдигна ръка и започна да навива кичур коса на пръста си.

Демарко се наведе и леко я докосна по рамото.

— Много съжалявам за Били, мисис Матис, но трябва да поговорим — промълви той.

— Ти си онзи, който беше тук преди известно време, нали? — попита тя, без да го гледа. — Как ти беше името?

— Джо Демарко, госпожо. Работя за Конгреса. В момента разследвам покушението срещу президента, а също така и смъртта на сина ви.

Джилиан кимна, но не стана ясно дали думите му достигнаха до съзнанието й.

— В такъв случай трябва да ме извините за негостоприемството, мистър Демарко — изненадващо ясно изрече тя.

— Моля? — учудено я погледна той.

— Не ви предложих питие, но се страхувам, че съдържанието на тази бутилка едва ли ще ми стигне да изкарам нощта. Изобщо не ме интересува за кого работите и бих се радвала, ако си тръгнете веднага. Нямам желание за разговори. Искам само да се напия и да поплача за детето си.

Демарко съчувствено кимна, но не мръдна от мястото си. След моментно колебание придърпа един стол и седна срещу нея, почти докосвайки коленете й.

— Съжалявам, мисис Матис — повтори той. — Но наистина трябва да поговорим.

Зачака реакция на думите си, но напразно. Жената продължаваше да гледа с празен поглед, механично навивайки кичур коса около пръста си.

— Според мен Максуел Тейлър е отговорен за смъртта на сина ви, мисис Матис — обяви той.

Очите на жената за пръв път се взряха в лицето му. В тях се четеше шок и объркване, като в очите на претърпял катастрофа в първите секунди след удара.

— Какво казахте? — дрезгаво промърмори тя.

— Казах, че Тейлър е отговорен за убийството на сина ви, госпожо. Съжалявам, но всичко насочва към него и Дейл Естъп.

— Дейл е змия на два крака — прошушна Джилиан Матис.

— Тук сте права. Именно той и Тейлър са принудили Били да им помогне за подготвяне на покушението. Той им е предал информацията за програмата на президента и системата за охрана. В допълнение е използвал файловете на Сикрет Сървис, за да открие подходящ човек, на когото да припишат престъплението.

— Проклет лъжец! — тръсна глава Джилиан и го погледна с открита ненавист. — Били никога не би направил подобно нещо!

— Казвам ви истината, госпожо — меко отвърна Демарко.

Той побърза да й разкаже цялата история. За предупредителното писмо, за това как заедно с Ема бяха проследили Били и за неговата реакция — да се обади на Тейлър и да поиска закрила от Естъп. Отначало Джилиан само клатеше глава, отказвайки да приеме думите му. Но когато свърши, главата й клюмна и очите й се затвориха. Беше ясно, че е победена от силата на аргументите.

— Искам да ми разкажете всичко, което знаете, мисис Матис — тихо, но настоятелно каза Демарко. — Сама виждате, че става въпрос за изключително важни неща. Защото Тейлър може да направи нов опит да убие президента.

— Господи, какво красиво дете беше Били! — прошепна в унес жената. — Само да можехте да го видите! Най-сладкото момченце, което Бог някога е сътворил. Русата му коса беше къдрава и мека, като на ангелче. И усмивката му беше ангелска, без следа от злоба.

— Убеден съм, че е бил точно такъв, мисис Матис. Знам, че беше достоен мъж, истински герой. Онези гадове са го принудили да им помага.

Всъщност изобщо не беше сигурен дали е било така, но в момента не можеше да измисли нищо по-убедително.

Джилиан направи опит да каже нещо, но не успя да намери подходящи думи. Лицето й се разкриви в трагична гримаса, устата й зина за отчаян стон, но от нея не излетя нито звук. От очите й се търкулнаха две самотни сълзи, оставяйки мокри следи по разкривените черти на лицето й. Тя обви раменете си с ръце и започна да се люлее в опит да си възвърне самообладанието.

— Господи, колко го мразя! — едва чуто прошепна тя.

— Кого, мисис Матис?

— Онзи мръсник Макс. Съсипа живота ми, а после и живота на Били!

Демарко замълча, защото нямаше представа за какво става въпрос.

