Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

16

— Разказа ли на Махоуни за вчерашната реакция на Били? — попита Ема.

Караха в средното платно на магистрала I-395, на три коли зад Били Матис. Беше шест и половина на следващата сутрин.

— Не — поклати глава Демарко. — Забравяш, че в случая той проявява интерес единствено към Патрик Донъли. А дори и да му бях разказал, щях да чуя същото, което ми каза и Банкс: продължавай още ден-два и виж какво ще стане. Тук му е мястото да добавя, че задниците дават тон на живота ми.

Магистралата беше необичайно оживена, а участниците в движението се надбягваха като участници в автомобилното състезание НАСКАР. Двамата неусетно се бяха озовали на пет коли зад Били. Малко преди моста над Четиринайсета улица той рязко зави надясно, закачайки калника на колата, която се движеше в крайното платно. После засече и друга, която яростно изскърца със спирачките си и отби в аварийното платно. Това му даде възможност да уцели изхода и да изчезне. Ема не показа изненада, а само проследи с поглед отдалечаващата се кола.

— Мамка му! — изрева Демарко и юмрукът му се стовари върху арматурното табло. — Какво направи тоя тип, да го вземат мътните?!

— Изплъзна ни се — спокойно отвърна Ема и на лицето й се появи нещо като усмивка.

— Какво е толкова смешно? — раздразнено я изгледа Демарко.

— Изплъзна се от нас, но не и от Сами.

— Какъв Сами?

— Един стар приятел.

Ох, пак нейните приятели! — въздъхна Демарко.

— И какво прави в момента тоя Сами?

— Джо, нали съм ти казвала, че в оживен трафик една кола не може да преследва друга, особено когато човекът зад волана на първата знае, че го преследват. За тази цел са нужни най-малко две коли, но най-добре е да се използват четири. Днес Майк е зает и затова снощи звъннах на Сами и поисках помощта му. От момента, в който се качихме на магистралата, той зае позиция в дясното платно, готов за всякакви изненади. Видях го, че последва Били към изхода.

— Много мило от твоя страна — направи гримаса Демарко. — Все пак сподели, че имам още един човек на заплата.

— О, я престани да се заяждаш!

Демарко само изсумтя. Това все пак беше по-приемливо пред перспективата да признае, че е права, както обикновено.

— Надявам се, че не си споделила със Сами защо следим Били Матис — подхвърли след известно време той.

Веждата на Ема леко отскочи нагоре.

— Нищо не съм му казала. Просто му наредих да последва Били, ако случайно се отърве от нас, и да види с кого ще се срещне.

Демарко отново изсумтя, след което потъна в мълчание. Изминаха няколко минути, преди да се обади.

— Може би трябва да напуснем магистралата на следващия изход и да се опитаме да го открием.

— Няма смисъл — поклати глава Ема. — По-добре да изпием по едно кафе и да се върнем пред службата му. Рано или късно той ще се появи там, а Сами ще бъде зад гърба му.

В осем и половина Били наистина се появи на паркинга, заключи колата си и бавно тръгна към сградата на Сикрет Сървис. Гледаше в краката си. В един момент тръсна глава, сякаш разговаряше сам със себе си. Ако беше вдигнал поглед, положително щеше да види колата на Еми и Демарко в отсрещния край на паркинга, но той не го направи. Двамата го изчакаха да се скрие зад вратата и излязоха от колата.

— Къде е приятелчето ти Сами? — пожела да узнае Демарко.

Очите на Ема бавно обиколиха паркинга и тя поклати глава.

— Питам се дали не е тръгнал след човека, с когото евентуално се е срещнал Били — промърмори тя.

— Да, бе — отвърна с крива усмивка Демарко. По-вероятно беше опитният агент да се е отървал от Сами пет минути след като напусна магистралата.

След двайсетина минути Ема вдигна ръка и махна на някакъв дребен мъж, който крачеше към тях.