— Разполагам с разпечатка от телефонните разговори на Били — подхвърли след известно време той. — В месеца преди покушението ви се е обаждал над дванайсет пъти. За какво си говорехте? Защо ви е търсил толкова често?

— Искаше да се преместя на север и да живея при него и Дарси — отвърна тя, продължавайки да се люлее. — Каза, че се тревожи за мен и иска да се махна от това проклето място. Отговорих му, че не мога. Че не искам да живея в голям град и да бъда в тежест на него и на съпругата му. Но Били беше страшно настоятелен и продължи да звъни. Тогава не разбирах защо толкова много иска да се преместя при тях, но сега ми става ясно.

— Какво искате да кажете?

— Макс вероятно го е заплашил, че ако не му помогне, ще предприеме нещо срещу мен. Единственият начин да накарат Били да извърши нещата, за които разказахте, беше някой да заплаши мен или Дарси. Изобщо не би се изплашил за себе си. Вероятно се е надявал, че ако отида там, ще бъде в състояние да ме закриля.

Хубаво, това е съвсем правдоподобен мотив, съгласи се Демарко. Но не ми помага кой знае колко. Отношенията между участниците в тази игра все още му се изплъзваха.

— При предишното си посещение споменах името Патрик Донъли — вдигна глава той. — Но вие казахте, че не го познавате.

— Точно така. Кой всъщност беше той?

— Директорът на Сикрет Сървис, пряк шеф на Били. И той е замесен по някакъв начин в тази история.

— Не го познавам — сви рамене Джилиан.

— А имате ли представа как Били е постъпил в тайните служби?

— Благодарение на онзи мръсник, баща му.

— Имате предвид Естъп?

— Не, имам предвид Макс. Именно той е бащата на Били.

Демарко смаяно се облегна назад. Беше му трудно да повярва, че Тейлър е баща на Били, да не говорим, че този тип бе наредил ликвидирането на собствения си син. Но Джилиан Матис не беше свършила с разкритията си.

— Той е баща и на Дейл — тихо подхвърли тя.

— Какво?! Искате да кажете, че Тейлър…

— Искам да кажа, че Макс Тейлър е господарят на тези земи! — почти изкрещя жената. — Той притежава всичко! Разбирате ли? Всичко! Поиска ли нещо, просто си го взема. Знаете ли какво най-много иска този мръсник? Хубави млади момичета, ето какво!

Не изглеждаше чак толкова пияна, но в думите й нямаше смисъл.

— Нима твърдите, че…

— А когато младото момиче е бедно, каквато бях аз, то няма никакъв шанс да се измъкне от лапите му. Ако случайно си има приятел, Макс просто изпраща Морган и с нещастника е свършено.

— Изнасилил ли ви е Тейлър, мисис Матис? — втренчи се в нея Демарко. — Това ли искате да ми кажете?

Огънят в очите на Джилиан угасна така внезапно, както се беше и появил.

— Когато Макс прояви интерес към мен, бях само на петнайсет. А по онова време той наближаваше четирийсет. Няма ли да го наречете изнасилване?

— Не се ли намери кой да го спре?

Джилиан поклати глава вероятно поради безсмислието на въпроса.

— Баща ми заяви, че наистина би оценил жеста, ако мистър Тейлър стои по-далеч от мен, тъй като все още съм много млада и така нататък. Поведението му беше твърдо, доколкото може да бъде твърдо поведението на наемник към работодателя си. Защото татко си вадеше хляба в една от фабриките, които бяха собственост на Макс. По онова време Макс още не ползваше услугите на Морган, а на един друг тип — казваше се Купър. Та тоя Купър застреля кучето на татко, просто като предупреждение. — Джилиан се засмя, но в смеха й се доловиха горчиви метални нотки. — Честно казано, татко го беше грижа повече за кучето, отколкото за мен. Родих Били на шестнайсет, а когато навърших седемнайсет, Макс вече ми се беше наситил. Натика ме в тази къща и ме забрави.

Устните й се свиха в горчива усмивка.

— Много шофьори на тирове преминаха през леглото ми, но никой не се задържа. Хората се страхуваха. Макс не ме искаше, но не беше съгласен и друг да ме има.

Демарко не можеше дори да си представи колко празен бе животът на тази жена. Живот, който на практика бе свършил на петнайсетгодишна възраст, заключен завинаги между застоялите води и кръчмарските маси, употребен и захвърлен от човек, който имаше властта да прогонва всички други кандидати.

— Били знаеше ли, че Максуел Тейлър му е баща?

— О, да. Но както на всички други в проклетия район, не му беше позволено да говори за това. Макс се гордееше с децата си, но по начина, по който би го правил селският бик, без да им дава шанс да имат някакви претенции към него. Позволи на Били да го нарича „чичо Макс“, но с това се изчерпи цялото му благоразположение.

— А Дейл Естъп? И неговата майка ли е била употребена по същия начин?

— Не знам. Когато Дейл се роди, Макс все още беше млад и не разполагаше с огромната власт, която придоби по-късно. Но хлапето му беше одрало кожата. Още от малко проявяваше зъл характер, но след като се върна от войната, беше направо ужасен, луд за връзване. По всичко личеше, че именно той ще наследи трона на Макс.

Демарко не си направи труда да я информира, че единственото, което Дейл Естъп щеше да наследи, бе само двеста метра блатист ад.

— Има ли и други жени като вас, мисис Матис? Тоест млади момичета, каквато сте била навремето и вие?

— Престани с това „мисис Матис“! — сопна му се жената. — Такава няма. Аз съм просто Джилиан.

— Добре, Джилиан. Имаше ли и други жени?

— А ти как мислиш? Нали вече се запозна с Макс?

Това не беше отговор.

— Вчера видях едно младо момиче в къщата на Тейлър — подхвърли той. — Той я наричаше „скъпа“. Имаш ли представа коя е тя?

— Макс всичките ни нарича „скъпа“. Да, познавам онова наивно създание. Името й е Сиси Паркс. А за това, което прави с нея, Макс наистина ще гори в ада!

— Също и за това, което е направил с теб, Джилиан.

— Не, ти не разбираш! Сиси е негова дъщеря!

— О, боже! — простена Демарко и коремните му мускули се свиха от погнуса.

— Преди петнайсет-шестнайсет години Макс „ощастливи“ майката на Сиси и тя забременя. А когато Сиси стана на същата възраст, посегна и на нея. Никога не беше падал толкова ниско, но колкото повече остарява тоя тип, толкова по-луд става. Луд и зъл. А както вече ти казах, това дете е глупаво и наивно. Едва ли има представа какво се случва с него.

Това беше нещо, което Демарко би могъл да използва. Тейлър можеше да бъде обвинен в две сериозни престъпления: изнасилване и кръвосмешение. Разбира се, ако се намереше някой, който да не е местен и да има достатъчно смелост, за да го обвини. А ако Джилиан дадеше показания пред съда, последвана от другите като нея, мръсникът спокойно можеше да бъде заключен до края на дните си.

В същия момент си даде сметка, че новината за бащинството на Били го е отклонила от основния въпрос.

— Спомена, че Тейлър е уредил Били на работа в тайните служби, Джилиан — подхвърли той. — Как точно го е направил?

— Когато Били се уволни от армията, той реши, че на всяка цена трябва да постъпи във ФБР. Другото му желание беше да се махне оттук. Затова за пръв път в живота си се обърнах към Макс. Попитах го дали може да използва богатството и авторитета си, за да помогне на Били да постъпи във ФБР.

Очите й се изместиха към една снимка на телевизора, на която Били беше облечен във военна униформа и се пъчеше с два реда значки и медали, но физиономията му беше като на 12-годишно момче. Демарко отново се учуди на красотата и невинния израз на този младеж — един истински Ланселот в камуфлажна униформа. Младеж, който изобщо не би трябвало да се забърква в подобна мръсотия.

— Макс каза, че не познава никого във ФБР, но има приятел в Сикрет Сървис. Посъветва Били да подаде молба за работа там, а две седмици по-късно дойде съобщение, че е приет. Не зная чрез кого го е уредил Макс, но приятелят му явно е важна клечка.

Демарко знаеше, но все още не разбираше на какво се дължат сърдечните взаимоотношения между Тейлър и Донъли.

Погледна часовника си. Беше крайно време да се изнася, защото опасността да бъде спипан от Тейлър и частната му полиция с всеки миг ставаше все по-голяма. Но искаше да научи и още нещо.