Сами Уикс тежеше около петдесет килограма и беше дребен като жокей. Лицето му с издължен нос беше сбръчкано и почерняло като стара кожа, придавайки му странния вид на трол слънцепоклонник. А ръкостискането му беше толкова силно, че лицето на Демарко се изкриви в болезнена гримаса.

— Какво беше намислил нашият Били? — попита го Ема.

Оказа се, че Сами говори английски с нюйоркски диалект, прибягвайки до всичките му невъзможни съкращения и недоизречени фрази.

— След като напусна магистралата, направи един-два кръга, за да провери дали го следят. После спря до един „Севън Илевън“, за да се обади по телефона. Автоматите до входа на магазина бяха два и аз застанах пред другия, щото той изобщо не ме познаваше. И успях да хвана част от разговора.

Сами замълча и се усмихна. Беше не толкова усмивка, колкото кратко и изпълнено с пренебрежение разтегляне на устните. То идваше да покаже, че Сами Уикс не само е свикнал да го подценяват, но дори се забавлява от това.

— Натисна много бутони, защото разговорът беше междуградски — продължи дребното човече. — Използва кредитна карта.

— Обърна ли внимание на номера на автомата, от който се обади? — попита Демарко.

Сами го погледна за пръв път и на лицето му отново изплува кривата усмивка.

— Че как иначе? — отвърна той. — Засякох и часа на обаждането.

В погледа, който му отправи, се четеше известно недоверие. Приличаше на онези типове, които навремето бяха преследвали Демарко след училище.

— Както и да е — леко въздъхна Сами и продължи да докладва на Ема: — Говореше много възбудено. Рече „чичо Макс, около мен става нещо“, а после млъкна, понеже оня от другия край на жицата — чичо Макс — започна да му крещи. Разбрах това, защото момчето отдалечи слушалката от ухото си. После рече поне десет пъти „извинявай, чичо Макс“, едно „не, обаждам се от уличен телефон“, „добре, ще позвъня на Дейл“, извини се още двайсетина пъти и затвори.

Сами замълча, сякаш бе приключил с доклада.

— А къде е ходил след този телефонен разговор? — попита Демарко. — Появи се на работа с половин час закъснение.

— Тъкмо щях да ви разкажа — отвърна с усмивка на превъзходство дребосъкът. — Като свърши с тоя номер, набра още един. Насреща вдигна човек, когото Били нарече Дейл. Каза му, че трябва да поговорят, онзи отвърна с някакви глупости и разговорът приключи.

Отново замълча, но този път Демарко реши да изчака, извлякъл поука от предишния си опит.

— После Били скочи в колата и подкара към центъра — продължи разказа си жокеят. — Паркира в близост до университета „Джордж Уошингтън“ и остана да чака в колата. Десетина минути по-късно се появи онзи, другият. Изглеждаше като току-що скочил от леглото. Били започна да му приказва нещо. Беше възбуден и размахваше ръце. Не успях да чуя какво си приказват, защото останах в колата, паркирана на втора линия стотина метра по-нататък. В тоя шибан град изобщо няма места за паркиране. Както и да е. Другият го фрасна.

— Удари ли го?!

— Аха. По-скоро плесница, отколкото тупаник. От сорта „вземи се стегни“. После започна да му приказва нещо, преметнал ръка през рамото му. Сякаш искаше да го успокои. Били кимна поне десетина пъти, издуха си носа като човек, който току-що е плакал, след което скочи в колата и си замина.

— Питам се кой ли е другият — промърмори Демарко, неволно влязъл в тон със събеседника си.

Устните на Сами пренебрежително се разтеглиха.

— Когато Били замина, аз паркирах на мястото му и тръгнах пеша подир човека. Той се прибра право в един жилищен блок зад ъгъла на Деветнайсета и Джи стрийт. Отидох да огледам имената върху пощенските кутии. Сред тях имаше само едно собствено име, започващо с Д. На табелката пишеше „Д. Естъп“.