— Не мога да повярвам, че никой не се е опитал да го спре, Джилиан. Не приемам, че хората мълчаливо са наблюдавали как завлича в леглото поредното момиче, сякаш е средновековен феодал.

— Ти изобщо не разбираш! — погледна го с отвращение Джилиан. — Не съм казала, че никой не се е опитал да го спре. Моят баща го направи, но получи отговор под формата на убито куче — ясно предупреждение, че и с него може да се случи същото. Един друг човек, казваше се Джон Чизъм, се помъчи да привлече вниманието на щатската прокуратура. Оттам изпратиха свой представител за проверка, но Макс го купи и го изпрати по живо по здраво. След което Морган така преби Джон, че сега е на инвалидна количка. Преди беше хубав мъж, но след побоя не е с всичкия си и е прикован на инвалидната количка.

— Имаше и друг случай — продължи тя след кратка пауза. — Младеж на име Том Хендрикс стреля по Макс, защото задирял жена му. Бяха женени едва от година, и двамата съвсем млади — на около седемнайсет.

— Какво се случи с Том Хендрикс, Джилиан?

— Шерифът на Макс го арестува, а съдията на Макс го осъди на двайсет и пет години затвор по обвинение в опит за предумишлено убийство. Вече дванайсет години е в затвора. Жена му поиска развод и се изсели, разбира се, след като Макс приключи с нея. Сега изяснява ли ти се картината?

Демарко мълчаливо кимна. Един последен въпрос, и изчезваше.

— Джилиан, ти все пак познаваш Тейлър доста добре. Имаш ли представа защо би искал да убие президента?

— По много причини — сви рамене тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите му били толкова бедни, че му купили първите обувки едва на пет-шестгодишна възраст. Хората ги имали за бял боклук. Но Макс бил гордо момче. Преди да постъпи в армията, вече дълбоко ненавиждал всичко, свързано с този район. А когато се върнал от Тексас или където и да е бил, той вече имал пари. Много пари. Започнал да купува разни имоти и да става все по-богат, но основната му цел не били парите, а желанието да отмъсти на всички, които са се държали зле с него на младини.

Целта му е била да накара тези хора да пълзят на колене и да му целуват задника. Искал е да контролира всичко в района и успя да осъществи желанието си. А когато човек получи неограничена власт над хората и всичките му желания се изпълняват, той рано или късно започва да си въобразява, че това е негово право, дадено му от бога. Ако някой дръзне да направи нещо против волята на Макс, той го уволнява или кара полицията да го арестува. А когато и това не помогне, на сцената излиза Морган.

Но както и да е. Допускам, че президентът е направил нещо — бог знае какво, което е разгневило Макс. Увеличил е данъците или е казал нещо в някаква реч. Знае ли човек? Макс е толкова луд и толкова опиянен от неограничената си власт, че като нищо може да е решил да премахне президента. Той се мисли за… господи, каква беше думата?

— Недосегаем — подхвърли Демарко.

— Точно така. Сигурен е, че нищо не може да го спре. Кралят на Чарлтън.

Демарко се замисли върху тези думи. Нещо не се връзваше. Тейлър действително бе безумно арогантен тип, но някак не го виждаше да организира атентат срещу държавния глава, само защото бе повишил данъците или бе попречил на някоя от инвестициите му. Трябваше да има друга, по-важна причина.

В продължение на няколко минути седяха и мълчаха в затъмнената всекидневна. Джилиан кротко отпиваше уиски от чашата си, а пръстът й продължаваше да навива прошарения кичур. Демарко искаше да й каже нещо успокояващо на тръгване, но тя го изпревари.

— Мислиш ли, че ще успееш да накажеш Макс за това, което направи с момчето ми?

— Да, Джилиан. Ще успея.

— Ако случайно се провалиш, аз ще свърша тая работа — мрачно кимна Джилиан Матис. — Ще се сдобия с пушка и ще му пръсна главата!

— Е, това не биваше да го казваш, скъпа — прозвуча един глас. — Нали така, Морган?

Демарко за миг затвори очи, надявайки се, че сънува. Но когато ги отвори, видя фигурите на Тейлър и Морган, изпълващи рамката на входната врата.